Начало » А. Дневник: репортажи, интервюта, анализи » Копривщица и нейните генерали, бойци и поети

Нова книга на Райна Каблешкова

На 17 май в салона на Съюза на офицерите и сержантите от запаса и резерва в София почетната гражданка на Копривщица и именита потомка на един от най-заслужилите копривщенски родове Райна Каблешкова представи новата си книга  – „За честта на пагона и в служба на Отечеството“.

На събитието присъства делегация  от Дирекция на музеите в Копривщица, водена от новия ѝ директор Кунка Неделева. Райна Каблешкова е работила известно време като уредник на музея на Тодор Каблешков. В залата имаше и много хора с копривщенски корен, някои от които потомци и родственици на 17-те копривщенски генерали, чиито биографии са включени в книгата.

Водещ на вечерта бе полк. Кирил Парапанов, член на ръководството на СОСЗР. Слово за книгата произнесе военният историк доц. д-р Петър Ненков, който, за да подчертае и онагледи сравнително приноса на Копривщица, изтъкна, че „от Карлово, Калофер и Сопот произхождат общо 13 генерали.“

Райна Каблешкова сподели пред присъстващите как е възникнала идеята за написването на книгата (тя е родственица на артилериста генерал-майор Никола Каблешков и на генерал-майор Илия Каблешков, също артилерист, завършил Генералщабната академия в Торино). След  като отговори на многобройни въпроси, авторката бе поздравена от приятели, роднини и специалисти историци. Изказвания направиха Гео Кукудов – внук на славния генерал Димитър Кацаров,  който е и баща на именитата фолклористка Райна Кацарова, Здравчо Здравчев от Панагюрище – правнук на Райна Княгиня и управител на фондацията на нейно име, и др.

Цял час след това авторката раздаваше автографи.

Книгата е посветена на загиналите във войните копривщенци, на участниците от Копривщица в тях и на копривщенските генерали. Тя е не толкова историческа в тесния смисъл на думата, колкото художествено-документална, и  има три основни раздела: Войните и копривщенциКопривщенските генерали; Приложения. Като четвърти раздел е обособен списък на използваната литература по темата, включваща много и разнообразни източинци  – вестници, енциклопедии и справочници, сборници, книги, архивни материали.

Авторката преди всичко се спира на

основния и главен структуроопределящ фактор

– Войната (или войните), който фактор предопределя съдбините на хората и тяхното участие в последвалите събития. Да, той предопределя, но участието е въпрос на личен избор. Затова повече от 500 копривщенци участват в поредицата от войни, като се започне с Руско-турската освободителна война (1877-1878), мине се през двете Балкански войни (1912 и 1913) и се стигне до двете световни войни (1915 и 1944; тук годините са според включването на български войски в бойните действия).

Братята офицери Михаил, Владимир и Атанас Пееви Плачкови загиват във войните през 1912-1918 г.; въпреки че имат брат министър, те не се възползват от това положение, за да избегнат  участието си в сражения на първите линии на фронта. (А такива опити е имало немалко и за тях свидетелства арх. Вельо Дебелянов в книгата си „С Копривщица в сърцето“. Първият братовчед на Димчо Дебелянов служел през 1916 г. в Школата за запасни офицери в Скопие,  ръководена от полк. Борис Дрангов. Бъдещият архитект, построил по-късно сградата „Асеновец“, недалеч от Орлов мост, си спомня как полк. Дрангов успешно противодействал на многобройни ходатайства от страна на роднини за отърваване от фронта на разни мамини синчета. Дрангов строявал школниците на плаца и пред всички питал кой би желал (според ходатайствата) да си спаси кожата от назначение на фронта за сметка на други школници, чиято кръв била „по-евтина“ и можела да се пролее по-лесно. Полковникът „невинно“ призовавал връзкарите да направят една крачка пред строя; тъй като никой не посмял да я направи, всички в един глас викнали: „Да живей полк. Дрангов!“).

По същия начин и синът на министър Михил Маджаров не потърсил бащиното застъпничество, а участвал в Балканските войни и загинал на фронта.

Поетът Димчо Дебелянов, за когото вече се уточни по изследвания на акад. Иван Радев и на други литературни историци, че не е заминал за фронта като доброволец, но не е направил и никакви постъпки да се сниши някъде в тила и обоза, каквито случаи има немалко, както има и разпореждания на военните министри детесетки дейци на науката и изкуството да не бъдат изпращани на бойните линии, за да се съхрани, доколкото е възможно, цветът на нацията.

Става ясно, че копривщенци не са манкирали от изпълнение на своя патриотичен дълг, тъй като за тях и за българския народ тези войни са били до голяма степен

продължение на борбите ни за национално обединение

върху българските етнически територии, откъснати от България по кеф на Великите сили и най-вече на освободителката ни Русия, която винаги е била благосклонна (и до днес дори) повече към съседите на България, отколкото към нея.

Най-много място в книгата е отделено на 17-те копривщенски генерали, като се започне с генерал-майор Константин Кесяков (преди да стане генерал, той е командир с чин полковник на Първа опълченска дружина по време на Руско-турската освободителна война от 1877-1878 г.) и се стигне до единствения жив от тях – бригаден генерал Динчо Карамунчев.

Биографиите на генералите са подредени хронологично, според годината на тяхното раждане. Описан е животът им след уволнението им от армията, тъй като те са продължавали да служат на Отечеството и делата им могат да служат за пример на поколенията.

В частта „Приложения“ са поместени следните списъци на копривщенци: 1. Опълченците в Руско-турската освободителна война (1877-1878). 2. На загиналите в Балканските войни и в Първата световна война войници, подофицери и офицери. 3. На участниците в Балканските войни и в Първата световна война. 4. На загиналите във Втората световна война. 5. На участниците във Втората световна война. 6. На доброволци във Втората световна война.

В словото си в началото доц. д-р Петър Ненков каза нещо много съществено: големи са заслугите на копривщенските генерали, но за да ги има тях, имало ги е и ги има редовите бойци, които, вдъхтовени от своите командири, са изковали всички победи на българската армия и не са позволили нито едно българско зднаме да попадне във вражески ръце. Макар чу звучи доста патетично, това твърдение е вярно, тъй като понякога се срещат и генерали без армии… И си спомних пластиката  (1914 г.) на проф. Иван Лазаров „Те победиха“ – могъщ бивол и опълченец до него с пушка на рамо. Спомних си и едно свое стихотворение, вдъхновено от тази творба, което се изкушавам да цитирам, защото се вписва донякъде в духа на скулптурата и на книгата.

БИВОЛ

Той изтегли  всички тегла и товари -

обози, санитарни коли, лафети,

за да измиеш лице, Българийо,

на три морета.


Върху силни нозе – могъщо тяло.

Редом крачи-мълчи твоят българин.

Какво са всъщност националните идеали?

Няма кратък отговор.

Няма и дълги.


Пътища-бинтове, додето стига поглед.

Жилава кал. Уж непристъпна крепост.

Първият в историята боен полет.

Поредният поруган национален епос.


Те победиха!


Но победата не прихвана -

отдръпнаха се моретата, свиха се знамената.

Колкото по-славна историята стане,

толкоз по-жестока й е цената.


Върху силни нозе – могъщо тяло.

Българин,превил безсмъртни плещи.

Какво са всъщност националните идеали?

Няма точен отговор.

Но няма и грешни.

………………………………….

Райна Каблешкова. „За честта на пагона и в служба на Отечеството“.  Пловдив, 2018

18 май 2018 Коментари

Вашият коментар: