Начало » А. Дневник: репортажи, интервюта, анализи » СПОМЕНИ ОТ НАРОДНАТА РЕПУБЛИКА

ПРЕДИ 35 ГОДИНИ

След като построиха бул. „България“, за да има от летището широк асфалтиран път към резиденцията на Тато, та да водят чуждите делегации веднага след приземяlането право там, пред народната влаз изникна съществен проблем.
Поради липса на жилищна площ, както и на общи сушилни помещения (каквито все имаха намерение да проектират, впрочем, за панелните блокове), българката по стар народен обичай си простираше прането на балкона. Помним, а виждаме и днес, каква е по неизбежност милата родна картинка!
Другариатът изведъж се оказа в небрано лозе: пълна излагация пред чужденците, особено от западните държави, които посещаваха България чаты-паты. Щото с каквато и скорост да преминеха амтомобилите на делегациите, по балконите си се ветрееха обидните за окото на най-първите камунизи простонародни простори.
Тогава като (т)ръгнаха от врата на врата по ОФ линия квартални агигатори да предупреждават (учтиво, все пак!) ден-два преди посещението на някоя важна делегация домакините да не си простират прането навън, та да не се излагаме пред чужденците! Живеещите в блоковете покрай бул. „България“ сигурно добре си спомнят тези позорни изисквания на народната влаз. В интерес на истината, доколкото си спомням, малцина се събразяваха с тях.
Та по този повод бях написал ето това стихотворение, което току-що си намерих сред бумагите. Никъде не съм го предлагал за печат, конечно, щото нямаше да мине никога – било във в „Стършел“, било в сп. „Карикатура“, където бях публикувал вече някои неща. За това стихотворение си знаех, че е безнадеждно да го пусне който и да е смел редактор. И така си остана в архива ми.
Нека чрез него си припомним унизителната атмосфера на цоциалитическия начин на живот, за която някои гадини и гниди без чест и достойнство си мечтаят до днес.

13 септември 2016 г.


ЗАБРАНЕНИ ПРОСТОРИ

Как може от красивия балкон
на осемстайната гарсониера
да проснеш ослепително бельо?
Внимавай, скъпа, да се не очерним!

Сега са нужни други знамена:
не ризи, потници и цветни блузи.
Свали ги от въжето бе, жена!
Онези люде ще си пръснат бузите.

Да си помислим: грозно е, нали?
Ще минат п о с е т и т е л и т е днеска.
И що да видят? Гащи и поли!
Нима по тях ще оценят прогреса ни?

Съседът ни е прост пенционер,
животът му премина по строежите.
Бельото му е захабено, зер
с белина се снабдяваше небрежно.

Танцьорката от осмия етаж,
танцуваща по най-елитни празници,
простира все опасен трикотаж –
не е за хора той, таи съблазън…

Да не говорим за ония там -
на бабата – с гигантските размери.
Ако ги видят, ще умра от срам,
особено пък розовите! Ерес…

Говорят хората за красота,
а ти простираш евтини п р о с т о р и.
Не късогледство – просто слепота
е твоето безсмислено упорство.

Шишетата, бурканите с компот
и зелев сок, и делвите с туршии,
и – ако трябва – целият народ
под перилата нека да се скрие!

Отминат ли, простирай. Не и днес!
Да ни не мислят нищи и убоги!
Не бой се, скъпа, смело с мен излез -
да им помахаме с ръка за сбогом.

25 март 1981 г.

15 септември 2016 Коментари

Вашият коментар: