Начало » А. Дневник: репортажи, интервюта, анализи » Янаки Петров: „А мечът ще удари точно….“

На днешния ден – 28 февруари – през 1947 г.  е роден поетът Янаки Петров, когото днес помнят малцина, но пък мнозина – особено малките палавници – знаят като детския писател Чичо Чичопей, дори и да не го свързват с поета.

Аз пък си го спомням само от студентските времена. По-възрастен от  нас с 5-6 години, той сякаш повече странеше, отколкото да общува, може би и заради тази възрастова разлика. Със сигурност е бил член на КМПС „Д. Дебелянов“ към Централния студентски дом на културата, макар че спомени конкретни нямам. Не помня и дали беше редовен студент или следваше българска филология задочно. Много пъти сме бивали в ресторант „Грозд“, участвали сме и в литературни четения в 65. аудитория на Алма матер, в салона на Студентския дом и другаде, крачили сме бавно, разговаряйки за литература и изкуство, по алеята под кестените на „Цар Освободител“ - тогава бул. „Руски“, на път към някоя кръчма, за да си завършим подобаващо – по бохемски – вечерта…

По негово признание някъде там, недалеч от университета, на заснежения тротоар бе видял телцето на мъртво врабче.  И бе написал великолепно стихотворение-притча, което показва много точно неговата същност на човек и гражданин и чувствителността му на поет:

*   *   *

Понеже е безспорно по-достоен,
понеже всички славославят славея,
да пеем за врабеца! -
за невзрачния,
нещастния
врабрец с крилца, поръсени от сняг.
Той, брат на верността, не ще ни изостави,
сега, когато зима е, когато
в една прозрачна и звънтяща сутрин
ще го намерим със сърце, превърнато
на топла бучка лед, стопила
три сантиметра сняг на тротоара.

Както казах, не беше от общителните, шумните, натрапващите се, външно не блестеше с нищо, не парадираше, не беше ни най-малко суетен, ходеше небрежно и семпло облечен, нито правеше, нито се опитваше да прави впечатление със своя под среден ръст и леко приведена почнала да оплешивява глава, особено пък пред жените; но когато започнеше да рецитира, се преобразяваше, а кратките му стихове прозвучаваха като картечни откоси.

Някои помня оттогава до днес:

*   *    *

Сега се връщам. Мълчалив.
Както от фронта инвалид.
Със радост, че съм още жив.
Със мъка, че не съм убит.

Завърших през 1977 г. и започнах работа като уредник на музея на Димчо Дебелянов в Копривщица. Янаки е завършил година по-късно. Не помня повече да сме се срещали. Знам, че работеше в алманах „Море“ – Бургас, в който през 1985 г. излезе голяма подборка от мои стихове, одобрени от него. Янаки вече публикуваше стихове за деца с псевдонима чичо Чичопей и помня, че изпитвах леко съжаление, задето е „предал“ голямата поезия. (А Янаки и тогава е писал неща за възрастни, но явно печаташе само детските.) По онова време идеологемата подклаждаше измисления проблем за т. нар. детска смъртност на таланта, т.е. как след една-две книги творците стигали пика на възходящато си развитие и после вегетирали, тъпчели на място, изпадали в резигнация, не се развивали и т.н.

Младата литературна критика само чакаше да излезе първа или втора книга на млад автор, за да си „наточи“ перото върху него и да покаже зъбки. Защото утвърдените автори не можеха да се пипнат с пръст; трябвше нещо много да съгрешат пред Партията, та да бъдат подложени на критика, и то по правило от също така мастити критици, които оценяват литературата само и единствено от гледна точка на марксистко-ленинската естетика, класово-партийния подход и положителния герой на епохата – комуниста.
Една епиграма от Янаки, очевидно свързана с тези реалности, гласеше така:

*  *   *

Юбилей –
елей.
Дебют –
лобут.

Само по тази кратка и находчива творба можем да съдим за гражданската му позиция, чувство и отношение към действителността – истинската и художествената, наречена „литературен живот“.
Запомнил съм го и на четенията в 65. аудитория, особено когато рецитираше култовото си стихотворение „Квартира“
(…две стаи, преградени с талашит…), в което изразяваше своето дълбоко разочарование от настъпващото отчуждение между хората. То завършваше така:

„Студенти сме, живеем с теб под наем
в две стаи, разделени с талашит.
Каквото ти го знаеш, аз го зная,
макар че за това не давам вид…

(Началото на стихотворението, припомнено от Галина Камбурова)

За мен не стига само твойто: „Здрасти!“,
изречено дежурно, без душа.
Ще вдигна тази къща на главата си
и този талашит ще натроша.

Ела да пием с тебе скоросмъртница,
домашна е ракията,  добра.
Ако не дойдеш, ще съборя къщата.
Отивам да живея в пещера.“

Другото, с което ще го запомня, е:


МЕЧ

Най-чистият макар да си
и много мъдър при това -
и върху твоята глава
дамоклевият меч виси.

Той с косъм вързан е нарочно.
Палачът твой е съвестта.
Тя чака първата лъжа.
А мечът ще удари точно.


Янаки си отиде толкова рано – само на 52 години!
Знам, че е почетен гражданин на Бургас и че творците на Бургас го помнят и тачат.
Знаят го и децата в цяла България като чичо Чичопей.
Помни го и нашето разнородно, разнолико и разпиляло се поколение, защото Янаки е от незабравимите.
………………
Забележка. Стихът: „Ще вдигна тази къща на главата си“ е моя импровизация, не помня какъв беше точно, написах го само за да попълня реда. Ако си го спомня, ще го поправя, ако някой друг го помни – да ми каже. В по-ново време поетът и издател Марин Георгиев издаде хубаво оформено томче със стихове на Янаки Петров, но това стихотворение не е включено в него и аз напразно го издирвам.
Ето го и оригинала на „Квартира“, предоставен ми от г-жа Дора Петрова, за което съм й много благодарен:

КВАРТИРА


Студенти сме. Живеем тук под наем

в две стаи, преградени с талашит.

Каквото ти се случи, аз го зная,

макар че за това не давам вид.


И ти ме знаеш. Целият ме знаеш.

Във хубав ден. В несподелена нощ.

Когато рецитирам и на глас мечтая.

Когато и на сянката си вадя нож!


Ала не идваш ти при мен. Защо?

Защо и аз не влизам в твойта стая?

Сега ще пия четири по сто.

Достатъчно, за да те наругая!


Ще ти извикам: – Майчин сине, ей,

ако така, ако така живеем още,

един от двамата ще полудее

във някоя от своите си нощи.


За мен не стига само твойто ”здрасти”,

изречено дежурно, без душа.

Вратата ти ще пръсна със главата си

и този талашит ще натроша.


Стани да пием малко скоросмъртница.

Домашна е ракията, добра.

Ако не станеш, ще запаля къщата.

Отивам да живея в пещера!

28 февруари 2014 8 Коментара

8 Коментара за “Янаки Петров: „А мечът ще удари точно….“”

  1. Галина Камбурова коментира на 26 септември 2014 :

    Студенти сме, живеем с теб под наем
    в ддве стаи, разделени с талашит.
    каквото ти го знаеш, аз го зная,
    макар че за това не давам вид…
    мился, че това беше началото на стихотворението…

  2. Славимир коментира на 27 септември 2014 :

    Да, точно така. Благодаря! Да е светла паметта на Янаки!

  3. Дора Петрова коментира на 8 февруари 2015 :

    Здравейте !

    Аз съм съпругата на Янаки Петров. Тази вечер прочетох вашият
    спомен за Янаки и съм развълнувана от казаното. Тези дни ще ви изпратя стихотворението. Благодаря !

  4. Славимир коментира на 9 февруари 2015 :

    Много се радвам. Марин Георгиев не го е включил в издадената от него стихосбирка на Янаки, а аз не го помня цялото, въпреки че го знаех – не минаваше рецитал с участието на Янаки, без да го рецитира. А и всички това чакаха. Можете да качите стихотворението и тук като коментар, а аз ще го добавя в основния текст.

  5. Дора Петрова коментира на 22 август 2015 :

    КВАРТИРА

    Студенти сме. Живеем тук под наем
    в две стаи, преградени с талашит.
    Каквото ти се случи, аз го зная,
    макар че за това не давам вид.

    И ти ме знаеш. Целият ме знаеш.
    Във хубав ден. В несподелена нощ.
    Когато рецитирам и на глас мечтая.
    Когато и на сянката си вадя нож!

    Ала не идваш ти при мен. Защо?
    Защо и аз не влизам в твойта стая?
    Сега ще пия четири по сто.
    Достатъчно, за да те наругая!

    Ще ти извикам: – Майчин сине, ей,
    ако така, ако така живеем още,
    един от двамата ще полудее
    във някоя от своите си нощи.

    За мен не стига само твойто ”здрасти”,
    изречено дежурно, без душа.
    Вратата ти ще пръсна със главата си
    и този талашит ще натроша.

    Стани да пием малко скоросмъртница.
    Домашна е ракията, добра.
    Ако не станеш, ще запаля къщата.
    Отивам да живея в пещера!

  6. Славимир коментира на 22 август 2015 :

    Помня как Янаки го рецитираше. И с колко аподисменти го изпращаше аудиторията.

  7. Стоян Петров коментира на 23 август 2015 :

    Здравейте!
    В този фейсбук профил: facebook.com/chichochichopey ще публикуваме цялото творчество за деца на Янаки Петров /Чичо Чичопей/. Забавни, живи, ведри, развиващи мисленето и езиковите умения на децата стихчета, поемки, скороговорки и гатанки. Подходящи са за аудитория ~4-10 г. Честота на публикациите: ~5 пъти седмично.

  8. Славимир коментира на 24 август 2015 :

    Чудесно! Поздравления!

Вашият коментар: