Начало » А. Дневник: репортажи, интервюта, анализи » КОЙ ПРОДЪЛЖАВА ДА ПРОИЗВЕЖДА ПАРА И ШУМ ВЪВ ФАБРИКАТА ЗА ИЛЮЗИИ?

Разплакал ми се й отново режисьорът Александър Морфов: „Нацията ни се стопява, тя си заминава, а българският народ съществува като фикция на едни бъдещи проекти на Европейския съюз и нищо повече. Спектакълът „На ръба“ е една емоционална, обща импровизация, за онова, което се случва в България. Нещо като реквием за държавата България, реквием за един народ, който си отива, който се стопява. Народ, който достойно и гордо съществува на този свят хиляда и триста години ,но който не успя да устои на бруталните, алчни, безмилостни колизии на съвременната „демокрация“ … и на собствените си низостни слабости и противоречия. Българската нация си заминава. Превърнали сме се в население, което едва оцелява в циничните условия на някаква фашистка, финансова общност, нарекла себе си европейска, която и пет пари не дава дали има или няма такъв народ. Днес може да се базираш като народ, ако успееш да убедиш някакви европейски програми, да ги убедиш в това, че съществува такъв народ и те да финансират евентуално подпомагането, филмирането, изграждането… като че ние не сме съществували никога, ние сме само една фикция на едни бъдещи проекти на Европейския съюз и нищо повече. Ние сме само неясен субект на поредните бъдещи проекти на Европейския съюз и нищо повече.

……………………..

Само отчаяно, нарцистично самовлюбен (каквито са голяма част от хората в „бранша“, обичащи повече себе си в изкуството, отколкото изкуството в себе си – обратното на онова, на което ги учеше напразно Константин Станиславски), анархистично, и то у лево, разсъждаващ човек може да изсипе такъв куп спекулативни и манипулативни „разсъждения“, в които няма и намек за истинските причини за днешната ситуация, в която демокрация се превърна в мръсна дума – нещо, което е свръхудобно за носталгиците по цоциализма, които не случайно са и левичари, русофили, американофоби, евроскептици и всякакви други „или“, „исти“ и „ици“.
Големият проблем на България е, че левите са комунисти, а онези, които се имат за десни, са леви…
И това се отнася именно до онази част от обществото, гордо смятаща се за художествено-творческа интелигенция. Тя иска хем да си живее и прави каквото ще, хем държавата да й плаща за това. Ама такава демократична държава няма. Такава държава е тоталитарната – тя дава щедро на дейците на културата, като в замяна на това иска партийна художественост. Който не я „отчиташе“, влачеше си кръста, а един от тях се казва Георги Марков. Този процес продължи толкова дълго, че се превърна в игра на стражари и апаши – като малки деца творците се опитваха да правят по-малки или по-големи пакости, а Партията им подръпваше ушите, ако прекалят, сваляйки от сцената или екрана пиеси и филми и инкриминирайки книги. Понякога даваше на някое от по-талантливите и затова по-пакостливо дете повече свобода и този отдушник замазваше донякъде положението.
Това ли е достойното битие за една истинска художествено-творческа интелигенция – цял живот игра на котка и мишка?
За да не бъда многословен, ще пробвам, както е казал поетът, с няколко истории. Помня, че направи впечатление на всички, но истинските причини или не бяха разбрани, или бяха премълчани, но днес, когато се оказа, че вече намалява напливът към университетите (пълни с преподаватели с всякакви титли и степени),

единствено се била увеличила бройката на кандидатстващите в… НАТФИЗ

Е това ако не е „ирония на съдбата“, здраве му кажи! Този факт е показателен за всичко, което става в държавата. Инерцията от комунизма не само продължава, но дори се издига на ново, още по-безхаберно равнище.
Понеже за комунизма „всичко е много просто“, това правило важеше особено за сферата на културата и изкуството; там напливът стана огромен. Нещата са до болка ясни, затова няма да се разпростирам надълго и нашироко. Но ще приведа още един пример. От класиците на марксизма. Маркс характеризирал приблизително по следния начин живота при комунизма: Производителността на труда щяла да бъде такава, щото човек щял да има много свободно време. (То е всъщност главното богатство и това е вярно). Естествено, щял да се занимава през това свободно време с изкуство, спорт, забавления. И понеже хората щели да са напълно равни, всеки щял да бъде и поет, и писател, и художник, и артист, и критик… Но, разбира се, в една от всички тези деятелности той щял да бъде най-добър, та там изявите му щели да бъдат най-силни и човекът щял да бъде малко повече поет, малко повече музикант, малко повече художник и прочие марксически утопизми.
Какви прекрасни прогнози от страна на „класиците на марксизма“! Какво безметежно бъдеще! Как да не се радва човек? Но и как да се радва човек, когато е ясно, че за да може да стане всичко това, е необходимо да се произвеждат „материални блага“, които да задоволят „нуждите на обществото“? Че трябва икономическа „база“, която да издържа и крепи „надстройката“? Още Любомир Левчев беше схванал разминаването и написа:
По покрива ни вече някой ходи!“
Защото

„… ужасно трудно е да композираш покриви
така, че да ги издържат основите на времето“…


При управление на цървули и ботуши, еднопартийно, тоталитарно, просташко, лумпенско, даващо път преди всичко на „нашите“, да, такава „база“ изобщо не може да издържи „надстройката“ си. И рано или късно рухва. Е как тогава „надстройката“ да остане здрава и читава без тоталитаризма? Как да съществуват по същия начин на държавна издръжка (а същевременно „свободни като птички Божии“ и без намеса в творческите им дела) хилядите – със сигурност много талантливи, да не кажем гениални – творци, които са убедени, че са призвани за високо изкуство, но държавата не ги подкрепя, а народът изпростявал все повече и повече и предпочитал просташките удоволствия. Е как така за 25 години изпростява цял народ? Да не би истината да е друга – че винаги си е бил прост, но не му е личало толкова, колкото е възможно сега, когато масово се ширят съзнателно насажданата слободия и безнаказаност?
Всъщност до голяма степен комунизмът „успя“ при създаването (или по-скоро – размножаването) на „надстройката“,  но не успя при „базата“ („СоциалъзЪма е едно недоносче“ – Тодор Живков). И друг път съм давал пример с модерната и прекрасна сграда на един театър в голям окръжен град, чиято трупа беше съставена от цял „командирован“ (т.е. пратен по разпределение) клас от ВИТИЗ (сега НАТФИЗ), тъй като там не се „задържали“ актьори – „бягали към София“. Но и публика все нямаше и нямаше. Отидох веднъж – беше през 1985 г. – на театър там, а бях шестият зрител. Актьорите на сцената бяха повече от зрителите. И както ми каза касиерката, не било „за сефте“…
Защо негодуваха толкова стръвно някои люде, че не някой друг, а един Слави Бинев бе избран да оглави Комисията за култура и медии в поредния български парламент, избран от същите тези избиратели, които сега негодуват, че той бил избран? (Под натиска на общественото мнение, каквото и да значи това, Бинев да подаде оставка, но това не променя същността на нещата).
Онези, които проповядваха, че всички са маскари, сега се оплакват от една или друга маскара. Ами каквото повикало, такова се обадило. И излезе, че каквото повикало, такова се обидило.
Каква е рекапитулацията? Почти пълна капитулация. През епохата на соца бяха създадени десетки, стотици и хиляди културни структури, чиято политика бе основана върху постулатите на маркистко-ленинската идеология, „естетика“ и „художественост“ и в които бяха ангажирани хиляди хора; част от тях се бунтуваха по един или друг начин срещу „нормативната естетика“ (какъв евфемизъм само!), и творчеството им се превръщаше в опити за надлъгване на партийната цензура. Това, естествено, им прави чест. „Народната“ власт сваляше пиеси, спираше филми, инкриминираше книги, затваряше усти. Но тези хиляди структури имаха основно предназначение – да създават и възпитават „новия социалистически човек“. Е, не можаха да го възпитат, но останаха да съществуват, защото в тях вече бяха ангажирани множество деятели, които в края на краищата се препитаваха от културна дейност. И днес продължават да го искат, позовавайки се на нуждата от култура и изкуство, което да възпитава, облагородява и възвисява съвременния българин, който бил опростачен и чалгизиран.


Това е омагьосаният кръг,  в който се въртим


и който ни е наследство от комунистическото безвремие и безхаберие.
А и за да бъде опростачен толкова бързо един народ, той очевидно или си е бил такъв, или е бил готов да стане такъв от предишните времена. Само че слободията на псевдодемокрацията просто му дава възможност да се разпищоли видимо. Нима „народът“ едно време не слушаше чалга? Само нея слушаше он, само че името й беше друго. Как иначе, след като над „интонационната среда“ зорко бдяха специални комисии, които определяха квоти за естрадната музика, примерно: толкова процента руско, толкова от останалия соцлагер, толкова „западно“ (съвсем мъничък процент). И народът си слушаше „сръбско“, както сега нагъва сръбска скара.
Всеки трябва да си даде ясно сметка: не може тези създадени през комунизма структури да съществуват в същите форми и формати. Не е възможно хора на изкуството да викат, че народът е прост и има нужда от тях, за да се „поправи“, защото е твърде самонадеяно и снобско. По-скоро това им е алиби, за да прикрият желанието си да получават заплати от държавата, защото само с изкуство не се живее, както и само с хляба не се живее. Еднакво важно е, да не си кривим душите.
Няма как културната „надстройка“ на комунизма да оцелее, след като „базата“ е рухнала и няма изгледи да се оправи. Всички, които искат това, сякаш не подозират, че си искат и комунизма заедно с текезесетата и индустриалните предприятия. А кой ще работи в тях, моля? И какво ще произвежда? И къде ще намери пазари за произведеното? И как ще се появят средствата, които да финансират културата, която, както я определяха по времето на соца, спадаше към сферата на „услугите“?
През 30-те години на 19. век


Народният театър лятно време е правел изтощителни турента


из цяла България и е играл в читалищни салони и пред военни гарнизони, а актьорите са разчитали на приходи от играта си. „Ако сборът е добър – пише Дора Дюстабанова на Теодор Траянов – Хрисан може да ни даде някой лев повече!“ Няма тук „грижа на държавата“, няма „политиците са виновни“, няма тинтири-минтири и кой колко е велик, а кой колкото си изкара. Писмата на Дора – сестрата на Жени Дюстабанова и интимна приятелка на Траянов – са изпращани от Лом, Видин, Горна Оряховица, Враца, Варна… А в трупата са играли актьорите Константин Кисимов, Милка Ламбрева, Зорка Йорданова, Петя Герганова, Олга Кирчева, Георги Стаматов…
Някои викат, че не трябвало да се връщаме назад, а да съхраним „създаденото“. Ами за да го съхраниш, трябва да си върнеш социализма. Няма друг начин. Това ли иска българската интелигенция в лицето на Александър Морфов?
Но има друг начин: да се върнем толкова назад, че да станем нормална държава, каквато сме били, преди комунизмът да я нагази и съсипе, построявайки безчет бъдещи кухи и неработещи структури, в това число и културни. Ако някой си мисли, че в Царство България не е имало култура и изкуство, нека си припомни кои са ни класиците.


Славимир Генчев

15 март 2015 Коментари

Вашият коментар: