Начало » А. Дневник: репортажи, интервюта, анализи » МИТРОПОЛИТ БОРИС – ПОСЛЕДНИЯТ БЪЛГАРСКИ ВЛАДИКА НА ОХРИДСКАТА АРХИЕПИСКОПИЯ -2

МИТРОПОЛИТ БОРИС – ПОСЛЕДНИЯТ БЪЛГАРСКИ ВЛАДИКА НА ОХРИДСКАТА АРХИЕПИСКОПИЯ -1

Из подготвената за печат в изд. „ФАКЕЛ“ биографична книга

Лизбет Любенова

Из биографичната ѝсага за последния български владика на Охридската архиепископия

На 10 ноември 1912 г. в града влиза, без никаква съпротива, сръбският поручик Симович с 8 кавалеристи и отделение от 40 войника. Едва късно вечерта в града пристига четата на Чаулев от 250 души, която е посрещната с неописуема радост и веселие. Всички се поздравяват с „Христис Воскресе”. „Особено импозантно и покъртително бе посрещането на войводата Чаулев, който, благодарение на 12-годишното му безкористно подвизаване в Охридско като български войвода, се ползваше с обичта и уважението на всички в града и околията българи. Последните виждат в лицето на Чаулев един самоотвержен ратник за свободата на отечеството и неуморим и безкористен революционер против пет-вековната тирания. Ето защо неговото посрещане в града биде съпроводено с извънредно голямо възхищение и небивало тържество” – разказва с очевидно вълнение митрополит Борис. И допълва нещо невиждано и необичайно дотогава: „на края на града той биде тържествено приветствуван от турското население: жени и деца, с китки и бъклици с вино и ракия го поздравяваха с „добре дошъл”. При стария вековен чинар той е вдигнат на ръце и с гръмогласно „ура” е отнесен в митрополията. По същия начин в митрополитския дом е посрещнат и поручик Симович. Тук, вечерта те са приветствани още веднъж от българските и турските първенци. На мюсюлманското население е заповядано да предаде оръжието си под най-строго наказание за неподчинение.
На 12 ноември 1912 г. в града се установява седми полк на Дунавската дивизия под командването на полковник Милован Недич, който назначава за околийски управител сръбският училищен инспектор Воислав Чакърович. За председател на градския съвет също е назначен сърбин – учителят Георги Тасич. На следващия ден сръбските военни власти изненадващо арестуват войводата Чаулев. Депутацията от граждани, която отива да се застъпи за освобождението му, е наругана най-грубо, а Иван Алчев дори е бит. След 24-часово задържане войводата все пак е освободен и дори е назначен за началник на жандармерията, с месечна заплата 200 динара. В същия ден, 13 ноември 1912 г., вторник, в разгара на войната умира Вселенският патриарх Йоаким III. По това време Охридски Борис е в Цариград и екзарх Йосиф го изпраща да изкаже съболезнования за загубата на Великата Христова черква.
На 28 ноември 1912 г. Воислав Чакърович е заменен с нов околийски управител – Видакович, който веднага се захваща с „уредбата” на града – разхвърляне на временен данък от 2 до 30 динара месечно, конституиране на съдебна и административна комисии, назначаване на стражари. Започва и преименуване на улиците в Охрид с чисто сръбски имена… Селата в околията са разпределени в 18 общини. Издръжката на сръбските войски ляга изцяло върху народа. Почти всичкото жито е иззето от населението, независимо дали е турско или християнско. Цената му на пазара бързо се покачва, но въпреки това количества не се предлагат. Голяма оскъдица започва да се чувства и от жива стока, защото всичкият добитък отива за войската. Поради липсата на семе за посев, нивите остават незасяти и Охридският владика е обезпокоен, че градът и околията ги чака глад. Ако компетентните за това власти не вземат навреме мерки, „ще бъдем свидетели на плачевни и сърцераздирателни сцени” – пише дядо Борис, който също няма откъде да се снабдява с жито.
Отношенията между освободители и освободени са в полезрението на Охридски Борис и от неговия рапорт могат да се научат доста неизвестни детайли. След пет века тирания, първоначално християнското население посреща сръбските войски като освободители. Навсякъде се манифестира признателност към благодетелите, като самите сръбски войници тогава публично изповядват, че се намират между „еднокръвни братя”. Макар отделни бойци да си позволяват от време на време своеволия като кражба и грабеж, това не накърнява отношенията на взаимна симпатия. Първите симптоми на раздорите обаче вече са налице – сърбите не искат да признаят националността на българите, нито зачитат автономността на църквите и училищата, напротив – започват да създават затруднения за правилното им функциониране.
„Твърдо съм убеден – пише дядо Борис с голяма доза наивност или може би от предпазливост, – че тези възгледи на нашите освободители са плод на лични настроения и че те произлизат от личните схващания на лица, които стоят далеч от ония, които ръководят съдбините на съюзените държави”.  До голяма степен той е склонен да отдава тези настроения и на сърбоманите, които се отнасят неприязнено към българите-екзархисти. Затова смята, че тези малки недоразумения не трябва да омаловажават великото дело на Балканския съюз, чиято сила съкрушава отоманската империя. В рапорта си той декларира, че с тези описания не цели да разгорещява страсти и национални ежби или да упреква някого в недалновидност. Все пак за него е желателно отговорните фактори да предприемат мерки да се спре засилването на тези търкания, които са във вреда на съюзниците. Държим да отбележим само думата „недалновидност”, произнесена толкова рано в хода на войната. Последиците от небалансираната българска външна политика ще се стоварят доста по-късно върху страната, но българското население в Македония първо ще понесе нейните удари. На този етап обаче никой не желае да чуе неговите предупреждения.
Митрополит Борис алармира за всеки конкретен случай на антибългарски прояви. Той подчертава отдаването на всички градски служби на сърбомани, макар за тях да има добре подготвени българи; ареста и унижението, на което е подложен войводата Чаулев; публичните изявления на полковник Милован Недич и подполковник Ристич, които наричат българите „бъдещи сръбски граждани и поданици”; настаняването на сръбски войски в българските училища, въпреки наличието на празни правителствени сгради и т.н. На десетия ден от идването на сръбските войски, митрополит Борис се разпорежда училищата да бъдат отворени. По доклад на сръбския училищен инспектор Воислав Чакъров обаче те веднага са напълнени с войници, без никаква нужда от това, защото дотогава същите са настанени в богати изоставени турски къщи при далеч по-добри условия. „Понастоящем училищата представляват жалка картина: чиновете изгорени, прозорците изпочупени, потоните изкъртени, архивата повредена, нуждниците развалени и пр.” – това е резултатът от престоя на сръбската армия в тях, оплаква се владиката.
Сърбите се държат безцеремонно не само с гражданите, но и с българското духовенство. В първите дни след навлизането на сръбските войски в града, поради смъртта на някои заболели войници, се налага те да бъдат погребани. Председателят на градския съвет Тасич извиква за целта градския свещеник Ахил Карадимчев, който го замолил първо да се отнесат до митрополията и тя да се разпореди, защото той няма право да извършва свещенодействия извън енорийските. Разярен, кметът започва да псува и да крещи, че тук вече няма българска митрополия и заставя свещеника да извърши опелото.
Самоволните действия на председателя на Градския общински съвет в Охрид – Георги Тасич не спират до тук. Без знанието на митрополията, той извиква свещениците и ги заставя да споменават в богослужението името на Белградския митрополит Димитрий с мотива, че така правят военните свещеници. На възражението, че епархията си има титулярен кириарх, сърбите им отговарят да споменават и двете имена. На 7 декември 1912 г., по време на молебена по случай рождения ден на престолонаследника княз Александър обаче, е споменато само името на сръбския митрополит.
По това време Борис Охридски е в Цариград, откъдето се завръща на 31 декември 1912 г. Превишавайки правата си, г. Тасич му връчва официална разпоредба от околийското управление, в която му заповядва по време на служба всички свещеници да споменават имената на сръбския крал Петър,  престолонаследника княз Александър,  кралския дом и митрополита на цяла Сърбия Димитрий.



„Нач. среда Охридског
№ 497, Охрид.
Неговом Високопрвосвещенству
митрополиту Охридском,
Охрид,
Ставльа Вам се до знана да изволите наредити свита свещеницама у подручном Вам Епархиим да у будуħе приликом богослужена спомину име Н. В Краля Петра, престолонаследника Александра и Ниховог светлост Дома, као и Митрополита целе Србие Димитриа.
По приему кзнану овай акт вратите одмах.
Заступник Нач. среда Охридског
/п/ Глигорие Тасиħ”.

Тъй като не получава никакъв отговор, до Охридско-Преспанския владика е изпратено повторно напомняне:

„бр. 510
31.XII.1912 г.
Неговом Високопрвосвещенству
митрополиту Охридском,
Охрид,
Унашем домашнем акту бр. 497 напоменамо да нам се отговори у повратну акта. Зато молим да то учините мер jе таки ред у нашоj државноj администрациj.
Заступник Началника среда Охридског
/п/ Глигорие Тасиħ”.

Митрополит Борис не отминава това с мълчание, а с писмо № 768 от 31 декември 1912 г. съобщава, че митрополията вече е изработила текст за споменаване имената на държавните глави на съюзените народи – с предимство на името на крал Петър. Относно митрополит Димитрий владиката пояснява, че това е неканонично, защото той е кириархът на Охридската епархия.

№ 768
31.XII.1912 г.
До Господина Заступник Началника
Охридски среда
Почтително Ви явяваме, че получихме писмото Ви от днешна дата брой 497, с което ни се вменява в дълг да наредим до всички свещеници в подведомствената ни богоспасаема епархия за в бъдаще на богослужение да се споменува името на Негово Величество Краля Петра, Престолонаследника и Техния Светъл Дом, както и митрополита на цела Сърбия Димитрия.
В отговор на това Ви писмо бързаме да Ви явим, че според църковните канони и съгласно с въведената в нашия Битолски окръг практика, за която можете да изпитате надлежно, ние своевременно наредихме да се споменуват имената на държавните глави на всички съюзни балкански народи с предимно поставяне светлото име на Негово Величество Сърбския крал Петра. Колкото до името на Високопреосвещенаго Димитрия, ние не можем да наредим то да бъде споменувано, защото каноническият кириарх на Охридската Епархия е долуподписания, чието име само треба да бъде споменувано съгласно с църковните канони.
За неизлишно считаме да Ви явим и това, какво ние никога няма да имаме нещо против всека формула на споменуване, която би Ви била желателна, щом тя ни се препоръча по каноничен ред от духовното началство на Св. Българска Църква, чието върховенство ние признаваме.
/п/ Охридский митрополит Борис”.

(Следва)

26 октомври 2018 Коментари

Вашият коментар: