Начало » А. Дневник: репортажи, интервюта, анализи » ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ И ДОБРОВОЛЧЕСТВОТО – 2

Д-р Кръстев носел изготвен от него самия дълъг списък с имена на интелектуалци, които според професора в никакъв случай не бивало да се изпращат на фронта. Чилингиров повел дълъг разговор с някогашния си професор, към когото едно време младите хора изпитвали смесени чувства: първо, на негодувание заради неговото отблъскващо високомерие и, второ, на уважение заради редактираното дълги години от него сп. „Мисъл“, в което мнозина получили литературното си кръщение, а то значи и признание.
Според д-р Кръстев властимащите нехаели за съдбата на българската интелигенция. Чилингиров възразил, че вече се правят сериозни постъпки за опазване на интелигенцията, но военните не се съгласявали, защото смятали, че щял да се „разклати духът на армията“, ако интелектуалците бъдат изтеглени от нея.  Срещу „духа на армията“ Кръстев изправил „духа на народа“ и изброил имената на загиналите още в началото на бойните действия известни и не толкова известни представители на интелигенцията като артиста Атанас Кирчев (за когото обаче пише, че е починал от туберколоза по време на войната, а не в битка), професора по математика Стоянов, проф. Никола Алексиев и други.
В своя статия, посветена на тази тема, акад. Иван Радев пише: „Саморъчният въвеждащ в „Списъка“ текст на д-р Кръстев е с дата 15 декември, а резолюцията върху него на ген. Никифоров е от 17 дек. 1912 г. Доколко държавникът-министър е възприел присърце акцията на д-р Кръстев личи от факта, че още на 18 декември от неговата канцелария тръгва към Началник-щаба на Действащата армия привлеченият по-долу „Списък“ с имената на 70 интелектуалци с обозначаване на бойните части, в които те се намират в момента. Списъкът е придружен от нареждането на Министъра на войната до Началник-щаба на Действащата армия

да се намери начин за прилагането му

Доказателство в тази насока са именно новооповестяваните архивни страници. Първият факт от цялата документация представлява писмо на самия д-р Кръстев. То е въз основа на срещата и проведения вече разговор с министъра генерал Никифор Никифоров. Предназначението му е да придружи отново съставения, попълнен и старателно подготвен „Списък“ на лицата, които са част от интелектуалния елит на нацията и трябва да бъдат запазени в името на нейното бъдеще.“
Върху оригинала на това писмо, отправено от д-р Кр. Кръстев до военния министър, е саморъчно написаната резолюция на последния с дата 17 декември с.г. Текстът й е трудно разчетим, но е със следното съдържание, в което с многоточие са маркирани липсващите думи:

П о в е р и т е л н о
До Нач. Щаба на Действащия фронт съобщаваме, че отговарям на настоящето. Добре известен в нашето висше общество се е обърнал лично към мен, за да повдигне въпроса за вземане мерки да се запазят нашите по-талантливи обществени дейци по различните клонове на науката и изкуството, намиращи се по настоящем в редовете на войската. Като средство за случая е било по сменно (?) да се извадят тези лица из строя и се назначат на някакви по-облекчени длъжности.
Това желание се поддържа и от много народни представители. Ето защо, намирайки за уместен така повдигнатия въпрос, считам че трябва да се изпрати приложения тука Списък на штабни отделни лица … на Д./ействующата/ армия и се … нему … да вземе нужните мерки според …“.

Ген. Никифоров

17/XII.912.“

Месеци по-късно, след като избухва Междусъюзническата война, д-р Кръстев се обръща с нарочно писмо и към цар Фердинанд, като преди това е писал и до началника на Генералния щаб генерал Фичев.  Ето само въвеждащите изречения на това писмо (вх. №0367, получено на 13 май 1913 г.):
„Ваше Величество,
Преди повече от месец връчих на генерал Фичев известния Вам списък (съставен от професора с имена на офицери и редници, принадрежащи на нашата висша интелигенция, за освобождаване в безсрочен отпуск – б.м.) и устно му изложих основанията си за новото ми искане: да бъдат освободени в безсрочен отпуск поне всички лица от тоя списък, 80 на брой – професорите и асистентите, артистите, художниците и някои по-видни писатели и музикални сили (тъй като пълен списък за тях не можах да съставя).“
Вижда се, че в сравнение с първия списък, в новия, от 1913 г., са добавени още 10 имена.
Няма обаче сведения дали са били наистина освободени в безсрочен отпуск и колко от тях са загинали или останали живи. За това трява да се направят поименно специални проучвания чрез биографични справки.
След публикуваните в пълния им вид на спомените на Ст. Чилингиров (издавани в цензуриран, съкратен или изопачен вид и преди 10.11.1989 г.), българският читател може подробно да се запознае с тази

лична битка на проф. д-р Кръстев за съхраняване на националния интелекутален елит

Същевременно, както вече споменах, и преди да бъде по този начин поставен въпросът от д-р Кръстев, ген. Фичев вече е привлякъл към Цензурната секция Симеон Радев, Елин Пелин, Михаил Арнаудов и други интелектуалци.  (Погледнато от друг ъгъл обаче, какви хора, ако не интелигенти, би могло да бъдат обучени за офицери, изпълняващи отговорни ръководни длъжности?)
Когато става ясна неизбежността на Първата световна война, в която България се включва през есента на 1915 г., в Съюза на българските писатели въпросът за участието на българската интелигенция и по-специално на българските писатели във войната се поставя по същия начин. Тогава чрез писателя Григор Чешмеджиев – един от основателите на СБП (на 8 септември 1913 г.), който същевременно е бил и народен представител от БСДП (ш.с.), УС на СБП представя пред министъра на войната декларация, в която българските писатели настояват да не се изпращат на фронта хора на перото предвид жертвите, дадени от тях по време на Балканската и Междусъюзническата война. (Загинал е авторът на „Сине мой“ Стамен Панчев, загинал е Илия Иванов-Черен, смятан от всички за обещаващ белетрист…)
Ето какво пише писателят Христо Ц. Борина: „Световната война, в която България се намеси през 1915 г., прекрати дейността на Съюза, защото повечето от членовете му заминаха на фронта като офицери, като прости войници или като мобилизирани военни кореспонденти на в. „Военни известия“ и сп. Отечество“; само няколко  души бяха оставени в редакцията на тези две военни издания, между които Кирил Христов, Йордан Йовков, Димитър Подвързачов, Добри Немиров. (Христо Борина пропуска Елин Пелин – б.м.) Назначаването на писатели  за военни кореспонденти и редактори в казаните издания бе пак заслуга на Съюза, който нарочно се бе застъпил за това пред военния министър и пред главнокомандващия генер. Никола Жеков. Назначени бяха към щабовете: на 1 армия и 1 Софийска дивизия Ненчо Илиев (това е същият този Ненчо Илиев – Сириус, който се подигравал на Димчо Дебелянов заради името му и го нападнал в пресата затова, че е участвал в някаква обикновена предновогодишна литературна анкета – б.м.); на ІІ Тракийска дивизия Христо Чолчев; на ІІ Балканска дивизия Стоян Дринов; на ІV Преславска дивизия Никола Атанасов; на V Дунавска дивизия Хр. Борина; на VІІ Рилска дивизия Райчо Райчев; на ІХ Плевенска дивизия Н. Райнов. Не си спомням кои бяха назначени към другите дивизии.“
Както се вижда, членовете на СБП са били с предимство – например към щаба на Седма Рилска дивизия, в чийто състав влиза и 22. Тракийски пехотен полк, където служи Димчо Дебелянов, като военен кореспондент бил зачислен Райчо Райчев – един  от учредителите на СБП, когото днес никой не помни. А Димчо е пратен буквално срещу куршумите.
Но Дебелянов „упорито отстояваше индивидалистичната идея за несъвместимостта на писателското звание с професионалната организация, пише още Христо Ц. Борина. Дали наистина това у него беше на здрава идейна основа, или едно чувство на бохема, който отрича формите, предписанията, задълженията отвън… В същото време той подмята за имена, които обиждаха неговата гордост на призван писател. Както се знае, неговите другари по-късно отстъпиха от заетата позиция (да не стават членове на СБП – б.м.) и влязоха в съюза.“
И действително, на учредителното събрание на СБП присъства самият Димитър Подвързачов, който по-рано заедно с Константин Константинов, Христо Ясенов и Димчо Дебелянов изказвал непримиримото си отношение срещу създаването на подобна писателска организация.
Имайки предвид съставянето на списъци с писатели, членове на СБП, които да не бъдат изпращани на опасни места на фронта (по аналогия със списъка на д-р Кръстьо Кръстев след избухването на Балканската война от 1912 г. и продължен през 1913 г.), спокойно можем да заключим, че

Дебелянов е останал извън списъците и полезрението

на висшестоящите военни органи и лица. Някои са смятали, че той още не е бил утвърден като писател. Според мен подобно твърдение е спорно, след като още през 1910 г. двамата с Димитър Подвързачов съставят и издават първата българска поетична антология „От Вазова насам“. Тихомир Геров пише, че екземпляр от антологията се предавал между офицерите и войниците даже на самия фронт. Освен това публикациите на Дебелянов по време на службата му на фронта ставали достояние на повечето офицери и дори на войници от полка и дружината (особено на ординареца му, който се гордеел, че „ротният пише“).
Дружинният командир на Дебелянов от Втора дружина на полка майор Тома Томов добре си е давал сметка какво представлява неговият адютант и затова всячески се стараел да го държи по-далеч от бойната линия. Дебелянов е бил много дисциплиниран, стриктен, изпълнителен и отговорен в службата си. Майор Томов не само го назначава за свой адютант, но го прави и отговорник на офицерския стол, възлага му да води дружинния дневник за военните действия.
Димчо Дебелянов може и да не желае войната, но не е и безпочвен пацифист, ще потретя. Ако за бунтаря Людмил Стоянов отиването на фронта е „отдаване на кесаря кесаревото“, за отговорния Дебелянов това е „сурова вярност на дълга“. Брат му Илия е пълна противоположност, но Димчо не го упреква, той приема всякакви убеждения и разбирания, те не му пречат да възприема хората открито. Не е случайно, че пише остро критично за стихосбирката на Иван Вазов „Под гръма на победите“, а „Съюзници разбойници“ е песен, „с която той не можеше да се помири.“ (Т. Геров)
Всеобщият ентусиазъм, обхванал народа ни в навечерието на Балканската война, увлякъл и мнозина интелектуалци, да не кажем всички, е напълно разбираем и отговаря на духа на времето, без да търпи каквито и да било възражения. Не стоят така нещата с Междусъюзническата и особено с Първата световна война, въпреки че в основата им е залегнал същият стремеж за национално обединение. Тежестите на войната и човешките и материалните жертви и щети, които понася българският народ, стават непомерни. Затова и в обществото, и в армията (особено с „помощта“ на социалистическите агитатори) се засилват общите негативни настроения, най-вече сред онези обществени слоеве, които понасят най-големите тежести. Тези настроения нерядко прерастват в осъзната антивоенна риторика, използвана широко от левичарски настроени политически партии и други организации.
Ето защо и многоктратно нарастват

проявите на ходатайства от страна на близки и роднини

на постъпващите в армията последните да бъдат назначавани някъде „на завет“, за да не попаднат на бойните линии. Характерен епизод описва в своите спомени арх. Вельо Дебелянов – първи братовчед на Димчо Дебелянов, който служи през 1916 г. в Школата за запасни офицери в Скопие под команадването на полк. Борис Дрангов, а след това е изпратен на Добруджанския фронт, където е ранен през октомври и в лазарета от вестниците научава за смъртта на своя любим братовчед Димчо.

(Следва)

11 септември 2016 Коментари

Вашият коментар: