Начало » А. Дневник: репортажи, интервюта, анализи » ДА ТЕ ПРИСРЕЩНЕ СТАРАТА НА ПРАГА…

130 години от рождението на Димчо Дебелянов

Не само действителността поражда изкуството, често то самото я поражда

В началото на октомври 1989 г. в някогашния вестник „Пулс“ публикувах статията си „Историята на един символ“, посветена на гениалното хрумване на скулптора Иван Лазаров на гроба на Димчо Дебелянов в Копривщица да извае скулптурата „Чакаща майка“. Поводът беше 100-годишнината от рождението на скулптора, който (не знам дали е уместно да се употреби тук изразът „ирония на съдбата”) е роден на 2 октомври 1889 година – датата, на която Дебелянов загива на фронта през 1916 г. По-различен и обогатен, същия материал поместих във в. „Литературен форум” в 23-и брой от 15-21 юни 1994 г. – поводът беше 60-годишнината от откриването на надгробния паметник на Дебелянов.

Но най-важният повод за мен беше разносмисловата натовареност на надгробния паметник, като се има предвид, че родната майка на Дебелянов умира три години преди сина си – на 8 октомври 1913 г. във Враца, и той, бидейки школник в Школата за запасни подофицери в София, дори не научава навреме за трагичното събитие и не успява да присъства за погребението. Този биографичен факт никога (в повечето случаи) не е бил известен на гостите на Копривщица и през годините аз съм се убедил, че – като се има предвид ранната гибел на поета – повечето от тях смятат, че скулптурата наистина изобразява Димчовата майка, седнала на прага на достолепната порта; това внушение до голяма степен се подсилва и от двустишието: “…и в кротък унес чака тя/да дойде нейното дете…”, издълбано на паметника. А всеки, чел елегията „Да се завърнеш в бащината къща“, ще си спомни онези стихове, в които се казва: „Да те присрещне старата на прага…“; впечатлението, че каменната жена е майката на поета, напразно очакаща го да се върне от фронта, ще се превърне в убеждение.
Обстоятелството, че паметникът символизира българската майка (или дори майка България), която е загубила през войните (1912-1913 и 1915-1918) хиляди свои синове, чиито родни майки действително са ги очаквали да се върнат от фронта и не са ги дочакали, не става ясен веднага. Като уредник на музея преди години трябваше да имам отговор на този и други въпроси, защото сред музейните посетители има една „порода” хора, които разглеждат всеки предмет и прочитат всеки ред от експозицията; ако има някоя допусната неточност, те тутакси я забелязват и веднага почват да питат.
Подпоручик Дебелянов е погребан на 3 октомври в двора на българската църква в Демир Хисар заедно с падналите в сражението предния ден още неколцина български офицери. Петнайсет години по-късно (през 1931 г.) по инициатива на художествения литературно-театрален кръг “Живо слово” тленните му останки са пренесени в България и препогребани в родната Копривщица. Всичко това е достатъчно добре известно, макар че е редно да се открои проявената тогава от българските власти политическа, дипломатическа и военна (в осъществяването на пренасянето взема участие и тогавашното Министерство на войната) активност, в основата на която стои все пак инициативата на едно чисто гражданско сдружение. То истински се разтревожило от статия на литератора и бъдещ дипломат, политик и държавник Димитър Шишманов (син на проф. Иван Шишманов), публикувана през 1926 г. във в. „Слово“ с редактор Тодор Кожухаров. Шишманов алармирал българската общественост, щото съществува реална опасност гробът на Димчо Дебелянов, находящ се на територията на Гърция, да бъде заличен в скоро време, ако не бъдат предприети адекватни мерки. Той предложил тленните останки да се пренесат сmешно в България и дори пресметал каква сума ще бъде необходима за осъществяването на подобно начинание.

След като пренасянето на тленните останки е осъществено успешно, приятелите на Дебелянов от споменатия литературно-художествен кръг решават на гроба му  да бъде издигнат и подобаващ надгробен паметник. Те поканили да изработи по свой проект такъв паметник добилият широка известност по това време скулптор Иван Лазаров (професор от 1924 г.), създал пластики, наречени от Сирак Скитник “силни късове глина”, като “Те победиха”, “Прокудени македонки”, “До Чаталджа и назад” и други.
Карловецът Иван Лазаров, който също много ценял Дебелянов като поет, споделя пред приятелите си, че иска да направи “нещо по-различно”. Не случайно паметникът е готов и открит едва през 1934 г. Проф. Лазаров посещава многократно Копривщица, препрочита стиховете на Дебелянов, разговаря с местните хора, разглежда града. И не бърза, защото нито една от хрумналите му идеи не го задоволява в достатъчна степен.
Писателката Фани Попова-Мутафова и съпругът й архитект Чавдар Мутафов наемали всяка година през летните месеци къща в Копривщица. Често им гостувал там и Иван Лазаров. Веднъж, връщайки се от разходка, скулпторът видял стопанката на къщата баба Лила Паралеева да седи на прага на портата, подпряла глава на ръка и унесена в мисли. (Тя също била изгубила съпруг и син във войните. За това ми е разказвал внукът на баба Лила Христо Царвулджиев).
“Ето това ще бъде паметникът на Димчо”, възкликнал Иван Лазаров и помолил Фани Попова-Мутафова да направи снимка, но баба Лила не се съгласила. “Сюжетът” обаче се бил врязал дълбоко в паметта на скулптора, а баба Лила все пак приела да позира.
Тя обаче скоро се споминала и Иван Лазаров трябвало да търси друг модел. Избрал баба Лала Душкова.

Очевидно е, че скулптурното изображение прилича много повече на модела, отколкото на родната майка на Димчо – Цана Илиева-Ибришимкойчова.

Майката на поета. Портерт от Георги Белстойнев

Що се отнас до издълбаното в паметника двустишие, то е от стихотворението “Тиха победа”. Според цитата излиза, че майката на поета го очаква да се върне от фронта. Но в стихотворението всъщност става дума за майката земя, за земните недра, които “тъй властно мамят и зоват”:

- Ти наш си, наш си, твоят дял

е дълг на хрупкавия злак -

земята-майка опознал,

при нея да се върне пак.

Венци от слънчеви цветя

в долини слънчеви плете

и в кротък унес чака тя

да дойде нейното дете.

Иван Лазаров е “пренебрегнал” съвсем умишлено житейските факти, за да създаде символ, който, дори и да се приеме еднозначно и достоверно, е по-достоен и правдоподобен за гроба на Димчо Дебелянов от всякакво друго скулптурно изображение.

Ето това многократно съм разяснявал пред по-любознателните посетители на музея, но и днес не знам кое е по-важно: „истината” или „измислицата”, след като въздействието на скулптурата е изключително само по себе си, независимо от нашите предварителни познания, нагласи и представи. И посветените в „тайната”, и неизкушените оценяват по достойнство Иван-Лазаровото постижение.

Пак по времето на моето уредничество имах възможност да се запозная със сръбския скулптор емигрант Георги (Джоката) Радивоевич, автор на барелефа на Дебелянов, който сега се намира в близост до двора на църквата „Успение Богородично”, където е гробът на Дебелянов. Той сподели с мен следното: „Аз поразкрасих малко Димчо. Той е бил по-пълен, кръглолик. Затова е обичал да се снима повече в профил. Ето защо поизточих малко лицето, удължих брадата, сведох погледа надолу. Доволен съм от работата си”.

Тогава пред мен изникна въпросът докъде може да се простира правото на измислица и творческа инвенция, когато обектът на творчеството е съвсем реален и конкретен. Нямам точен отговор, но явно само голям талант може да се позволи подобни „своеволия”. Той може сам да прецени с какво да се съобрази и какво да пренебрегне. Там границата между истинското и измисленото е съвсем тясна, там несъгласието не украсява действителността, а я задълбочава и й придава повече смисъл. Може би точно разликата между истината и измислицата трябва да наричаме изкуство?

В крайна сметка твобрата на Иван Лазаров доказва, че художествената измислица може да бъде правдоподобна до такава степен, че да илюстрира парадоксалната наглед теза на Оскар Уайлд, която той е развил в някои свои творби. Според него не действителността е, която поражда изкуството, а обратното – изкуството е, което поражда действителността.

Скоро след излизането на статията ми в „Пулс“ в редакцията се получи писмо, адресирано до мен, от дъщерята на скулптора Иван Лазаров – Елена Лазарова. В него г-жа Лазарова пишеше: „С голям интерес почетох статията ви „Майка на поети“ във в. „Пулс“. Казвате много интересни неща. Ще ми бъде много интересно да се срещнем и да се разтоворим надълго.“

И продължава: „Преди десетина години посетихме всички Копривщица и музея. Майка ми и аз останахме много учудени, че една реплика от дърво на „майката“ е изложена с надписа „творба на проф. И.Л.“ – Става дума за някакво занаятчийско копие от неизвестен автор, което не само че не е от Иван Лазаров, но няма и нищо общо с изкуството. И ние просто не посмяхме нищо да кажем. Слабо си спомням, че написахме нещо в книгата за посетители…“

Уви, среща между нас с г-жа Лазарова така и не се състоя, защото само седмица след публикацията „дойде 10 ноември“ и всички ни завъртя такава „шайба“, която и до днес не ни е оставила. Освен това поводът за тревога на съпругата и дъщерята на Иван Ларазов се оказа неадекватен. Както си и мислех, двете жени са видели едно много майсторски изработено копие на паметника от копривщенски дърворезбар – много добър майстор, който по някаква странна ирония се казваше бай… Желязко. Желязко, пък дърворезбар! Ти да видиш…

Освен това никога авторството на тази дървена реплика не е било приписвано на Иван Лазаров, защото е нелепо само по себе си и никой от музейните работници не би си го позволил, а то и не става „самосиндикално“. Как са се заблудили двете дами в тази връзка, не ми е ясно. На всичко отгоре „репликата“ на бай Желязко никога не е била част от „официалната“ експозиция на музея – тя беше окачена върху  специална поставка на стената в стаята на уредника.

Така че темата приключи по този начин. Важното е, че ни вълнува и ще ни вълнува винаги, докато има памет за Димчо Дебелянов и неговия поетичен гений.

12 февруари 2017 Коментари

Вашият коментар: