Начало » А. Дневник: репортажи, интервюта, анализи » 80 ГОДИНИ ОТ КОНЧИНАТА НА МИТРОПОЛИТ БОРИС ОХРИДСКИ

Борис е висш български православен духовникохридски и преспански митрополит на Българската екзархия от 1910 до 1913 година и отново в годините на Първата световна война от 1915 до 1918 година.
Роден е със светско име Константин Георгиев на 30 януари 1875 година в Стара Загора, тогава в Османската империя, днес България. В 1894 година завърщва с отличие Духовното училище в Самоков. След това учи в Духовната академия в Санкт Петербург. В последния курс на академията, се замонашва под Борис и е ръкоположен в йеродяконски чин. Завършва академията в 1894 година със степен „кандидат на богословието“ и след това става учител в Самоковското духовно училище, където остава да работи и след като то е преместено в София.

Борис Охридски със свещеници и войници в манастира „Свети Наум“ по време на Първата световна война
В 1903 година йеромонах Борис е извикан от екзарх Йосиф I Български в столицата Цариград, назначен е за протосингел на Българската екзархия и скоро след това възведен в архимандритски чин. Протосингел на Екзархията е до 1910 година и е сред най-доверените помощници и съветници на екзарха. Архимандрит Борис взима активно участие в разширяването и развитието на църковното и просветното дело в Тракия и Македония. Също така взима участие в подпомагането на освободителното движение в Одринско и Македония. В 1902 година организира заедно с йеромонах Климент Шивачев и свещеник Иван Георгиев посещение в България на архиерей Петров от Духовната академия в Санкт Петербург в 1902 година. Архиерей Петров, след като пристига в България минава границата и обикаля Македония с една от българските чети. Петров информира руската общественост за българската кауза в Македония и Одринско, след като се завръща в Русия, а като резултат от това двама младежи от Русия идват в България и се включват в една от българските чети, действаща в Македония. Борис е хиротонисан в епископски сан на 5 август 1910 година в катедралата „Свети Стефан“ в Цариград с титлата Моравски.
На 10 декември 1910 година е избран за охридски митрополит. В Охрид митрополит Борис работи усърдно за издигането на българското просветно дело. Автор е на богослужебни книги на религиозно-нравствена тематика. Полага усилия да защитава охридчани пред османската власт и да парира действията на сръбската и гръцка пропаганда.
В 1913 година е изгонен от епархията си от новите сръбски власти и до 1915 година Борис управлява новоприсъединената към българската църква Маронийска епархия. В 1915 година, по време на Първата световна война на 24 ноември 1915 г. Българската армия влиза в Охрид и Борис Охридски се завръща в Охридската епархия, а след смъртта на митрополит Козма Дебърски управлява и Дебърската епархия. Остава в Охрид до края на войната в 1918 година.
След Първата световна война, митрополит Борис остава в София и е член на Светия синод до 1924 г. От 1924 до 1936 г. е изпратен като екзархийски наместник в Цариград, където се старае да запази имотите на Екзархията в Турция и да бъде в подкрепа на намаляващите българи в страната.
От 1936 до 1938 г. митрополит Борис се оттегля в Рилския манастир.
Умира на 22 октомври 1938 година в София, където е погребан.

(Информацията е от Уикипедия)

„Високо надарен и много трудолюбив, още като архимандрит, той прави преводи и издава на новобългарски език Служебника и Требника. На два пъти превежда и издава хубави молитвеници. Той работи много активно при изготвянето и издаването на синодалната Библия, на Напрестолното Евангелие и други богословски книги. Личността на този йерарх е обрисувана от колегите му така: „Добър богослов и църковник-литургист, дълбоко верующ и благочестив, мъдър и скромен, кротък и откровен, духовит и приятен събеседник, състрадателен и достъпен за всички, готов всекиму да стори добро, като се притече на помощ”.  (Йордан Колев, главен експерт в Държавната агенция за българите в чужбина)


МИТРОПОЛИТ БОРИС – ПОСЛЕДНИЯТ БЪЛГАРСКИ ВЛАДИКА НА ОХРИДСКАТА АРХИЕПИСКОПИЯ -1

Из подготвената за печат в изд. „ФАКЕЛ“ биографична книга от Лизбет Любенова

……………………………………………………………………………..

Спомените на друг съвременник от 1907 г. свидетелстват, че архимандрит Борис е бил ревностен гонител не само на инославните пропаганди, но и на социалистите. Христо Пенчев, лекар и учител в Казанлъшкото педагогическо училище, разказва един доста комичен случай, в който екзархът става жертва на усърдието на своя протосингел.
По време на Великденската ваканция през 1907 г. (Великден тогава се пада на 27 април), 42 ученици от държавното Казанлъшко педагогическо училище предприемат екскурзия до Цариград с убедеността, че ще бъдат желани гости в Цариградската духовна семинария. Те известяват Екзархията и българското дипломатическо агентство, както и управлението на семинарията за датата на пристигането си. На границата, въпреки султанското разрешение на Абдул Хамид за свободен достъп, децата са обявени едва ли не за „комити”. По нареждане на екзарха те са приети бляскаво в Одрин, като на гарата идват ученици от двете български гимназии с учителите, персоналът на консулството и представител на валията, за да ги посрещнат. Децата остават два дни в града, а на Разпети петък по мрачина пристигат на гара Сиркиджи в Цариград. Тук за тяхна изненада никой не ги чака. На перона се разхождат само двама млади мъже от консулството, които са изпратени за наблюдатели. Идва и чиновник от Екзархията, който им заявява, че по нареждане на Йосиф I няма да има никакво посрещане, нито после ще се допусне съприкосновение с екскурзиантите. Учениците са толкова огорчени, че дори не вечерят. От ситуацията се възползва един грък, който предлага да ги настани в хотела си. Останали без подслон, учителите приемат. На Велики четвъртък ръководителят на екскурзията Христо Пенчев отива в дипломатическото агентство да иска обяснение, но от там му казват неясно, че това е „политика” и го препращат в Училищния отдел на екзархията. Той не успява да научи нищо съществено и от разговора си с главния секретар и началника на отдела. Въпреки че те са му познати, единственото, което правят, е да го препратят в квартала Шишли при екзарха. При срещата си с него Хр. Пенчев му заявява, че децата идват от България специално, за да се запознаят със семинаристите. За негова изненада, екзархът му отговаря: „Вие ми водите социалисти, как мога да ги допусна в семинарията, да ми развалят моите възпитаници”. Удивен от този неочакван отговор, учителят го пита дали наистина допуска, че би повел атеисти да посещават семинария и кой му е казал това. На свой ред екзархът запитва: „Но нали идете от Казанлък – от сърцето на социализма? Така ми каза отец Борис, който е от Стара Загора”.
За това, че Казанлък действително е „една социалистическа крепост” още от 1896 г., свидетелства самия Константин Бозвели в своите спомени. Тук се настаняват едни от първите водачи на движението Е. Дабев и Г. Кирков, които редактират в. „Работнически вестник”. На 13 юли 1897 г. в града се свиква Четвъртият годишен конгрес на Работническата социалдемократическа партия.  В случая интересна подробност е тази, че всички социалисти в града се събират в Мерджановия хан в Къренската махала.  Именно тук, до църквата „Св. Йоан Предтеча”, в която после е свещеник, се намира къщата на Сава Добрев, брата на архимандрит Борис, от когото най-вероятно той черпи тази информация.
Като разбира каква е причината за недоразумението, Пенчев помолил екзарха първо да види децата, а после да съди кой какъв е. Тогава Йосиф I се обръща към протосингела си архимандрит Борис и го запитва има ли свободни места в семинарията, за да бъдат отведени гостите там. „Но те могат да бъдат настанени и в Пера, където има чисти хотели. Няма защо да се грижат за разноските. За съжаление в семинарията няма свободни места – стеснено някак, каза отец Борис”. На свой ред все още обиденият Хр. Пенчев отказва да мести децата от хотел на хотел. На сбогуване екзархът го уверява, че ще се погрижи децата да прекарат добре, но все пак нека на другия ден – Великден, да дойдат навреме в българския храм. После поръчва на архимандрит Борис да изпроводи учителя. „Бъдете спокойни, господин докторе, всичко ще се оправи. Трябва да призная, че Вие излязохте по-добър дипломат от мене. Довиждане до утре в църква” – казва на сбогуване отец Борис.
На другата сутрин в хотела идват аташирани лица от агентството и от Екзархията, които по Златния рог отвеждат децата в българския храм в квартала Фенер. Там по нареждане на екзарха им е отредено място срещуположно на неговия трон. По време на св. литургия учениците смирено се кръстят и с голямо внимание следят божествената служба. С видимо задоволство екзархът ги наблюдава внимателно, след което успокоен ги кани в метоха, където вече са дошли официални лица и видни граждани от българската колония. Учителят поздравява екзарха, а хорът запява „На многая лета”. Разчувстван, Йосиф I благославя децата. На тръгване началникът на Училищния отдел казва на Пенчев, че те вече са лични гости на екзарха и се осведомява каква сума му е нужна за престоя им. Изработена е специална програма за разглеждане на града, островите и околностите. Семинарията урежда специално тържество с банкет в присъствието на официални лица. Празникът е вълнуващ. В чест на гостите е уредена литературно-музикална забава. „С умение и такт Негово Блаженство изправи погрешната преценка” – пише Хр. Пенчев в своя спомен, озаглавен „Вие ми водите социалисти!”. След завръщането си децата изработват благодарствен адрес до екзарха, поставен в изкусно украсена папка с нарисувана на корицата казанлъшка роза.
…………………………………………………………….
В същото писмо е приложено и „Заявление от Охридския жител Ангел Спространов, живущ в София”. В него се казва, че е притежател на едно лозе в местността Чекощина „в размер 15 мотики”. „Понеже нямам възможност да го експлоатирам сам, отстъпвам експлоатацията му на поверената Вам митрополия в полза на нашите (българските) училища”.
Тъй като през текущата година лозето се обработва от внука му Стефан Спространов, и съгласно с местните обичаи „той има право на половината берекет”, то другата половина е за митрополията. „Колкото и да е скромен горния дар, не ще откажете, Ваше Високопреосвещенство, да го приемете. В бъдеще обаче, ако Бог ми подари живот, ще се погрижа да сторя и друго нещо” – пише дарителят дядо Ангел, който се оказва, че е неграмотен. Затова в текста най-отдолу е дописано: „За безграмотността и по молбата на Ангел Спространов, подписах го аз, Е. Спространов, син на същия А. Спространов”.
Едва ли има значение за мотивите, които подтикват бащата и сина към този дарителски жест. За нас е особено показателно, че думите „нашите училища” и „български училища” са синоними. Колкото и да се опитват днес в Македония да заличават външните следи на българщината по фрески и паметници, народностното чувство е нещо дълбоко скрито в душата на човека, което се предава иманентно на поколенията.


(Следва)
26 октомври 2018 Коментари

Вашият коментар: