През месец май 1979 г. в Пловдив се състоя едно необикновено събитие, което за някои бе напълно естествено и резонно, за други – противоречиво, за трети – кощунствено, за четвърти – непонятно и необяснимо, за пети – изцяло шантаво, за шести – богохулствено, за седми – предпоставено и тенденциозно, за осми – глупаво и наивно, за девети….. Наистина, невероятен разнобой от мнения и виждания!
Важното обаче бе, че събитието се състоя, а тогавашната власт (без чието знание и благословия не можеше да се предприеме каквото и да е публично действие в онези години) не успя да намери основание да не го позволи.

По инициатива на Кабинета на младите писатели-студенти „Димчо Дебелянов“ и на неговия неуморен и деен творчески ръководител Георги Черняков в Хиндлияновата къща (ако бъркам, пловдивчани нека ме поправят) в Пловдив се състоя литературно-музикална вечер, онасловена „Снемане на проклятието“.
(Проявата бе нещо като продължение на организираните от 1974 г. в Копривщица съвместно с Дирекцията на музеите – Копривщица, празници, посветени на Димчо Дебелянов. Празниците включваха и провеждането на национален студентски конкурс за стихотворение, посветено на Дебелянов.)
……………………………………….
Каква беше целта на „операцията“? След като в малко ковчеже взехме няколко шепи пръст от гроба на Дебелянов в Копривщица, участниците в инициативата отидохме в Пловдив и на няколко места разпръснахме тази пръст. Символиката на действието се състоеше в това да „снемем“ по този начин проклятието, отправено от Димчо в прочутия му сонет „Пловдив“.

Пловдив


Как бяха скръбни мойте детски дни!
О, колко много сълзи спотаени!
Тук първи път се моя взор стъмни
и безпощадна буря сви над мене.
Тук първи път чух гласа възглас: – Престани
да вярваш и да дириш – забранен е
на любовта плодът – и в зли страни
мечтите ти навек ще бъдат пленни.
И днес аз бродя в тоя скръбен град -
едничък дом на мойта скръб бездомна -
аз бродя за утехата нерад -
и кат загубен в пустошта огромна.
И толкоз черни мисли ми тежат,
че аз не искам нищо да си спомна.

— —————————————————————————————

Идеята, като си помисля сега, си беше доста революционна за времето, но и съвсем резонна, защото толкова години след трагичната гибел на Димчо (2 октомври 1916 г. в околностите на Демир Хисар, днес Сидирокастро, Гърция) да продължава да „тежи“ над Пловдив едно такова проклятие изглеждаше анахронизъм.
Особено след като Димчо бе станал любим поет на няколко поколения българи и, разбира се, на пловдивчани.
Това „снемане на проклятието“ от името на група млади поети (много от които от Пловдив, впрочем!) бе символичен жест, отърсване от миналото, желание за преобразуване на проклятието от действителност в метафора, в алегория, в образ, в художествена реалност.
Тогава, а и сега вероятно, някой би рекъл: „Ама кви са тия, бе, некви там млади дихатели, дето си позволяват от името на Димчо Дебелянов проклятия да ми снемат!“
Ми нека си каже! Ние тогава с всичкия си акъл го направихме.
В двора на къщата бе пълно с хора, тълпяха се и отвън на улицата, питаха се какво става, слушаха стиховете на Димчо Дебелянов и нашите стиховце, вълнуваха се от песните на Пеци Радевски (който написа мелодията на „Сиротна песен“ и ми я подари „до живот“), единодушно се присъединяваха към идеята да се „снеме“ от Пловдив това тежко проклятие….
В онова време на атеизъм и материализъм нашето нерегламентирано свещенодейство сигурно бе подразнило и представителите на църквата, защото от поканените духовни лица никое не се осмели да присъства. (Нали на църквата й е дозволено да анатемосва, афоресва, отлъчва и разтрогва, както и обратното – да освещава и благославя. Някакъв си поет като Дебелянов бил едва ли не прокълнал Пловдив, а някакви други самозванци си наумили със задна дата – макар и символично – да снемат неговото проклятие!)
……………………………………………
За мое щастие на мен се падна честта да завърша четенето с едно прясно-прясно стихотворение, което донякъде съответстваше на събитието, защото в него става дума за гроба на Димчо, а нали от този гроб ние взехме пръст, за да я пренесем в Пловдив. 

Победа


Хиляда и една войни,
които продължават още,
изгубени в оскъдни дни,
спечелени в бохемски нощи.
С груб, първобитен интерес,
във тебе взрян светът примигва,
че за мнозина си и днес
предизвикателна енигма.
Макар че можеше да спиш
в тила – необезпокояван,
ти увенча и висш, и нищ
със доброволните си лаври.
Останал сам – без майка, дом,
другари, врагове, любима,
към сетния житейски фронт
с богатствата си ти замина.
Там върху пресния окоп
куршумът точно в теб ще гледа,
за да нахрани твоя гроб
с кръвта на твоята победа.


Кой каквото ще да разправя (както тогава, така и сега), но това беше вълнуващо и многозначително събитие, каквото рядко може както да се замисли, така и да се осъществи.
Надявам се, че приятелите, които присъстваха и участваха в проявата, ще добавят нещо от себе си. А кой знае, някой може и снимки да е направил и запазил!

23 март 2012 Коментари

Вашият коментар: