Начало » А. Дневник: репортажи, интервюта, анализи » Последният копривщенски бохем

Щрихи към портрета на художника Сашо Божинов

Славимир Генчев

Неведнъж, слизайки по стръмната копривщенска улица „Генерилото“,  която води нагоре вляво към старото гробище и вдясно – към музея на Димчо Дебелянов, чийто уредник бях тогава, а надолу – към площад „20 априлий“ и Дирекцията на музеите, съм заварвал спокойно, почти тържествено седнал на пейката пред купчийницата чичо Сашо, Александър Божинов, Сашо Божинов – художник, чудак, чешит, странна птица, бохем и просто образ, който ще остане в паметта на съвременниците си и може би на поколенията по-късно с необикновената си осанка, излъчване и харизма. Защото чичо Сашо бе от онези личности, които, както е модерно да се казва сега, са били лица на града.
Така съм го запомнил: винаги с врътовръзка със стегнат възел дори и през лятото, позахабени панталони с изгубени във времето ръбове и поизмачкано сако, което често носеше небрежно прехвърлено през рамо, гладко и старателно обръснат и сресан.
Тръшвах се на пейката до чичо Сашо, разменяхме си обичайните поздрави: „Здрасти, как е?“ и „Какво ново, вехто?“, подхващахме някакъв шеговит диалог или лакърдия.
Чичо Сашо не беше от разговорливите люде, не „бъбреше“ (както казват по копришки) за щяло и нещяло, биваше по-често мрачен, с отсъстващ вид, нехаещ за действителността, наричана от „околна“ от литературните критици. Действията му бяха бавни, някак тържествени, сякаш неохотни и премерени.
Държи той в лявата си ръка пакет „Стюардеса“ (тях най-много пушехме по онова време; даже в един филм на Марта Месарош унгарките пушеха такива!), бавно го оставя на пейката, изважда от десния джоб на сакото си сгъваемо ножче; сетне внимателно разгъва острието с нокътя на палеца си и, без да бърза, разрязва станиола в единия ъгъл на пакета. Накрая на тази дълга процедура удря рязко пакета в дланта си, вади цигара и…. докато си рови из джобовете за кибрит, аз вече съм му подал огънче със запалката.
Това е незабравим спомен, независимо от сезона и времето. И многократен. За какво сме си говорели, не помня, освен едно: тук за пръв път чичо Сашо ми разказа историята с мотоциклета на скулптора Джоко Радивоевич, живял в Копривщица преди петнайсетина години, в чийто двигател местни копришки хаймани сипали захар ли, сол ли, забравил съм, но го повредили сериозно. Джоката, автор на знаменития бюст-орелеф на Димчо Дебелянов, си бил подпрял моторчето си точно тук, на ствола на вековното дърво непосредствено до Дирекцията на музеите. Ех, ама как цветисто, баш като сърбин, псувал Джоката, след като се установило злосторството.
-        Не се ли разбра кой е бил, чичо Сашо? – питах го за пореден път аз, тъй като и той ми разказваше за пореден път случката.
-        Не! – поклащаше глава чичо Сашо и дългите му почти до раменете коси се поклащаха в такт с нея. После добавяше замислено почти на шега, почти сериозно: – Абе едно време Копривщица е раждала патриоти, а сега – само идиоти!
И друг път бях чувал тази лично негова афористична епиграма, най-често в кръчмата „Здравец“ (какъв оксиморон само!), която се намираше срещу първия копривщенски мост, ако влизате в града откъм гарата.
Понякога вечер се отбивах в „Здравец“ да хапна наденица на скара (това беше най-изисканото ястие тук, ставаше и за мезе). Понеже не познавах повечето хора, сядах обикновено на масата на Сашо – той пък обикновено си пиеше коняка сам, без компания, но не личеше да му е некомфортно. Поръчвах си и аз някакво питие, докато чаках Надка кръчмарката да приготви наденицата.
Именно в такива вечери мълчаливият чичо Сашо произнасяше високо, но без да го чуе никой друг, освен мен, сред невъобразимата врява, която вдигаха с гърмящите си гласове копришките мъжаги, гореспоменатата си коронна реплика:
-        Някога Копривщица е раждала патриоти, а днес ражда само идиоти!
Не знам дали други си спомнят тази негова фраза, но той не я произнасяше с омраза. Тя прозвучаваше така, както и сега често си казваме, че България е раждала едно време личности, каквито днес и със свещ не можеш да откриеш. Защото аз на прима виста се сещам поне за двама съвременни копривщени, приятели и на чичо Сашо по онова време, които днес са скъпи покойници, но са вече част от историята на града: Тодор Тумангелов – дългогодишен уредник на музея на Любен Каравелов и неповторим диктор при възпроизвеждането на сцените от Априлското въстание, както и Недельо Меслеков – директор на гимназията в онези години, по чийто сценарий се играеше възстановката на въстанието.

Другото му коронно изречение беше станалата крилата фраза от ежедневния доклад на генерал-лейтенант Фьодор Радецки до Главната квартира на Действащата руска армия „На Шипка всичко е спокойно„:

- На Шипка всичко е спокойно!

Нея той употребяваше по-често и в по-особени моменти, които – много странно  - бяха на границата между патриотичния възторг, характерен за копривщенския народ поради историческата му слава, и противоположния нему национален нихилизъм, типичен за епохата на социалистическото безвремие и сивота. Тогава си говорехме ту за героичното ни минало с угасващ патос, ту за това, че „нашият живот е просто превод/ на един познат оригинал“, както беше писал поетът Иван Динков.
Помня още чичо Сашо като отговорник за озвучаването и въобще по техническата част от възпроизвеждането на въстанието. Тогава техниката – раздрънкани магнитофон и  грамофон, протъркани кабели и тонколони и кабели – беше допотопна и не винаги работеше изправно, но той се справяше отлично.

И двете фрази, впрочем, чичо Сашо произнасяше с вдигната чаша, блеснали очи и декламаторски тон.
Като художник негова работа беше и изработването на съответната художествена украса по един или друг повод, най-вече на плакати, портрети и афиши.
Основната му работа обаче беше едновременно като отговорник, журналист, говорител и техник в местното радио. Имал съм честта да участвам в негови предавания. Изнасях радиобеседи във връзка с важни годишнини от живота на Димчо Дебелянов. Всъщност това беше част от задълженията на музейните служители. И като се има предвид богатата на личности и исторически събития Копривщица, всяка сутрин ранобудните копривщени можеха да слушат половинчасовите литературно-историко-музикални предавания за своите славни предци, подготвени от Сашо Божинов и от нас, музейните специалисти.
Ходил съм и на гости у чичо Сашо, разглеждал съм стотиците му картини – главно пейзажи, окачени по стените и коридорите из цялата му двуетажна къща, черпели сме се на простата дървена маса с дървени пейки в двора под столетния бор, до който шуртеше чешма с изворна вода, разговаряйки за художници, картини, стилове, хора.

Къщата на чичо Сашо днес, укрепена и стабилна, но празна и пуста. Макар че със сигурност духът му все още витае тук….


Къщата му беше поне двестагодишна и заплашена сериозно от срутване. Една от големите болки на стопанина й бе, че никой от местните големци не се вслушваше в десетките му молби и увещания да укрепят по някакъв начин къщата му. ПО онова време всеки ден в небето на Копривщица прелитаха мълниеносно свръзвукови самолети, идващи от някаква авиобаза край Пловдив; за зла участ точно над града те преминаваха звуковата бариера, което предизвикваше апокалиптични трясъци и вибрации по прозорци и витрини. Чичо Сашо беше убеден, че това още повече уврежда и без това поддалата и вече климнала на една страна къща.
За да направят безплатно укрепване на къщата специалистите и работниците, тя трябваше да бъде призната за паметник на културата или архитектурата, а тя не беше чак такава ценност за съответните институции. От друга страна, Сашо нямаше финансова възможност сам да поеме разноските по евентуалното й укрепване, макар че злите езици – копришки работи! – разправяха, че имал скътани пари, но се изхитрял и искал да мине метър. Битовизми!  (Все пак накрая кандисаха и подпряха къщата от дясната страна с яки греди.)
Чичо Сашо живееше сам и дори не знаех има ли някакви роднини. Не е ставало въпрос за това и изобщо с него не разменяхме нито дума на „битова“ тема. Също така нито веднъж не му казах, че много ми се иска да притежавам негова картина. Когато споделих обаче, че в скоро време може би ще напусна Копривщица и ще се прибера в София, той намекна, че непременно ще ми подари своя картина.
Понеже заминаването ми зависеше от това дали ще спечеля конкурса за асистенти и преподаватели по български език в Института за чуждестранни студенти, нямах точна представа кога евентуално ще си замина от Копривщица. Когато резултатите станаха известни и се оказаха в моя полза, „битовизмите“ по преместването, подготовката на документи и други подобни ми попречиха „да видя гората“, та не се сетих изобщо за чичо Сашо и за неговото художническо обещание. Така си и останах без картина… А сега научавам, че от стотиците му платна в Копривщица са запазени само три, едно от които – зимен пейзаж – се съхранява в Дирекцията на музеите.
Иначе знам за чичо Сашо много малко. Само това, че е роден в Копривщица и завършил журналистика в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. (Тогава обаче Климент не беше светѝ, защото светците бяха забранени.)
На 19 ноември 2013 г. се навършват 10 години от кончината на чичо Сашо.
Вечна му памет!

  1. В старото училище – отляво надясно художникът Йордан Шентов, Дойчо Иванов, Кунка Варчева, Паша Шентова, Марияна Панчева, Сашо Божинов
  2. Отляво надясно Кунка Варчева, Паша Шентова, Марияна Панчева, художника Варчо Варчев, Сашо Божинов

.

3. Художникът Варчо Варчев (1922-2005 г.), Сашо Божинов, Камен Стефанов

4. Сашо Божинов в двора на родната си къща

…………………………………………………………………………………………………………………….

„След сетнята среща аз жадно те търсих…“

Дойчо Иванов,
уредник на къща-музей “Д. Дебелянов“ – Копривщица

И един спомен от откриването на къща-музей „Димчо Дебелянов“ на Сашо Божинов (уникална и колоритна личност, наричан с право „последния копривщенски бохем“), който съм слушал няколко пъти от него:
„След свършването на официалното тържество народът се разотиде, а големците с директора отидоха да се черпят в неговия кабинет. Е, и за нас се бяха погрижили: с Гошо Белстойнев и колегите си имахме дамаджана вино (това ни стигаше), а и добро мезе. Наляхме чашите, чукнахме се за Димчо, после за нас си и т.н., а по едно време гледаме, че в къщата още се разхожда една жена.
Направила ми бе впечатление още на откриването сред множеството -  висока, стройна и с благородна осанка, макар и вече на години – с трайни и впечатляващи следи от някогашна голяма хубост. Тя излезе на двора, а аз като по-млад отидох да нагледам музея, преди да затворим.
Като минавах покрай първата книга за впечатления от музея, нещо ме жегна да погледна, и прочетох последните редове, изписани с красив, бисерен почерк: „След сетнята среща аз жадно те търсих… На истинския човек и поет Димчо Дебелянов!“Иванка Дерменджийска-Горинова.
Изтръпнах от вълнение – та това бе легендарната любов на Димчо, за която толкова бях чел!… Изтичах на двора и целунах ръката й: „Моите почитания, госпожо! Но вие трябва да бъдете сред най-първите гости!“
И въпреки съпротивата й я заведох в кабинета на директора. Петко Теофилов се зачуди, като ме видя, но като му казах кого водя, и той целият светна. Оставих гостенката при него, а аз се върнах да си допием винцето с Гошо Белстойнев“.

………………………………………………………………………………….

НА  ДИМЧО


От кръчмата вехта при тебе ний идем,
не носим на гроба цветя, ни треви,
но твоята мъка е наша утеха,
и песните пеем, що пееше ти…
Нощта е приспала градеца старинен
и вятър размирен в елите шепти.
А ние седиме до гроба и пием,
и песните пеем, що пял си ги ти…


Петко ТЕОФИЛОВ


Петко Теофилов – авторът на това стихотворение е дългогодишен директор на музеите в Копривщица.
Творбата е създадена през 196…? година спонтанно, след бохемска вечер в механа “Първата пушка” (старата, изгорялата). И е рецитирано веднага при среднощното поклонение на гроба на Димчо. Записано по спомени на приятелите от компанията Христо Спасунин – големия историк, поет, турист и общественик; и на последния бохема на Копривщица, художника и журналиста, незабравимия Сашо Божинов. И двамата предаваха по памет стиховете съвсем еднакво, които съм слушал многократно и от единия, и от другия, заедно с разказа за вечерта.
От бате Сашо имам стихотворението и собственоръчно написано от него.


Дойчо Иванов


17 ноември 2013 5 Коментара

5 Коментара за “Последният копривщенски бохем”

  1. МАРТИН коментира на 24 октомври 2014 :

    ИМА ЛИ КОЙ ДА ЧЕТЕ,ДА СЕ ИНТЕРЕСУВА….ДА ГЛЕДА…ДА ИЗПИТВА КОМФОРТ КОГАТО Е БЛИЗО ДО ИЗКУСТВОТО…И ДО ТВОРЦИТЕ НА ИЗКУСТВО И НЕГОВИТЕ СЪЗДАТЕЛИ?………ГЛЕДАМ И НЕ ВИЖДАМ…….ХОРА В ГАЛЕРИЙТЕ..С КАРТИНИ…,НО КЪДЕ СА ТЕ..ГАЛЕРИЙТЕ..НЕ ГИ ЛИ ПРЕВЪРНАХА В БАЗАРИ….ПАЗАРИ…БАРОВЕ…КРЪЧМИ…СТРИПТИЙЗ КЛУБОВЕ…ТОВА КОЕТО СТАНА С ГАЛЕРИЙТЕ…С ИЗКУСТВОТО И ТВОРЧЕСТВОТО Е ДОБРЕ ОПИСАНО ОТ АЛЕКО..АМА МАЙ НЕ СА ГО ЧЕЛИ ИЛИ СА МИНАЛИ С 3 ПО МИЛОСТ И ДЕПУТАТИ И ЧОРБАДЖИЙ..ОПАА БИЗНЕСМЕНИ,ИЗВИНЕТЕ,ДА.А.А БИЗНЕСМЕНИТЕ….ГЕРОЙТЕ НА НОЩНИТЕ КЛУБОВЕ И ПАРТИТА С ПАРКЕТНИ КЛЮКАРСКИ ЛЪВОВЕ,ЗА ИСТОРИ И ФОЛКЛОР ДА НЕ ГОВОРИМ ПРОСТО..УЖАСТЪЪЪЪЪ УЖАСЕН :)

  2. МАРТИН коментира на 24 октомври 2014 :

    АМА …ТО МАЙ И КОМЕНТАРИ НЯМА….НИКОЙ ЛИ НЕ КОМЕНТИРА..ЧЕ НЯКОЙ Е ИСКАЛ НЕЩО ДА СЪХРАНИ…..В ТАЗ ДЪРЖАВА?АРХИТЕКТУРА,ФОЛКЛОР,ИЗКУСТВО ТРАДИЦИЙ..СПОМЕНИ…ЗА ОТМИНАЛО ВРЕМЕ…ЗА ДОБРИ ХОРА СЪС СВЕТЛИ ПОМСЛИ….ЧЕ НЯКОЙ ВСЕ ОЩЕ ИСКА ДА НИ СЪХРАНИ КАТО НАРОД ,ЕЗИК И КУЛТУРА……….?ТА НАЛИ БЕЗ МИНАЛО МАЙ НЯМАЛО БЪДЕЩЕ?

  3. МАРТИН коментира на 24 октомври 2014 :

    ЩЕ СИ КОМЕНТИРАМ САМ……………. :)

  4. Славимир коментира на 25 октомври 2014 :

    Някои от въпросите ти са риторични, други доста наивни. Напротив, има възраждане на много неща и това говори за събуден инстинкт за самосъхранение, и то не по инициатива на държавата, а на хората, както е било през Възраждането.

  5. Martin коментира на 5 март 2015 :

    Ne se zamislih……taka e mai..nadiga se instinkt za samosahranenie…dano si..prav……privetstvam te Slavimir…..i sam saglasen s teb…..no..ne tzialoto naselenie obhvashta…na povecheto im e pritapeno vsichko,osven amkam i papkam..i achkam….:) jelaia zdrave za sega

Вашият коментар: