Начало » А. Дневник: репортажи, интервюта, анализи » Крокодилските сълзи на другариата

Боядисването на паметници като форма на протест и на свобода на словото и мисълта

Преди доста години в САЩ един гражданин протестира срещу политиката на правителството, изгаряйки американското знаме. Щатски съд не го потупва по рамото, а го осъжда за оскверняване на американския символ. По-късно Върховният съд на САЩ го оправдава, позововайки се на принципа за свободата на словото и на основателното предположение, че подобно изгаряне на знамето е разновидност, оригинална форма на символно, косвено словесно изразяване на свободата на мисълта.
Оттогава да се изгаря американското знаме като форма на протест не се преследва от закона, по което ние можем вече спокойно да се мерим със САЩ, защото и в България можете да изгорите американското знаме, без да ви нахока Партията.
В този смисъл оцветяването на паметници, срещу което днес се леят реки от крокодилски сълзи, чиито „проливатели“ квалифицират деянието от „поругателство“ до „неестетичност“, не е нищо повече от символичен акт, изразяващ отношението на извършителите към съответния обект, който във всички случаи има комунистически или просъветски произход.
А, както добре е известно на другариата, и в нашата конституция, и в законодателството на Европейския съюз изрично се забранява пропагандирането на тоталитарни идеологии, каквато несъмнено е комунистическата с проповядваните от нея „идеи“ за класова борба, неизбежна революция и диктатура на пролетариата.
Ще напомня също, че посегателства спрямо руски, т.е. Дядо-Ивановски по дух, обекти няма и със сигурност няма и да има, освен евентуално като провокация в опит да се дискредитират като цяло „бояджиите“…
Държа още да подчертая, че първото оцветяване на паметника на окупаторската съветска армия според проговорилите по-късно извършители е било насочено не толкова срещу паметника („В крак с времето“ бяха написали те под анимационните американски комикс герои), колкото срещу уж слагаческата българска политика, която от единия Голям брат се насочила, видите ли, към другия – една удобна мантра, лесносмилаема и възприемана охотно от полу- и малокултурното народонаселение.
Що се отнася до по-сериозната мантра, която намесва понятия като историческа памет и необходимост поколенията да не забравят „какво е било“, то тя е перверзно-наукообразна. Нелепо е самите комунисти да искат да се помни „какво е било“, защото по този начин те с половин уста признават, че „било̀то“ е било много зло, но същевременно бранят символите на комунизма с матросовска жар, което достатъчно красноречиво издава все още живия у тях комунистически дух.
Не бойте се, другари! Стореното на България зло от съветската окупация и от насилстевно наложения комунистически строй у нас дотолкова непоправимо са разсипали държваността и българите, включително и вас, че злините никога няма да бъдат забравени. Паметниците са само репери на комунистическата контраистория, която лишава България от демократично бъдеще.

28 декември 2013 Коментари

Вашият коментар: