Начало » Г. Хумор и сатира » Стилиян Чилингиров: из „Мислено и преживяно“

Втора част от личен ръкописен дневник на писателя и общественика Стилиян Чилингиров, обхващаща времето от 18 юни до 26 юли 1945 г. Засяга въпроси около изключването му от Читалищния съюз; наложената му негласна възбрана да издава; обществено-политическата обстановка в страната; финансовите несгоди на Чилингиров; негови размисли върху живота.

19 юний [1945 г.]

Отидох у Л.[юдмил] Стоянов. Той беше сам – бръснеше се. Прие ме ласкаво. Предпочетох да го почакам в[ъв] вестибюла. От тука по-добре можах да разгледам обстановката.
Да си призная, до сега такава бляскава домашна уредба не бях виждал у нас, макар да съм посещавал най-богаташките къщи. Това просто е дворец с най-изискана тежка мебел. Моята къща, както и домашната ми обстановка са селски при това, което се разкри пред очите ми. И в тия четири или пет големи стаи живеят само двама души. Всички желани условия за радос[т]та.
Не зная само, дали тоя апартамент е собственост на Людмила, или му е даден под наем от правителството. Както и да е, прилича на писател да се разполага по-удобно. Стига сме живяли в мансардни стаи или в приземни кътове.
В две думи казано, Людмил ме вика да ми съобщи, че не правя хубаво гдето мълча и не участвувам в литературния живот. С това мое мълчание се занимавал и Управителния съвет на писателския съюз и Централния комитет на комунистическата партия. Отговорих  му, че това го правя по неволя. Първо, защото няма достатъчно периодични издания и, второ, защото никой не ме е канил за участие в излизащите днес. Пък освен туй още са ми чужди много от мотивите и темите на деня. За подвизи на партизани, напр., не бих могъл да пиша, защото не познавам от близо тяхната дейност, а и никой не е проявил готовност да ми я разкрие. Има и още нещо – министерството на Пропагандата, което единствено на мене не дава хартия, за да преиздам някои от старите си произведения, както и да пусна на свят нови. В тоя отказ виждам пръста на К.[онстантин] Петканова, който като Тартюфа под маската на своята набожност крие най-мръсни дела. Едно от тях е изхвърляне на моите книги от библиотеката на ІІ девическа гимназия. Когато учителите му възразили, че в моите 5
съчинения няма нищо фашистко, то[й] отговорил: “Нищо от това. Бездарни са и като такива не бива да седят в една училищна библиотека”. Отишъл човекът да покаже как трябва да се извършва чистката. Едновременно с това, Люд[м]ил пожела да поправя чрез изповед (публична разбира се) или чрез статия някои мои грешки от миналото.
− “Какви?”
Например за отношенията ни с[ъс] Сърбия и за народността на македонците.7
Отговорих, че съм готов да призная всеки мой грях, но да се откажа от това, което съм установил чрез дългогодишни изучвания, това не мога. За мене сърбите са най-неискрените хора на земята. Не им вярвам, и толкова. Те и сега в своята федерална Югославия ще ни изиграят така, както са ни изигравали многажди*  в миналото. Колкото се отниса до писанията ми, в тях няма нито сянка от агресия. Те са само насочени срещу безогледната агресия на сърбите. В това отношение те напълно съвпадат с писанията на Николай Державин8 , който отбива, ако и чужденец, сръбските домогвания към българските земи. Да се откаже ли и той от научните си изследвания?
Колкото се отнася до българския характер на македонците, аз ще продължавам да говоря за него и тогава, когато пръст запълни устата ми. Да го отрека, това значи да отрека цялата история на българите от хилядолетия насам. 9 − “Но когато те се чувстват като отделен народ[?]”
− “По политически съображения те могат да станат, каквито си искат и то е тяхно право. Мое е да им напомням винаги техния национален произход.”
Освен туй съм имал симпатии към династията.
7 Подобен разговор двамата водят и на 5 април 1947 г. като позицията на Чилингиров остава непроменена
(ЦДА, Ф. 108 К, оп. 2, а. е. 25, л. 221). Личният му избор да не прави компромис с убежденията си, предопределя неговата съдба на писател и общественик, а оттам и позицията, която му е отредена през следващите 50 години. Тази позиция остава непроменена и след 1989 г., което затвърждава Чилингировата забрава. Днес той обективно е много по-известен на историците с широката обществена дейност, която развива, отколкото на литераторите. Необходимо е да се направи уточнението, че творчеството на писателя Чилингиров не е застъпено в курсовете на Висшите учебни заведения. Това неминуемо се отразява и на неговото документално наследство, което и до днес си остава малко познато.
* много пъти (остар.)
8 Державин, Николай Севастиянович (3.ХІІ.1877 – 26.ІІ.1953) – руски и съветски славяновед-филолог и историк, академик (1931); почетен член на БАН (1945). Член на КПСС от 1945 г. Ректор на Ленинградския университет (1922-25) и завеждащ катедра по славянска филология (1925-53). Директор на института по Славянознание към АН на СССР (1931-34). Член на славянския комитет до кончината си. Основните му съчинения са посветени на историята на България и българската литература, по-специално на проблемите на Българското възраждане. Добре познава проблемите на българския национален въпрос. Разглежда историята и културата на българския народ в областите, където той се формира като народност и нация – Мизия, Тракия и Македония. Трудовете му оказват голямо влияние върху българските историци и слависти при тяхното преосмисляне на материята в духа на марксизма и ленинизма.
9 След настъпването на “народната демокрация” Чилингиров е заклеймен като великобългарски шовинист и негови произведения влизат в “Списък на фашистката литература подлежаща на изземване”. Там под номера 482 и 483 са поместени Чилингировите книги “Поморавия по сръбски свидетелства” и “През Македония”. ДВ, бр. 225, 6 октомври 1944 г.
- “Към династията не, към цар Бориса – да. Но никога не му съм бил приятел, нито той ме [е] имал за такъв. Инак щях да бъда в антуража му като Ел.[ин] Пелин, Ал.[ександър] Балабанов, артиста Трендафилов и пр., и пр.”

http://busols.com/~jivko/chilingirov/media/documents/misleno.pdf


29 октомври 2017 Коментари

Вашият коментар: