Начало » А. Дневник: репортажи, интервюта, анализи » ОТ КОПРИВЩИЦА ЗА КОПРИВЩИЦА

Творбите в тази книга са вдъхновени от живота, жителите и  атмосферата на Копривщица, която винаги е била и ще бъде символ на българщината, на възрожденски устрем, жажда за просвета, порив и бунт за свобода.

Славимир Генчев е свързан неразривно с Копривщица и това личи от текстовете му – написани с любов, талант и компетентност. Лауреат е на Националната награда за поезия на името на Димчо Дебелнов за 2012 г.

Бил е уредник на къща-музей „Димчо Дебелянов” (1977-1980 г.), но и до днес  продължава да се занимава с изследователска и популяризаторска дейност, свързана с живота и творчеството на големия поет.

Автор е на четири стихосбирки и на две хумористични книги. Негови произведения са включени в множество български и чуждестранни антологии и сборници, превеждани са на английски, френски, руски, румънски, турски, македонски и др. езици.

По разказа „Възпроизвеждане“ със средства на Националния филмов център и техника на БНТ бе заснет едноименен пълнометражен документален филм, който националната телевизия излъчи на 2 май 2004 г.

Дано книгата бъде интересна и полезна за всички, които обитават, посещават и не престават да обичат Копривщица!

Христо Ковачев, редактор и издател

…………………………………………………………………………………………………………………………………………

Разказ

1.

Каквото и да ми разправяте, хората си падат по фетишите. Кажи им, че виждат лъжичката, с която поетът си е сърбал чорбата в окопите на Европейската война или че във витрината лежи куфарчето, където са открити последните му стихотворения – стаяват дъх, сякаш са чули тръбите на Второто пришествие. Особено ги впечатлява фактът, че часовникът му продължил да работи няколко часа след смъртта му. Какво странно има тук? Явно преди това е бил старателно навит.
Някои са чели (все не си спомнят къде, но вероятно съществува подобно клюкарско твърдение), че поетът съвсем не бил загинал така, както го описва уредникът на музея, а най-делнично и прозаично – от прост коремен тиф. Аз влизам в ролята на последна инстанция и търпеливо възстановявам историческата истина, граничеща с мит; вече знам колко естествено е за хората да развенчават ореоли. Това дава основание на мнозина да не съзнават собственото си нищожество.
Недалеч от град Долни Дъбник мълчаливо буренясват останките от старите турски калета. Играл съм сред тях като дете. Все още могат да се доловят очертанията на отбранителната линия, при все че окопите са полузатрупани. Тук-там е останал по някой трап, в който след дъжд дълго зеленеят локви и крякат пъпчиви жаби. Сред бурените се стрелкат синьо-зелени гущерчета; съсел, изправен на задните си крака, зорко оглежда околността.
Историята живее в нашата памет, а тя е строго индивидуална. Ето, притварям очи и се напрягам; опитвам се да си представя картината на боя. Може би наистина съзирам руските солдати, които щурмуват калето на нож, и низамите, отчаяно бранещи позициите си. От учебниците е известно, че агаряните са отстъпили и са се укрепили в Плевен, но аз искам да знам как точно е станало всичко, да чуя руското „Ура!”, фанатичното „Аллах!”, хрущенето на ребрата, прободени от щика, белите облачета над цевите… Бих могъл да видя всичко това, но ми трябва нещо съвсем дребно – някоя гилза, парче от щик или копче от мундир.
Хората се вкопчват в някоя вещ, защото им се струва, че чрез нея ще усетят как спира времето. След 10-15 години калетата ще изчезнат съвсем. Само паметникът, който се белее недалеч, ще остане. И небето е същото, и същото слънце ще огрява местността, онези огромни дървета, под които пладнуват стадата, са видели всичко. Паметта не е достатъчна; трябва друга струна, за да разбереш, че всичко си остава същото и само времето е минало. Краткостта на живота внезапно става осезаема; за сметка на това гърдите се изпълват с патриотична гордост.
Не се учудвам на нелепите въпроси, които може да чуе само човек, работил в музей. В началото не можех да разбера защо хората не се опитват истински да вникнат в една или друга драма. Нали историята заедно с всичките си събития и факти, свидетелства, документи, реликви и… фетиши се състои от безброй лични драми? Сигурно защото главните неща в едно събитие се проумяват най-добре чрез досега с някакви дребни, незначителни детайли, в които се таи особеният му смисъл?

2.

http://slavimirgenchev.info/?p=654

29 юли 2016 Коментари

Вашият коментар: