Начало » А. Дневник: репортажи, интервюта, анализи » ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ И ДОБРОВОЛЧЕСТВОТО – 1

Не може хем да заминеш на фронта като доброволец, хем врагът да упреква военното командване, че са те пратили за пушешчно месо

Между „отдаване на кесаря кесаревото“ и „суровата вярност на дълга“

Защо в крайна сметка Дебелянов наистина е доброволец



Преди няколко години акад. Иван Радев от Великотърновския университет „Св.св. Кирил и Методий“ изказа аргументирано становището си, че поетът Димчо Дебелянов не е заминал като доброволец на фронта за участие в Първата световна война. Твърдението на акад. Радев определено предизвика шок и в културните среди, и сред много по-широки кръгове от обществото, отдавна свикнали с разпространената и неподлежаща на съмнение „официална“ версия, кристализирала като мит и придаваща още по-мъченически ореол на Димчо Дебелянов като жертва на Войната.
(Подобен ефект имаха и имат твърденията, че Апостола на свободата не е бил предаден от поп Кръстьо Никифоров, ако въобще е имало предателство, дори и неумишлено, при залавянето му в Къкринското ханче край Ловеч, или че войводата Христо Ботев бил застрелян от собствените си другари след поражението на четата във Врачанския балкан.)
Акад. Иван Радев не е имал за цел да дегероизира поета или да демитологизира моменти от неговия живот, а като истински, безпристрастен литературен изследовател е изложил в своите трудове фактите такива, каквито се съдържат в общодостъпни документи, съхраняващи се в Държавния военноисторически архив – Велико Търново. И, както заявява самият той, не е търсил нарочно доказателства


за доброволчеството на Димчо Дебелянов


а е проучвал цялостно архива, събирайки материали за книгата си „Българските писатели и войните“, ако не ме лъже паметта. Тази теза акад. Радев разви и обоснова и в своя доклад „Документи за съдбата на Димчо Дебелянов на фронта с подзаглавие „По материали от Държавен военноисторически архив – Велико Търново“, представен по време на национална научна конференция, проведена на 20 април 2012 г. в Регионалната народна библиотека „П.Р. Славейков“, организирана от катедра „Българска литература“ на Великотъпновския университет „Св.св. Кирил и Методий“ и Държавния военноисторически архив – Велико Търново. Докладът излезе по-късно в сборника „Димчо Дебелянов – 125 години от рождението на поета“ (нови изследвания, архив, спомени), който сборник включва и всички представени на конференцията доклади.
В интерес на истината ще кажа, че още приживе на Димчо Дебелянов и непосредствено след гибелта му на 2 октомври 1916 г. многократно е ставало дума за обстоятелстата около неговото заминаване на фронта. Вероятно официалното му първоначално освобождаване (заедно с много други държавни чиновници) от мобилизация в качеството му на докладчик във Върховната сметна палата, където е постъпил на работа скоро след като завършва Школата за запасни подпоручици в Княжево, в която се е записал след излизането си от казармата в Самоков, където пък е отбивал военната си служба през цялото време на двете Балкански войни, е една от основните причини да се зароди по-късно митът за доброволното му заминаване на фронта. Преди всичко трябва да имаме предвид


закъснението с цели шест години на Димчовата служба


във войската спрямо неговия собствен набор поради следването му в Софийския университет. В книгата си В казармата и на фронта с Димчо Дебелянов“ Тихомир Геров пише: „Шест месеца ние прекарахме заедно като редници от последния 37 набор в 22 допълваща дружина, която ведно с 7 допълваща батарея образуваше гарнизона на Самоков. (Димчо се числеше към 31 набор и бе закъснял със службата си цели шест години. Отлаган е бил, разбира се, не „по недоразвитост“, а като студент).
В казармата Дебелянов влиза в началото на ноември 1912 г. В спомените си Тихомир Геров пише, че го е срещнал в казармения двор на 22 пехотен Тракийски полк в Самоков на 31 октомври заедно с  много младежи от Ихтиманско и Самоковско. После пък споменава, че Дебелянов постъпил в казармата в началото на ноември. За това леко фактологично разминаване сигурно може да се потърси и намери обяснение, но може да е просто недоглеждане или грешка на перото.
Тук има няколко важни момента, които разкриват в психологически план отношението на Дебелянов и на много от войниците не само към войната, но и към казармата и военщината въобще. От една страна, той влиза в казармата, за да „отдаде кесаревото кесарю“  (по израза на Людмил Стоянов – заклет враг на империалистическата война). Още тук се прокрадва идеята за казармата и войната като неизбежно, а понякога и необходимо зло. Това Дебелянов съвсем открито ще заяви в едно от фронтовите си стихотворения, писани през 1916 г.:

Сурова вярност на дълга
смени живота разнолик
и сля се радост и тъга,
сроди се малък и велик.

„Тиха победа“

Срещу

суровата вярност на дълга

не може да се направи нищо. Дебелянов не е пацифист в общоприетия смисъл на думата, който се открива в патоса на социалисти и социалдемократи, какъвто е бил и неговият брат Илия и с когото в това отношение Дебелянов има сериозни разминавания. В същото стихотворение поетът казва:

Дойди, но с подвиг увенчай
ти свойта бренна суета
и нека бъде твоят край
една усмихната мечта!

„Тиха победа“

Човекът, синът, детето на майката-земя е призован да стъпи в нейните недра („Че светли тайни дух прозря/ и аз обикнах тоя път,/ по който земните недра/ тъй властно мамят и зоват.“), но увенчан с подвиг“, т.е. с победа или с героична смърт. Какво вижда поетът?

Там родни сенки с родна реч
посрещат брата и сина,
а нейде гордо и далеч
плющят победни знамена!…

„Тиха победа“

Вижда знамената на победата и радостта на освободените македонски братя, които посрещат с „родна реч“ своя брат и син, дошъл да се бие и мре за тяхната свобода. Едно Димчово писмо е интересно в това отношение.
Тихомир Геров: „Между другото той пишеше на сестра си Мария (в писмо от 16.IX.1916 г.): „Аз съм спокоен, бодър и заедно с всички се радвам на

всички наши успехи, особено на тия срещу румъните.

Ние тук бързо узнаваме новините по всички бойни фронтове. Съдено е било Дончо (Чамурлийски, който загива в същия ден след като се явява в частта си на фронта от заблуден куршум – б.м.) да дойде близо до мене, да остане един ден да се видим и да замине, без да можем да се срещнем. От съдбата си никой не може да избяга, затова ще трябва да се примири с всичко.“ (В скоба ще поясня, че Димчо ненавиждал „румъните“ заради разбойническото им нахлуване в Добруджа, възползвайки се от проблемите на българската войска при избухването на Междусъъюзническата война.)

Разбира се, още сме 1912 г. и аз избързах с това стихотворение, но го правя умишлено, тъй като показва отношението на Димчо Дебелянов към Войната изобщо и към „българските“ войни от 1912- 1913 г. и 1915-1918 година.
Както вече споменах, Дебелянов

не е краен, абстрактен, безпочвен пацифист

Той добре е разбирал същността на тези войни, които за България (независимо от европейското обществено мнение, насъсквано от определени среди, включително и в Русия, която защитавала интересите на сърби и гърци) и за българите са просто възможност да постигнат националния си идеал – обединението им в свободна и независима държава върху целокупна територия. Всъщност войните са били форма на продължение на национално-освободителното ни движение, каквито бяха и Руско-турската война от 1877-1878 г., и актът на Съединението през 1885 г., и Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г., и обявяването на независимостта през 1908 година – това се все стъпки към осъщестяването на националния идеал: обединението на българския народ върху обитаваните векове наред от него български земи, което балкански и други врагове ни оспорват и до днес. Идеал, осъществен временно едва през 1940 г. (с връщането на България на южна Добруджа) и през 1941 г., когато България като съюзник на Германия през Втората световна война администрира Вардарска и Егейска Македония, Поморавието и Западна Тракия.
По време на службата си в Самоков Димчо участва наравно с всички в занятията, упражненията и останалите военни задължения, както и в други общи дела, например в подготовката и провеждането на благотворителна вечер за събиране на средства, с които да се закупят подаръци и хранителни продукти за участниците в Балканската война от Самоковско и Ихтиманско, особено след като станало ясно, че те са изнесли на плещите си голямата Булаирска победа. Ентусиазмът, с който Димчо участва както в провеждането на благотворителната вечер и се включва в делегацията (наречена комисия), която откарва подаръците на фронта, ясно показва, че поетът не се чувства отчужден на общия дух и тон, каквото отношение демонстрират, макар и рядко, някои поети и писатели като Людмил Стоянов.
Същевременно не са му чужди и някои дребни хитрини, които войниците винаги прилагат, когато има сгоден момент, за да изкръшкат или да си облекчат службата. Така например един ден „някой извика в ротното помещение: „Има ли желающи за София?“ Ние не можахме да разберем изведнъж въпроса. Той поясни: „На преглед – за очите“. Това дойде като благоволение на случая. Раздвижихме се, зашушукахме и след малко ротната канцелария се изпълни с „желающи“. Тук имаше хора, които виждаха като орли. Записаха ни. Записа се и Димчо. Разбира се, ние не си въобразявахме, че ще успеем; можеше да ни вземат и за симуланти.“[…] „От тоя преглед никой нищо не спечели. Останаха да служат дори и такива като Йордан Мечкаров, които страдаха от силно късогледство. После понякога Димчо казваше: „Не стана нищо – откачихме по някой ден. Видях се с хора. Стига ми.“
На човек като Димчо, нарекъл се „уморен безверник“ в едно писмо до самия себе си, писано в с. Долна баня и отправено до Ихтиман за „Димчо Дебелянов в дома на Гьончо Белев“, очевидно е било необходимо

да търси промяна, да взема участие, да не стои със скръстени ръце

– било за да се спаси от тежки мисли, каквито често са го спохождали, било за да прояви дейната си натура.
Той не се е поколебал да стане и ротен писар, за което Геров пише с неприкрита ирония: „Малцина от нас, и то тия, които бяха успели да се наредят в ротните канцеларии, бяха по-добре. Димчо беше един от ония щастливци, на които ние завиждахме. Той ядеше в затоплена стая на писарската си маса.“
Ето още един откъс от книгата на Геров: „За да има по-голяма свобода и да се отърве от уморителните строеви занятия, а може би и по други съображения, твърде рано той стана ротен писар. От писмата на някои негови близки се разбира, че отначало му е било доста тежко в строя. На други обаче, които понасяха несгодите на фронтовия живот, той пишеше, че службата не му тежала, защото все пак неговото тегло било най-малко. Разбира се, той не бил най-щастливият. Други са имали по-завидна участ. Повечето от неговите софийски и пловдивски другари са се отървали от войниклъка твърде лесно, „отложени по недоразвитост“ (колкото и легендарно да звучи това). Друг, обзет от луда радост, му пишеше: „Голубчик, медицината тържествува! Освободен § 71.“ С една отворена пощенска карта Николай Михайлов (Лилиев – б.м.) му обаждаше от Стара Загора своята „плаха радост“, че се е освободил от „войникуване“ и тая година…“
Вижда се, че у немалко наши интелектуалци инстинктът за самосъхранение (понякога може би завоалиран зад пацифистки настроения) ги е тласкал към

всевъзможни начини да избегнат мобилизацията и службата

Въпреки многобройните примери и за противопожното поведение – записването като доброволци на стотици младежи, следващи по това време в чужбина, какъвто е случаят с Цветан Радославов, написал възторжения текст на „Мила Родино“ във влака на път за България.
Или пък доброволците от Македоно-Одринското опълчение. Един от тях – Симеон Радев – пише в мемоарната си книга „Това, което видях от Балканската война“: „За всички бе ясно, че мобилизацията значеше война и затова още с обявяването й (с Указ №5 от 17 септември 1912 г. – б.м.) се появи идеята да се създаде едно Македоно-Одринско опълчение от доброволци, в което да влязат неслужившите (в действащата армията – б.м.) членове на емирацията (т.е. българите от Македония и Тракия, които са извън пределите на България – б.м.).
Симеон Радев изчаква опълчението да се образува, за да се запише в него. Но и преди това той и Александър Балабанов отишли да се запишат доброволци и били зачислени на служба във военното мнистерство. Радев освен това бил привлечен от началника на Генералния щаб генерал Фичев като преводач от български на френски език на бюлетините за военните действия, а също и да следи чуждите вестници и да информира генерала за медународното положение. По-късно заради големия брой чуждестранни кореспонденти в Стара Загора, където е щабът на действащата армия, е създадена специална Цензурна секция, към която Радев е зачислен. В състава на тази секция влизат писатели и интелектуалци като: Венелин Ганев, Михаил Арнаудов,
д-р Нейчо Иванов, Александър Балабанов, Елин Пелин, Ст.Л. Костов, Александър Кипров. Тяхната задача била да проверяват и да цензурират според определени указания, правени от военните ежедневно, журналистическите дописки на чуждестранните кореспонденти за техните вестници в Европа.
Както се вижда, българските официални власти, особено военните кръгове, съзнавайки добре значимостта на интелектулания капацитет на нацията, директно се обръщат към най-изявените интелектуалци на България, за да ги привлекат на служба под знамената на места, където могат да бъдат на-полезни, вместо да гинат мърцина по бойните полета. Същевременно

тревожната мисъл за съдбата на интелектуалния елит на нацията

по време на война, колкото и справедлива да е тя и каквито и горещи привърженици да има, не е далеч от умовете на мнозина. Писателят Стилиян Чилингиров пише в мемоарната си книга „Моите съвременници“, че проф. д-р Кръстьо Кръстев (наречен от писателя Антон Страшимиров с обидното прозвище „човека в сиво“) използвал положението му на народен представител през 1912 г., само месец след обявяването на Балканската война, с настояване да го свърже с тогавашия министър на войната ген. Никифоров.

(Следва)

11 септември 2016 Коментари

Вашият коментар: