Начало » А. Дневник: репортажи, интервюта, анализи » Из Вардарска Македония и назад – 3
В Македония който не е българин, не е македонец.
Гай Славий Гракх

В далечината се извишава Самуиловата крепост

…………………………..
След като разбра, че имаме намерение да „прескочим“ за два дни до Охрид, нашият домакин в Скопие Димитър Христов – директор на Българския културно-информационен център – се свърза със свой приятел там, който да ни съдейства за настаняването и разглеждането на столицата на Самуилова България. Взехме неговите координати и веднага потеглихме, защото всяка минута ни беше скъпа. По пътя се наслаждавахме на хубави гледки и добре обработени ниви, които щедро се отблагодаряваха за положените грижи, както се убедихме сами, посещавайки по-късно един от пазарите в Охрид. За разлика от другите балкански страни, Вардарска Македония е била пощадена от природните стихии, връхлетели тази година Балканския полуостров, и богатата реколта от плодове и зеленчуци доказваше това; и ако Господ е българин, той със сигурност е родом от Вардарска Македония…
Част от пътя до Охрид се изминава по магистралата, която води на север към Белград, а на юг – към Атина. Останалата част се изминава по първокласен път през десетки спретнати градчета и селца. Колкото по на юг се спускахме, толкова повече преобладаваха минаретата, а нерядко виждахме да се развява и албанският национален флаг, което донякъде помрачава картината. Но, както ни обясниха една вечер, това е разрешено по силата на Охридското споразумение, позволяващо на албанското малцинство при определено процентно съотношение в съответното населено място да афишира етническата си принадлежност. Същото се отнася и с петкратните молитви всекидневно на мюсюлманите и намира своя израз в гръмогласно песнопение от страна на ревнивите ходжи, които, въоръжени с мегафони или микрофони, огласят близките околности, без да пестят сили и глас.

Селско гробище край шосето с развяващо се албанско знаме

Демократично, нали? Но човек се пита: „А защо тази принадлежност се афишира с националното знаме на друга държава?“ Въпросът, разбира се, е риторичен.  Поне привидно сега във Вардарска Македония царува етнически мир, изживени са дните на голямата конфронтация, довела до кървави въоръжени сблъсъци, и понякога само напрежението се засилва по един или друг повод.

От друга страна, често пъти на удобни за спиране места са разположени миниатюрни параклиси на светци, подобни на големи макети, където горят кандила и свещи и поклонници могат да се отбиват да запалят свещ и да се помолят за здраве, изцеление или небесна закрила. Множество параклиси, параклисчета и малки църкви са се сгушили и сред гънките на планинските възвишения, с каквито Вардардска Македония е богата и пребогата. Твърди се, че в Охрид (и вероятно и Охридско) има не по-малко от 365 църкви и параклиси, за което свидетелства и страница във „Фейсбук“. С други думи – има свети места за всеки ден от годината! Но толкова време и сили, за да ги обиколят и почетат, нямат сигурно дори и най-ревностните поклонници.

Още по пътя се свързахме с Владо Тренески – собственик на антикварната книжарница AZBOOK и председател на наскоро основания от самия него клуб за културни и просветни връзки между България и Македония „Интеракция“, и той ни даде съответните указания и препоръки за настаняването ни в семеен хотел недалеч от центъра на Охрид.

(Изпреварващо ще вметна, че бяхме очаровани от гостоприемството на Игор и майка му. Каква салата с домати (патладжани) и лук (кромид) ни спретна набързо, ех! И много ракия (жолта) изпива! (Да знаете, че тук на лука се казва кромид, на чесъна – лук, на домата – патладжан, а на патдладжана – син или черен домат. Зрелият фасул пък е грав… Да не стават грешки, като пазарувате). Игор извади и акордеон и се оказа, че знае всякакви български песни, за които се сетите. Докъсно се сещахме и се наслаждавахме на импровизирания му концерт. Непременно трябва да им идете на гости.)

…………………………

По пътя има и заведения, където можете да се подкрепите с кафе, напитки, бира и разни вкусотии от богатата местна кухня, но ние бързахме и се задоволихме с по чаша кафе и мекица, ама пък каква мекица само! Од Стража!

Любо като същински Странджата с прочутите мекици

Щом пристигнахме в центъра на Охрид, потърсихме и открихме книжарницата, където сътрудник на Владо Тренески ни упъти как да намерим Игор Трипуноски – син на хазяите; двуетажната им къща се оказа на сто метра от Владовата, впрочем. (Със самия Владо се запознахме едва на следващия ден, тъй като по същото време той се намираше по работа в Скопие.) Прилична стая на първия етаж с три легла за 7 евро на вечер – съвсем прилична цена.
Едва що пристигнали и разтоварили багажа си, метнахме се на колата и незабавно потеглихме към манастира „Св. Наум“, защото следобедът напредваше, а искахме да „отхвърлим“ този „обект“, разположен на трийсетина километра на юг от Охрид, за да може да посветим утрешния ден на последната столица на Първото българско царство.
Пътят се вие покрай висока планинска верига, наречена Галичица, част от която е превърната в национален парк. Отдясно погледът се рее над синия простор на Охридското езеро с неподозирано чисти и бистри води.


ОХРИД СИН


Александър Балабанов


Аз знам един жезъл във Охрида син,
от чисто е злато и сяен рубин.
И кой го извади от студни води,
венчат щат го в Солуна цар да седи.
От Дунав до Бяло море ще владей,
той – царят балкански – що в песни се пей.
Аз знам една лира във Охрида син
от чисто е злато и сяен рубин.
И кой я извади от студни води,
за хубост мед-песни ще той зареди.
И славно му име во век ще живей:
певецът балкански що в песни се пей.
Аз знам една хижа край Охрида син:
лози попълзяли по зидове, крин…
В таз хижа девойче ми мило седи;
в уста му – що бисер, – що злато – в гърди!
Вам жезъл и лира, и сяен рубин…
На мене таз хижа край Охрида син.


Малко плитко езерце около извор, който подхранва Охридското езеро и се оттича в него като река


Стихотворението на проф. Балабанов – българин от Щип, за което поетът Кирил Христов свидетелства, че е стара немска песен вероятно със съвсем друг текст, се е пяло като боен марш от отиващите на фронта през Първата световна война български войници.
На нас в главите ни обаче звучаха съвсем други песни, като „Биляна платно белеше на Охридските извори“ и „Лихнида кайче веслаше в Охридското езеро“, чиито прекрасни български слова се различават съществено от съвременната македонска книжовна норма и свидетелстват за огромните усилия, положени от македонистките отродители, да се отдалечи колкото се може повече македонският диалект от майчиния български език. Но всичко това си личи, защото е съшито с бели конци.
Манастирът „Св. Наум Охридски“ е разположен почти в края на Охридското езеро, недалеч от Албания, която притежава една трета от водната му площ. Построен е през 893-900 година от този най-млад измежду първите ученици на св. св. Кирил и Методий със съдействието на българските царе Борис Покръстител и Симеон Велики.


През 900-а година Наум Охридски се оттегля в манастира. След смъртта му на 23 декември 910 г. манастирската църква „Свети Архангели“ започва да бъде наричана с неговото име. В нея се съхраняват и мощите на светеца.

Стенопис с образите на Свети Седмочисленици. Най-вляво са светите братя Кирил и Методий.

…………………

(Следва)
Забележка
Поради ограничения в сайта не мога да кача повече снимки. Те могат да се разгледат в профила ми във „Фейсбук“ – https://www.facebook.com/profile.php?id=100000274061860&sk=photos&collection_token=100000274061860%3A2305272732%3A69&set=a.885705141448613.1073742186.100000274061860&type=1

или на адрес http://parasol.blog.bg/lichni-dnevnici/2014/09/29/iz-vardarska-makedoniia-i-nazad-1.1300868

……………………..

30 септември 2014 Коментари

Вашият коментар: