Начало » А. Дневник: репортажи, интервюта, анализи » Пътят на Георги Марков до българското училище все повече се скъсява

По повод предаването в рубриката „История.бг“ по БНТ1, посветено на писателя Георги Марков, си правя няколко извода. Първо, когато става дума за него, общо-взето разговорите протичат по една неизбежна схема, която се е наложила и от която не може, а и може би не е нужно,  да се избяга лесно: писателската му кариера в България; заминаването от страната и невъзвръщенството; убийството; разследването; днешното му място в живота и литературата.
Второ: второто зависи от участниците в съответния разговор и тяхната компетентност. Според мен се получи много добро предаване, като се има предвид и краткото време от един час, в който трябваше да се кажат най-важните и дори някои нови, евентуално, факти за такъв талантлив писател, драматург и публицист като Георги Марков.
Колкото и да съм чел и да знам на тема Георги Марков, винаги научавам нещо ново или обръщам внимание на подценяван или отминаван по някакви причини факт или обстоятелство от житейската и творческата биография на твореца. Няма да се опитвам да преразказвам предаването, защото вероятно скоро ще се появи качено в интернет.


Няколко неща ме зарадваха особено. Преди всичко, че бе осъществено специално посветено предаване за Марков, и то в гледано предаване и време. След това – присъствието на интелигентни и любознателни ученици в студиото, повечето от които със сигурност за първи или втори път чуват това име, но проявиха жив, искрен и задълбочен интерес.

Много важно бе публично изреченото на всеослушание от бивш висш служител в МВР признание, че съществуват достатъчно факти, данни и документи, щото да се каже със сигурност, че


Георги Марков е убит


и че убийството е организирано от българската Държавна сигурност. Това, естествено, яростно се отрича и ще се отрича от другариата, който е гузен и винаги бяга, дори и негонен. Едва ли признанието на Коста Богацевски ще ги накара да повярват и да почувстват поне малка вина, но това кратко и ясно оповестено признание достигна тази вечер – 24 февруари, в навечерието на 85-годишнината на писателя – до милиони хора, чиито мозъци не са промити или не са пригодени да отхвърлят машинално, инстинктивно и самозащитно всяка неудобна за БКП и ДС истина.

Богацевски бе допълнен от разследващия журналист Христо Христов, който цитира документ за сътрудничество, подписан през 1972 г. между КГБ и ДС в София при гостуването у нас на Юрий Андропов – тогавашен шеф на КГБ, а по-късно и генерален секретар на съветската компартия. В документа се предвижда като последна точка подготвянето на отрови и приспособления за използването им при изпълнение на „остри поръчки“, т.е. убийства на неудобни лица с антикомунистическа дейност. Несъмнено такъв е бил и Георги Марков, обявен през 1975 г., когато започва излъчването на неговите знаменити задочни репортажи от България, за личен враг на властта… Десетки томове от досието на писателя е унищожено след преврата от 10.11. 1989 г., и то в деня, когато вдовицата на писателя Анабел Маркова се среща с Александър Лилов – новоизбрания ръководител на преименуваната комунистическа партия,


който я гледа в очите и я лъже,


че българските власти  щели да направят всичко възможно истината за убийството на Марков да излезе наяве.  Христов припомни и признанието на генерала от КГБ Олег Калугин, който преди години съобщи, че в подготовката на убийството са били замесени и съветските тайни служби.

Важно бе и това, че стана дума не само за публицистиката и гражданското поведение на Марков, а и за неговия голям литературен талант, който е бил забелязан от властите и те, съответно, са направили всичко възможно да го изкушат с почести и привилегии, за да го спечелят на своя страна. Ухажван е от партийните функционери и лично от Тодор Живков в опита им да използват неговия талант за своята пропаганда.

По това време Марков е утвърден и четен автор на десетки пиеси, играни в цялата страна, на сборници с разкази и новели и е един от сценаристите на поредицата „На всеки километър“… С това именно спекулира пропагандата на другариата, който умишлено подминава признането на самия писател, че е направил този и някои други неизбежни компромиси; той изтъква това неведнъж и дваж в есетата и задочните си репортажи.

Но много по-важно е, че други творби, на които много повече е държал – неговите пиеси – са били сваляни от сцената или даже не са достигали до представление, какъвто е случаят с пиесата „Комунисти“, в която той противопоставя идеализма плюс фанатизма на

комунистическите функционери отпреди преврата на 9.9. 1944 г.

(защото някои са показани според собствените им показания пред Никола Гешев като крайно надъхани фанатици) на онези „отговорни другари“, които упражняват властта 25 години по-късно – през 1969 г. Сравнението между едните и другите е убийствено и комунистическата цензура не допуска пиесата до сцената. Малко известен е фактът, че до архивите, където са се съхранявали протоколите от разпитите в полицията, са допускани и други известни писатели от онези години, но друг не посмява да напише творби, посветени на 25-годишния юбилей от деветосептемврийската „победа“.  Ясно защо: нито са имали таланта, нито смелостта на основата на такъв самоизобличителен материал като самопризанинята да създадат каквато и да е художествена творба, камо ли пиеса…

Друга тема, засегната в раговора, бе

напускането на България

от Георги Марков. Тук ще си позволя да не се съглася с извода на някои от участниците, че той не бил избягал от страната. Преди всичко самият Марков пише в един от репортажите си, че когато се отправил с личния си автомобил към западната ни граница, разглеждал и попивал с очи всичко около себе си като човек, който може би за последен път вижда заобикалящия го свят! Така че поне едно наум е имал, че може би никога вече няма да се върне и да ги види. Това, че няколко пъти в лични писма до свои близки (включително и до интимната си приятелка в България по онова време) или до ръководни фактори, че не трябва да се вярва на слуховете, че е избягал и че няма да се върне, е просто игра: Марков сигурно се е опасявал от евентуални репресии срещу родители, роднини, близки. Съвършено ясно е, че творец с неговия талант и желание да разкрива пълноценно истината за живота и действителността, но чиито произведения се инкриминират, комуто се посочват теми за претворяване и върху когото тежи партийната цензура, добре разбира, че бъдеще за него като писател в България вече няма.

Още повече че отпусналият демагогски партийната юзда Тодор Живков, провел прословутия априлски пленум през 1956 г., само 12 години по-късно ще бъде най-върлият радетел за употреба на военна сила срещу Пражката пролет. Тогава на творец и човек с изострена чувствителност като Марков му става ясно, че режимът си остава диктаторски, но в някаква степен по-демагогски. Така че уж неафишираното като бягство заминаване за чужбина под предлог за събиране на опит, впечатления и сюжети за художествено творчество си е било само едно добро алиби. Писателят поддържа това фиктивно алиби и в Италия, и в Германия, и във Великобритания, като преди изтичането на срока на визата му просто отправя молба към съответните власти в България да удължат престоя му на Запад с още половин година, и то на два-три пъти. Докато накрая става ясно, че връщане назад няма…. И че това е била целта на заминаването му.

Друг важен акцент в предаването бе, че Георги Марков – безспорен отрицател на комунизма -


не си затваря очите за несъвършенствата,

меко казано, и на западната демокрация. Но нали още Чърчил е произнесъл крилатата фраза, че демокрацията е лош начин за управление, но по-добър, уви, не е измислен! Георги Марков не е кон с капаци и добре разбира, че талантливият човек, за когото свободата и творческата независимост са най-висша ценност, не може да бъде напълно драг „ни тук, ни там“. Но докато при комунизма той ще бъде унищожен или маргинализиран, ако изрази собственото си мнение, то при демокрацията може да го направи свободно и ако му откажат една трибуна, той ще намери непременно друга.

Ще добавя тук, че в сатирично си произведение „Достопочтеното шимпанзе“, писано в съавторство с негов ангийски колега и приятел, Марков подлага на остра критика британските политически нрави. (Неслучайно след промените у нас другариатът пусна в превод именно това съчинение на писателя, за да внуши на читателите, какво прехваленият дисидент, отричащ яростно комунизма, всъщност е бил не по-малко разочарован и от западния оществено-политически модел.) Да, ама не! Нерде Ямбол, нерде Стамбул!

Радостно е, че един от учениците в студиото, като прочел известното писмо на Марков до Димитър Бочев, също взел активно участие в предаването, дотолкова се впечатлил, щото го давал поред на приятелите си да го четат, а Георги Марков му станал любим писател. Така че все по-ясно става, че наближава времето, когато животът и творчеството на големия български и европейски писател Георги Марков ще се изучават в часовете по история и литература, особено неговите „Задочни репортажи“, в които истината за комунизма е разкрита по неподражаем начин на висш художествен език.

24 февруари 2014 Коментари

Вашият коментар: