Начало » А. Дневник: репортажи, интервюта, анализи » Защо не можем да пресечем Жълтата линия

Петнайсет минути аплауз за великолепната трупа, представила – по всяка вероятност за последен път – този удивителен спектакъл, едно хармонично съчетание на Слово, актьорска игра, музика и песни „на живо“, хореография, осветление и костюмография. Мюзикъл, рок опера, модерен театър. Но защо за последен път.

Не изпитвам затруднение да пиша отново за това удивително българско музикално-сценично представление, онасловено може би странно наглед – „Йоан – Синът на гърма“. Въпреки че съм писал вече два пъти за него:
http://slavimirgenchev.info/?p=3013
http://slavimirgenchev.info/?p=7880


Спектакълът, който бих определил като мюзикъл или рок опера, е от такова естество, че предизвиква цял океан от мисли, емоции и въпроси, на които всъщност дава и отговори, а много други подсказва. Човек не може да остане равнодушен – и дори да остане същият, след като го гледа. Предимството обаче на неколкократното гледане е голяма, защото дава възможност на зрителя да проследи развитието в играта на актьорите и на спектакъла като цяло. Представлението на 6 април 2014 г., обявено като вероятно последно, бе наистина знаменито. Участниците – повече от 60 – играха точно като „за последно“, раздавайки се докрай и разкривайки най-доброто от своите многобройни дарби.
В основата на творбата лежи, както всеки може да се досети, евангелието на Йоан – най-младият от апостолите, любимия ученик на Иисус, написано на о-в Патмос от вече престарелия заточеник, който на снимката долу е показан неправдоподобно млад.



От Уикипедия: Свети Йоан на Патмос


Антон Радославов - автор на либретото, музиката и песните, за когото произведение от подобен характер е осмо, е постигнал нещо удивително. Необходимостта от прилагането на класическия принцип за единство на място, време и действие, за да може в ограниченото сценично време да се вместят най-значимите събития от епохата и най-важните моменти от живота на Йоан (а това значи и на еврейския народ под властта на Рим, Ирод и Каяфа), е решена по най-правилния начин от режисьора, в резултат на което действието е целеустремено, динамично и хронологично вярно, независимо от това, че едни или други сцени, станали исторически на различни места или в различно време, са обединени било игрово, било чрез устен преразказ на едно място. Както би се изразил вероятно някой театрален критик – налице е цялостно изчерпване на драматургичната ситуация и развитие на действието според вътрешната логика на характерите на отделните персонажи.
Без такъв режисьорски подход не би могло да бъде представено ежедневието на Йоановото семейство и на другите персонажи – сънародници и поробители, идването на Месията, (не)разпознаването му, разпространяването на учението му и извършването на чудесата му, предизвикали гнева на фарисеите и присъдата на Пилат, която всъщност е повече „народна“ присъда спрямо Богочовека, дръзнал да премине Жълтата линия – символ на Забраната и Контрола над личността и хората. Тъй като в посочените по-горе линкове съм описал повече или по-малко подробно тези неща, всеки, който прояви интерес, може да ги отвори и да прочете.

За мен сега е по-важно да си отговорим на въпроса

защо подобно уникално и мащабно хем любителско като организация и състав (само двама-трима от участниците в спектакъла са професионални актьори), хем невероятно като въздействие изпълнение, бе изиграно за последен  път на сцената на театър „София“. След две години репетиции и година и половина игра пред публика, чийто интерес не само не секва, а напротив – все повече расте.
Не мога обаче да не спомена отново един от най-важните главни герои в спектакъла – Хуморът. Въпреки очевидната сериозност на евангелските събития, естественият ежедневен ход на живота в семейството на Заведей и Саломе и синовете им Яков (един от главните „жреци“ на Хумора и Иронията в спектакъла) и Йоан, на Мария и Марта, на митаря Матей, на Пилат и Касий – началинк на римската стража, на Каяфа и законниците – хуморът блика на всяка крачка и способства за лесното възприемане и на най-трудните въпроси на бита и битието, които непокорният Йоан непрекъснато поставя и задава и си пати за това и от това. Когато се появява Иисус и започва да проповядва учението си, което е възприето като бунт срещу установения ред, Яков се провиква: „Това е „нашият“ човек!“
Има много отговори. Първо, това е високият наем, който плаща трупата и който „изяжда“ целия й приход от билети и от продажба на дискове и програми. Същевремно целият реквизит – декори, костюми и т.н. –  се прибира след всяко представление, защото няма право да „нощува“ в театъра.
Второ, трудното съчетаване във времето на ангажиментите на участниците, които иначе работят на различни места. Тук няма как да се режисира „единство на време, място и действие“! Защото тук е България, а не САЩ, където подобен спектакъл би се играл не 25 пъти, а 25 години, като целият състав би бил нает професионално с всички необходими осигуровки и застраховки и добре заплатен, за да не се разчита само и единствено на „голия“ ентусиазъм, любов към изкуството и желание за изява на творческите заложби. Защото Там няма държавни или общински театри с щатно разписание и номенклатура, а самородно възникващи трупи за един определен спектакъл, чийто живот по-нататък зависи от зрителския интерес.
Понеже това по разбираеми причини все още не може да стане у нас –

нали цялото ни общество на дръзва да премине Жълтата линия,

зад която е Неизвестността, – редно би било поне една или друга институция да прояви адекватен интерес към подобно неимоверно усилие, положено от организаторите, творците и актьорите, които всъщност са и съ-творци, както подчертава Антон Радославов.

Спектакълът е от такъв характер, че може да изиграе ролята на „открит урок“ по християнско – и не само! – възпитание. Той просто представлява няколко свободни часа по вероучение, каквито липсват в българското училище и за които само се говори, спори и политизира излишно. Евангелските истини, въпроси и отговори са показани толкова елегантно и достъпно, че и шестокласниците биха ги разбрали и усвоили без особено усилие.

Но явно нито образователното министерство (да не говорим за културното!), нито Българската православна църква, която продължава упорито по своя утъпкан път на свещенодейство, напълно откъсната от реалния живот и неглижираща нуждата от религиозно – в широк смисъл – образование на подрастващите, а и на възрастните, нито която и да е друга държавна или общинска институция, не подаде ръка и не подпомогна с нищо тази трупа. Или пък евангелистките кръгове, които се привиждат на БПЦ зад подобна постановка, плаши с модерността и свободомислието си нашите червени православни клирици, чието неразбираемо брадясало дуднене продължава да властва в лоното на Вярата?

А може би има и друго обяснение? И то се крие в абсолютно точните препратки към днешната българска – и не само българска – реалност? А те са многобройни и напълно адекватни, като не става дума само за „външните“ – каквато е да речем униформата на римските стражи, наподобяваща съвременна полицейска „премяна“; рефренът: „Не преминавайте Жълтата линия“ в една от песните съвсем непринудено и естествено преминава в:

„Непротивоконституционснователствувайте!“

а Пилат се обръща към Иисус с думите:

- Значи ти си оня, дето иска да свали правителството?!


Утехата е, че в скоро време ще се появи DVD с висококачествен запис на спектакъла. А ако пък бъде адекватно филмиран (каквато идея има), със сигурност ще пожъне още по-голям зрителски успех.

Но успехът не е самоцел нито на авторите, нито на участниците в спектакъла. Неговата образователна, възпитателна и художествена стойност е по-скоро доказатество за потенциала на българското изкуство и на българските творци – млади и не толкова млади, любители или професионалисти (в чисто академичен аспект) – да създадат на наша почва и със собствени сили и средства такъв необикновен и силно въздействащ светски, човешки, реалистичен спектакъл на библейска тематика.

Антон Радославов (вляво)  се обръща с благодарност към публиката и актьорите след края на последното може би представление на „Йоан – Синът на гърма“

7 април 2014 Коментари

Вашият коментар: