Начало » А. Дневник: репортажи, интервюта, анализи » СПОРНИ СВИДЕТЕЛСТВА ЗА ЖИВОТА НА ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ

През пролетта на 2001 г. бях по работа в Дупница. Тогава се запознах с о.з. капитан Тихомир Меджидиев (днес покойник, мир на душата му!), който ми направи ценен дар – първото издание на своята документално-историческа книга „Слава вам, дупнишки герои!“, в която авторът на основата на стотици, дори хиляди документи разказва за участието на дупничани и населението от околията в трите войни – Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война. Съвсем естествено в книгата е отделено подобаващо място и на Димчо Дебелянов, чиято съдба е героично, но и трагично свързана със Седма пехотна рилска дивизия. Тъй като през тази година се навършват 130 години от рождението на Димчо, позволявам си да предложа на вниманието на неговите почитатели страниците, които са му посветени там.
Освен общоизвестното, в материала за Димчо Дебелянов е включен и споменът на дупничанина д-р Христо Паламарев (1892-1974) за поета, публикуван за първи път във в. „Светлина“ в броя му от 2 септември 1934 г. Споменът е предаден с много любов и преклонение към таланта и духовната красота на Димчо, въпреки че ми е трудно да повярвам как е възможно да се премине пеша разстоянието между Дупница и София за няколко часа… (Освен това отдавна е опровергано умишлено създаваната представа за Димчовата бедност, нищета и мизерия, които всъщност са повече обществени, отколкото лични. Че Димчо е имал в живота си такива дни и нощи, е сигурно, но издигането им в абсолют от някои мемоаристи (ако може да се нарекат така!) просто не отговаря на истината.)
Споменът започва със следния многозначителен диалог (запазил съм правописа на мемоариста):


-          Видиш ли тоя с брадата, колко пъти съм ти казвал да не му даваш нищо, преди предварително да си е платил! Той е голям поет, но е безпаричен!
-          Колко ти струва? – и бръкна Йосиф Минчев, някогашният прочут управител на бирария „Батенберг“, в джоба си, извади пари и заплати точно консумираното на келнера.
Това беше през 1912 г., она славна година за българския народ, през която всичко беше тръгнало в устрем за победи и освобождение. И Димчо Дебелянов потърсил частта си. Няко му казалу че трябва да се яви в 14. Пехотен Македонски полк към Седма Рилска дивизия в гр. Дупница. Тръгнал, за да бъде верен син на Родината си. Отидохме заедно в казармата. Потърсиха името му по списъците и като не го намериха никъде, запитаха го служил ли е.
Чак тогава се разбра, че той още не бил отслужил военната си служба!
Напуснахме двамата казармата и пътем из града той ми каза:
-          Я ела с мене до София да се разведрим. Ще прекараме другарски някой ден.
Речено, сторено.
Беше през месец октомври, през ониая тихи, слънчеви дни, когато на душата й е някак си особено леко, като че ли след прекарана буря.
Тръгнахме пеша за Софи с 35 стотинки в джоба за двамата. Унесени в приказки, ние не усетихме как бяхме оставили камъка, отбелязващ 20 км зад нас. Там, на шосето откъм с. Дрен, излезе срещу ни млада жена. Тя беше облечена спретнато и празнично в нашенска носия. Запитахме я откъде идва и накъде отива. Тя ни отговори, че е от с. Червен брег и е тръгнала да търси мъжа си. Дочула, че бил с полка си някъде оттатк Радомир.
-          Искам да го вида, дожаля ми. Да се поразговорим и да му кажа много здраве от децата и тате и мама…
За сърцето, поетичната фантазия и гения на Димчо Дебелянов тая невинна изповед на младата жена беше достатъчна, за да развихри той творчеството си в една никога нечута и неписана балада за вечния копнеж. „Видиш ли я, тя е тръгтнала по него, а той в  нощен унес я очаква.“
Захласнат и онемял, аз само го слушах. Той редеше стих след стих, пламна в екстаз. И когато стигнахме врха Голо бърдо, той сря, обърна се към слънцето, вдигна възбог ръце и продължи:
„Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне
и тихи пазви тиха нощ разгръща
да приласкае скръбни и нещастни.
———————————-
О, скрити вопли на печален странник,
напразно спомнил майка и родина!“

Това не бяха същите тия слова, но те също тъй звучаха. Уви, аз бях много мъничък, за да се досетя и поне отчасти да запиа изреченото. То се разнесе по ефира и отлетя по невидимия свят. Но всякога, когато препрочитам горната елегия, аз все го виждам с разперени като крила ръце и със светналите като жарава очи.
Той спря. Безмълвни, ние продължихме пътя си към София. Край извора зад Голо бърдо (при с. Друган) и забъбрихме отново за минали и нови времена.
На Княжево не се качихме на трамвай, а продължихме пеша. Не искахме да намалим съкровището си.
В София аз видя що е той за другарите си по съдба. Налепиха се около нас мнозина. Центърът беше Димчо. Той им разказвае за Дупница, за смешно прекараната нощ в казрмата и за войнишката чорба, без да е войник, и за случайната интересна среща с младата жена на шосето.
Но нищо повече. Той даже намек не направи настроението си на Голо бърдо и за отлетялата безвъзвратно поема по вечния копнеж. Като че нищо осоено не бе станало.
Колко можен е бил талантът на Димчо Дебелянов и как е разпилявал той творчеството си!  Тук, през тия няколко часа, прекарани с него, разбрах и нещо друго: колко малцина го искрено обичат и разбират и как той чезне в сут от една страшна борба на вечна немотия.
Обзе ме мъка, коггато „близки другари“ използваха безсрамно добродушието и сърдечността му и го оставяха сам да се черви пред келнери и кръчмари…
Но, мисля си, ако не бяха тия часове на блясък и унижение, на глад и бездомничество, щяхме ли да чуем „Черна песен“?

„Аз умирам и светло се раждам -
Разнолика и нескопокойна (вм. нестройна – б.м.) душа,
през деня неуморно изграждам,
през нощта безпощадно (вм. без пощада – б.м.) руша.“


Той жадуваше за светлина. Доброта излъчваха неговата усмивка и поглед. Тойй копнееше по светлата струя на живота.
За жалост тойй изживя живота с в мрак, непрекъсната нищета и страдание. Страшна мъка ракъсваше нежността му. В тая борба и в това раздвоение той раздаде себе си за нас и изгоря.
Но ние, що му дадохме и с какво сгряхме изстрадалата душа?
Това беше разбрал и бай Йосиф Минчев и за това не остави да се позори името на големия български поет през оная октомвриска нощ. Понякога и малките душици имат повече  сърце, отколкото избраниците.

Друг спомен – на дупничанина Димитър Мирков (1888-1963), с когото Димчо бил близък другар на фронта – поставя под съмнение истиността на твърдението, че именно тленните останки на Димчо са били пренесени през 1931 г. от Демир Хисар в Копривщица. Тук очевидно Мирков греши; в делегацията, участваща в пренасянето на тленните останки, е бил включен и Димчовият брат Илия Дебелянов, който именно без никакво съмнение установява принадлежността им след разкопаването на гроба.

—————————————————————————————-
Снимките по-долу са правени съответно през февруари и април 1917 г., когато Димчо вече не е бил между живите, но на тях са ротните и взводните командири – колеги и другари на поета – от неговия 22. пехотен Тракийски полк към дивизията.

12 февруари 2017 Коментари

Вашият коментар: