Начало » З. Разкази » ЧЕТИРИ РАЗКАЗА: „КАТАСТРОФАТА“, „ЕДНО НА НУЛА“, „КРЪГОВРАТЪТ“, „КАКВОТО ПОВИКАЛО“

ЧЕТИРИ РАЗКАЗА

Славимир Генчев

КАТАСТРОФАТА

Кънчо нямаше пpичини да е недоволен от себе си, пък и не ги тъpсеше. Успя да се промуши между житейските капки и от дребен шеф на общинска служба в малко градче стигна до секретарски пост в централно ведомство. За има-няма три години!
- Бе умея да се пласирам – скромничеше той.
- Шефе, роден сте под щастлива звезда – умилкваше му се Корнелия. – Всеки ден ви проверявам хороскопа: точките ви – високи, прогнозите – благоприятни. И нито един път не сте имали троен критичен ден!
- Остави тия глупости! – прекъсваше я Кънчо, но с благ гласец. – Я по-добре ми припомни програмата за днес!
- Приемен ден ни е, шефе. В списъка има доста хора от вашия край…
Кънчо се намръщи. Аман от земляци, аман от навлеци! „Ма нали за вас гласувахме, г-н Кънчев?! Помогнете!” Кой ги знае всъщност за кого са гласували… И за какво се борят? Да седнат на държавната трапеза! Що не се захванат с бизнес, нещо да произвеждат там, да поемат риск някакъв. Нали уж искаха демокрация и пазарна икономика? Еми ето ви я пазарната икономика! А пак няма кой да пълни хазната.
- Я дай списъка – троснато рече Кънчо. Корнелия се нацупи, но Кънчо не забеляза. -Тъй, тъй, тъй – наум четеше имената той.
Щеше да ги опука за половин час. Тия хабер си нямаха, че за всички назначения му се обаждаха отгоре.
По-късно Кънчо обядва с важни клечки от Европейския съюз, дошли във връзка с преструкутрирането на жп транспорта.
Върна се в кабинета към три следобед и завари Корнелия с разстроено лице.
- Какво има бе, Кори?
- Ми кво! Един посетител си забрави вестника. По навик прегледах хороскопа. Ето какво пише за вас: “Днес се пазете и не излизайте никъде! Има опасност да ви блъсне превозно средство.” – Корнелия почти проплака. – Но не уточняват какво!
Кънчо хвърли бегъл поглед върху таблоида, запрати го в кошчето и рече през смях:
- Бе момиче, не виждаш ли, че тоя парцал е хумористичен?! Иди да си измиеш физиономията, че ти се размаза гримът.

Едва-що Корнелия излезе, и стъклата на прозорците се раздрънчаха. Долетя адски грохот. Кънчо вдигна инстинктивно глава, но полилеят не се помръдваше. В същия миг през стената в кабинета му влетя цяла влакова мотриса, реиновирана с пари от ЕС.
Кънчо хукна да бяга, но се спъна в шнура на лампиона и падна по корем. Мотрисата мина безпрепятствено през него и го разряза на три.
Корнелия се върна тичешком и изпищя. Кънчо лежеше на пода с разперени ръце, посипан с мазилка и стъкла.
- Леле, шефе, кво става тук? Какъв ужас!
Кънчо се изправи с мъка и започна да се изтупва. От косата му се посипа пепел, сякаш бе нощувал във воденица. Лекарят, който го прегледа, откри напречно на затлъстялото му туловище тъмночервени белези като от камшик на звероукротител. Приличаха на стари рани, които все не могат да зараснат.
Кънчо нямаше никакво смислено обяснение за случката. Всички поклащаха глави и се споглеждаха.
За всеки случай направиха цялостен нов ремонт на сградата само за 54 млн. евро, укрепвайки я като противоатомно укритие.
Кънчо бързо се оправи от стреса, но белезите му останаха за цял живот.


ЕДНО НА НУЛА

И тази вечер Кънчо се приготви по-отрано за представлението. Със садистично усърдие той направи любимата си салата от меки домати (бяха най-евтини на пазара), удави я обилно с миризливо соево гръцко олио и я погреба с цяла китка прежълтял магданоз. Наливна гроздова четвърта ръка и лимонов степ с изстудена чешмяна водица си оставаха най-достъпните за вкуса му питиета. За сметка на това можеше царствено да се изтегне в изкормения трийсетгодишен фотьойл и да впери поглед в стария „Кристал”.
Ето го, това е той, суперменът Кънчо, той прегръща сексапилната русокоса красавица на безлюдния плаж под лъчите на тропическото слънце; нему принадлежи налятата й гръд, леко загатната под прозрачната туника от режисьора садист. Кънчо е зализаният бизнесмен, който с два пръста върху волана вози ослепителния фотомодел по пътя към оня непостижим свят; Кънчова е изпоцапаната с кръв, яйца и кетчуп риза след знаменития тупаник в китайския ресторант и нея ще изпере с вълшебния прах преданата му съпруга; Кънчо е търсачът на силни усещания, който се бори с бързеите на буйната южноамериканска река и, скочил от водопада в кипящия въртоп сред кръвожадните пирани, с небрежен жест изтръсква гарвановочерните си коси…
Някой отчаяно звънеше на входната врата, но домакинът не си беше вкъщи. От часове той се излежаваше мързеливо на брега на синята лагуна сред полуголи туземки с орхидееви цветове в косите; други нежни създания се гмуркаха в плитките води, за да откъснат за стария сладострастник плодовете на баунти и сникърс.
Кънчо имаше под ръка цяла пирамида кокосови орехи, прясно разрязани и грамадни като гюлета; ако поискаше, начаса би могъл да разкваси пламналото си гърло, но не го правеше. Кънчо е свикнал да се лишава и да отдалечава мига на удоволствието, за да може да го изпита по-пълноценно, особено когато окончателно му се изплъзнеше. Той е разбрал, че желанието е по-велико от целта, а стремлението – дваж по-важно удовлетворяването му…
Отвън, изчерпали мирните средства, вече разбиваха вратата. Сред тълпата от полицаи и любопитни съседи се открояваше с пискливия си глас клюкарката на входа Иренче П., която обитаваше с подострени сетива съседния апартамент. Тъй като тя първа бе сигнализирала на полицията, позволиха й да влезе заедно с представителите на закона.
- Та той е съвършено умрял – заяви авторитетно топчестият квартален, по прякор Гушата, след като опипа професионално Кънчовата китка. – Най-малко от две денонощия, честен кръст!
Иренче П. остро проплака:
- Но аз ги видях с очите си! Виеха голи хора и вдигаха шум до Бога! – Тя се прекръсти. – Погледнете само!
И тя посочи с възкъсата си дебела ръчица следите от оргията: шишета „Джони Уокър” и „Грантс”, осеян като морско дъно с фасове и черупки от фъстъци под, пакети „Малборо” и „Кемъл”. На балкона се търкаляха бутилки от „Кола” и „Спрайт”, обелки от банани и кокосови орехи с още свежа сърцевина.
- Кога е изядено всичко това? – недоумяваше Иренче П. – А има само един прибор!
Тя посегна да намали звука на телевизора, но инспекторът я спря с мъжествен жест.
- Не! Ще изтриете отпечатъците!
- Обърнете внимание на позата, в която го е застигнала смъртта – рече млад стажант с атлетическо телосложение, който учеше по съвременни учебници. И настина, Кънчо бе полуизлегнат върху плота на масичката; дясната ръка силно протегната напред, пръстите спрели на милиметри от бутилката, в която грееха останки от течност с кехлибарен цвят. – Ако е изкъркал сам цялата бутилка, има вероятност да е получил алкохолно отравяне. Малко ли такива случаи имаме напоследък…
- Незабавно трябва да се обискира пазарчето отсреща! – изсъска внезапно Иренче П. – Търговците до един са спекуланти! Всичката им стока е менте!
- Не – отсече с глас, нетърпящ възражение, комисарят и Иренче П. виновно се сви, преди да разбере, че думите му не се отнасят до нея.
Следователят бе изслушал с досада тирадата на стажанта, както многогодишният учител слуша обясненията на слаб ученик с надеждата да чуе някой път и правилен отговор. – Нищо подобно! До последния миг от живота си той се е мъчел да достигне копчето на телевизора, за да го изключи; не е искал да нарушава повече покоя на съседите си! Каква благородна смърт! Отведете госпожата! – заповяда той на двама униформени. – А ти иди да запишеш пълните й показания, след като се успокои. И не прави прибързани изводи, защото те често подвеждат следствието и го натикват в задънена улица. Малко ли такива случаи имаме напоследък? – натърти той и тръгна към балкона.
Полицаите вече бяха подхванали Иренче П. под ячките подмишници и с грижовна грубост я изтласкаха в антрето. Стажантът ги последва изчервен и с насълзени очи. Останалите от екипа се заеха да снемат отпечатъци и да фотографират положението. Главният следовател ловко лапна една дъвка „Стиморол” и излезе на балкона, откъдето, докато Кънчо бе жив, се откриваше чудесна панорамна гледка към отсрещния бряг на лагуната.


КРЪГОВРАТЪТ

Март бе необичайно студен, но щъркелът, като всички свои събратя по перо, не подозираше това. И точно на петнайсти, както всяка пролет, се върна от дългото си египетско летуване. Изви се високо над селцето и сетне с рязко гмуркане се устреми право към старото, подобно на капител върху електрическия стълб и стоящо от незапомнени времена, раздърпано гнездо, огледа го изпитателно отвсякъде и кацна с изпънати напред крака и последен мощен мах на крилете.
Врабчетата, които целогодишно обитаваха нишите и дупките на всички етажи по гнездото, още по-силно зацвърчаха, сякаш приветстваха с добре дошъл гостоприемния собственик.
Гнездото, което бе пострадало доста по време на миналогодишната буря, откъснала част от него и отнесла със себе си трите малки щъркелчета, се нуждаеше от сериозен ремонт. Мъжкият имаше няколко дни за това, докато пристигнеше женската.
След като постоя с отпуснати криле, умислен и угрижен, щъркелът затрака с клюна си, сякаш за да обяви на всеослушание факта на пристигането си, после рязко се приведе напред, оттласна се от ръба, гмурна се като опитен плувец в студения въздух и с няколко бързи и силни маха се отправи към ловните си полета.
И другите птици се готвеха за пристигането на пролетта. Над смълчаните с все още зимно димящи комини къщи се носеха призивно-протяжните гукания на гургулица, отривистите, като картечни откоси, удари по дървесната кора на пъстроперия кълвач, свадливите крясъци на недодяланата сврака, откъслечните бодри подсвирквания на черния кос, застрашителния крясък на орела над близката борова гора.
Проехтя накрая и тайнственото, тревожно и прорицателско кукане на кукувицата. Всеки, който го чу, тревожно се огледа, отбелязвайки си наум в какво положение, занимание или състояние го сварва закукването.
Уж никой не вярваше на тия бабини деветини, но всеки се поддаваше на стародавното поверие и заживяваше с някоя тайна надежда или тревога.
Дърветата и храстите току-що бяха напъпили, макар че дрянът вече прецъфтяваше. Децата първи видяха щъркела, вдигнаха олелия до небето и веднага закичиха с мартеничките си дряновите вейки.
А старците, изсърбали първа чорба от коприва, поклащаха глави с уморено облекчение: „Преживя се и тая зима! Хванахме се за зеленко!”
- Ку-ку! Ку-ку! – ехтеше в отговор все още зимната гора.
Наближаваше Великден – денят на Христовото възкресение…


КАКВОТО ПОВИКАЛО

Беше малка брадва с къса дръжка; с нея Ангел цепеше подпалки, кастреше клони, подостряше колове. На галено й казваше брадвето. Но си беше брадва и можеше най-остро да му послужи за самозащита в тия неспокойни времена.
Откакто съседът му бай Петър, дългогодишен пенсионер и стар ловджия вдовец, се похвали, че вечер си ляга с пушката до леглото, и Ангел започна да прибира брадвата в стаята си. Оставяше я подпряна в ъгъла до вратата. Ако му се наложеше да излезе по нужда, взимаше я със себе си.
Селото издава различни нощни звуци – ще изпращи клон, ще извряска птица , ще притича нощно зверче, колкото да разлае псетата. Но често се разнасяха и шумове, които не можеше да се определят. Дали пък не са непохватни стъпки на злосторници?
Ангел стисваше по-здраво брадвето и се взираше с разтуптяно сърце в мрака. И без да има защо, замахваше с него във въздуха, а кръвта му кипваше.
- Прас! Фрас! Трас!
Толкова свикна с брадвето, че го носеше и денем, увиснало на левия му лакът. За миг можеше да го грабне с дясната ръка и да замахне: „Прас! Фрас! Трас!”
В гимназията имаше съученик, който тренираше бокс. Често както си вървяха, той внезапно се навеждаше, сякаш да се гмурне с глава под водата, и нанасяше наляво и надясно светкавични крошета, като при това шумно изпускаше въздух: „Чшш! Чшш! Чшш!” Така ги учели да издишват на тренировките.
И той правеше същото, но с брадвето: „Прас! Фрас! Трас!”
Понеже бе леко, Ангел не го усещаше и то вечно му висеше на ръката. Като да се беше сраснало с нея. Оставяше го само когато отиваше до магазина за хляб. Но веднъж забрави да си го свали от ръката – нещо се беше умислил – и тръгна с него по улицата.
Това не направи впечатление на никого, защото всички отдавна се бяха въоръжили.

16 септември 2015 Коментари

Вашият коментар: