Начало » А. Дневник: репортажи, интервюта, анализи » МИТРОПОЛИТ БОРИС – ПОСЛЕДНИЯТ БЪЛГАРСКИ ВЛАДИКА НА ОХРИДСКАТА АРХИЕПИСКОПИЯ -3

Лизбет Любенова

Из биографичната ѝсага за последния български владика на Охридската архиепископия

За да предотврати всякаква по-нататъшна намеса, владиката изпраща препис на изработената от него формула за споменаване на държавните глави. При последвалата лична среща с околийския управител, последният се извинява на дядо Борис, че заместникът му е превишил правата си и признава, че гражданската власт не бива да се намесва в чисто църковни дела.

С това настъпателното поведение на сърбите спрямо българското население не спира. Същият военен комендант Ристич заплашва с разстрел видния гражданин Стефан Манев с обвинението, че събирал подписи за декларация, че охридчани искат да се присъединят към България. От друга страна турското население в града и околията е заставено да подпише и подпечати декларация, че е доволно от сръбските власти и желае в бъдеще да остане в сръбска територия. По същото време българите са викани един по един в общината и принуждавани да се подписват на бял лист хартия уж като доказателство, че са се отзовали на повикването. Очевидно този фалшификат е добавен впоследствие към турската декларация. Предизвикателно е и поведението на един сръбски капитан, който влиза в кафенето на Димитър Костов, но отказва да приема като ресто български монети като заявява, че с тях „трябвало да се украсяват кучетата”.

По селата своеволията са още по-големи. В село Вехчани, Стружко, оръжието на българите-екзархисти е прибрано насилствено и раздадено на местни сърбомани, а селският кмет е принуден да предаде печата на сърбоманина Васил Чочорович. Един сръбски капитан заставя учителя Александър Климов от с. Лъжани, Охридско да преподава на сръбски език в училището.

Не по-различно е положението в гр. Струга. И тук архиерейското наместничество е окупирано от сръбската армия, въпреки наличието на празни богати турски къщи. Училищното дело е спряно. Сърбите пускат на свобода жестокия „разбойник и кръвопиец” Оран от село Песочен, известен с издевателствата си над българското население, само защото е запазил живота на един учител сърбоман, който попада в ръцете на турските бандити. На обиди и заплахи е подложен и охридският гражданин Иван Паунчев, който се осмелил да закачи на къщата си наред със сръбското знаме и българското. Последното е свалено и тъпкано с крака от сръбските офицери.

Училищната архива и географските карти в с. Вехчани са унищожени от сърбите, тъй като са български. На учителите се раздават сръбски карти и се заставят да преподават на сръбски език.

Същото се случва и в училището на гр. Ресен, където е изгорен събираният с усилие дълго време материал за изграждане на ново училищно помещение. Тук освен архивата е унищожен и печата на архиерейското наместничество. На 14 декември 1912 г. комендантът на ресенския гарнизон свиква всички градски и селски учители, и им заявява, че тези места минават в сръбска територия и те трябва да станат сръбски учители. Училищата ще могат да се отворят след като се получи разрешение от Министерство на просветата в Белград. Сърбите заявяват на училищния инпектор Кл. Хаджов, че който не желае да става сърбин, може да напусне страната.  На 3 януари 1913 г. Битолският околийски управител извиква в гр. Ресен представители от селата и започва да назначава селски кметове, като взема за такива само сърбомани, а където те липсват, предпочита гъркомани и власи. Ако няма и такива – само тогава, по изключение слага българи. „На всички назначени кметове е заповядал да не допускат в селата си никакви владици, попове, ревизори, учители и комити; ако такива се явят да ги върнат и изпратят при него” – докладва митрополит Борис.  И в Ресенско сръбската войска си позволява своеволия и безчинства, вследствие на което има липса на храна. И там населението е застрашено от глад.

Безчинствата на сърбите нарастват с всеки изминат ден. За да пречупи по-видните и богати българи, Градският съвет в Охрид започва да им налага големи глоби по всякакви измислени поводи. Така например под предлог, че се грижи за чистотата на града, глоба от 100 динара е определена за богатия охридски търговец А. Филипчев „за дето не можал да прибере в подарък от еснафа 200 метли”. Макар този състоятелен българин да изказва готовност да заплати стойността на метлите, целта е да го унижат и да го разкарват от дюкян на дюкян да проси метли. Неоснователно е глобен също със 100 динара и друг виден български първенец в Охрид – Як. Каневчев, който без дознание е обвинен, че е участвал в разбиването на един турски хамбар с жито. На възражението му, че не е чувал даже за такъв произвол и е готов да заплати в троен размер глобата, ако някой докаже участието му, той е обруган и изхвърлен „с псувни по адрес на неговата бугарашка майка”.

Освен богатите граждани, на систематичен тормоз се подлагат всички български селяни идващи на пазар, които са претърсвани основно по обвинение, че пренасят компрометиращи материали. Постепенно започват да се правят всевъзможни препятствия на търговията и на чисто житейските интереси на българското население. На онези, които не се записват, че са сърби, не им се дава позволение да идат дори до най-близкото село на пазар или на лозето си, на нивата или градината. „Мнозина бяха заплашвани и бити за своя българизъм”.

Българите не се допускат на никакви служби, на които се назначават само лица ултрашовинисти, „които със стоенето си начело на обществените работи, оказват отрицателно влияние на великата идея на Балканския съюз, според която християнските войски навсякъде треба да се явяват като освободители, а не като завоеватели” – пише митрополит Борис. Той е недоволен и от това, че сръбските власти не определят парцели за нови гробища, а нарочно погребват убити сръбски войници вътре в града, за да доказват наличието на някакъв несъществуващ до момента сръбски етнос.

Според владиката, тези войски не създават условия за сближение между съюзените народи и не се ръководят от идеята, освободителните войски да зачитат националните особености на земите, които владеят. Чиновниците не проявяват никаква толерантност, а черпят своето вдъхновение от крайните шовинисти. Той обръща внимание върху поведението на кореспондента на белградския вестник „Трибуна”, който в дописката си от 14 януари 1913 г., в брой 776 помества статия под заглавие „В границама нове Србиjе”. В нея са изказани мисли, които осезателно накърняват националните ни чувства – че сръбските власти с един замах са убили както турското варварство, така и българската пропаганда. „Новите административни чиновници, както и военните власти, проявяват усилени старания за обезличаване националния облик на тукашното население. Те не искат и да чуят името българи. Те всякога и всекъде велегласно проповедват, че тукашното население е чисто сръбско и че то, със силата на оръжието, ще съставлява част от великия сръбски народ” – допълва дядо Борис.

Без знанието на духовните власти в епархията, сърбомана свещеник Серафим от село Подгорци е назначен за председател на Градския общински съвет в гр. Струга. Същият свещеник по време на турското управление си служи с всевъзможни „простени и непростени средства” за своята пропаганда. За да докажат, че в Охрид има многобройно сръбско население още преди войната, милосърдни сестри основават в града Сръбско женско дружество като клон на Белградското.

На 18 януари 1913 г., митрополит Борис е поканен от военния комендант, заместващ Ристич, който съвсем безпардонно му препоръчва да не предприема пътувания из епархията си и особено в Струга, „дето могло да ми се случат някои и други непредвидени неприятности”. Това се прави умишлено, за да не може владиката да поддържа духа на населението. „Виждайки голямата привързаност и уважение на последното към своя архипастир, освободителите ни братя сърби вярват, че с подобно посещение селата и градовете на епархията, възнамерявам да действам за осуетяване на някакви техни национални идеали и планове”. Владиката се подчинява на разпореждането, за да не стават инциденти, защото архиерейското наместничество е заето от сръбски офицери.

Постепенно започва обсебване и на българските храмове, като на всички протести на владиката не се обръща никакво внимание. Първият удар е нанесен върху онези църкви, които по силата на приетия от турския парламент и утвърден със султанско ираде закон за спорните имоти, принадлежат на българите-екзархисти. Такава е екзархийската църква в село Радожа, Стружко, в която по заповед на коменданта българите са заставени да я отстъпват на патриаршистите, макар последните да имат свой отделен храм. На същите е отпусната и голяма сума за изграждане на още една нова църква. Това село наброява 116 къщи, от които 93 са на българи-екзархисти и само 23 на българи-патриаршисти. „Това се прави с преднамерената цел да се създават затруднения и пречки на българите, които съставляват грамадно болшинство в тая част на отечеството ни, да ги разцепят на враждебни лагери и по тоя начин да ловят риба в мътна вода” – пише Охридският митрополит. Населението обаче дава силен отпор на тази сръбска политика, благодарение на което църквата е запазена за Екзархията, „но докога…” – пита владиката.

………………………………………………………………….

С това настъпателното поведение на сърбите спрямо българското население не спира. Същият военен комендант Ристич заплашва с разстрел видния гражданин Стефан Манев с обвинението, че събирал подписи за декларация, че охридчани искат да се присъединят към България. От друга страна турското население в града и околията е заставено да подпише и подпечати декларация, че е доволно от сръбските власти и желае в бъдеще да остане в сръбска територия. По същото време българите са викани един по един в общината и принуждавани да се подписват на бял лист хартия уж като доказателство, че са се отзовали на повикването. Очевидно този фалшификат е добавен впоследствие към турската декларация. Предизвикателно е и поведението на един сръбски капитан, който влиза в кафенето на Димитър Костов, но отказва да приема като ресто български монети като заявява, че с тях „трябвало да се украсяват кучетата”.

…………………………..

По селата своеволията са още по-големи. В село Вехчани, Стружко, оръжието на българите-екзархисти е прибрано насилствено и раздадено на местни сърбомани, а селският кмет е принуден да предаде печата на сърбоманина Васил Чочорович. Един сръбски капитан заставя учителя Александър Климов от с. Лъжани, Охридско, да преподава на сръбски език в училището.

Не по-различно е положението в гр. Струга. И тук архиерейското наместничество е окупирано от сръбската армия, въпреки наличието на празни богати турски къщи. Училищното дело е спряно. Сърбите пускат на свобода жестокия „разбойник и кръвопиец” Оран от село Песочен, известен с издевателствата си над българското население, само защото е запазил живота на един учител сърбоман, който попада в ръцете на турските бандити. На обиди и заплахи е подложен и охридският гражданин Иван Паунчев, който се осмелил да закачи на къщата си наред със сръбското знаме и българското. Последното е свалено и тъпкано с крака от сръбските офицери.

Училищната архива и географските карти в с. Вехчани са унищожени от сърбите, тъй като са български. На учителите се раздават сръбски карти и се заставят да преподават на сръбски език.

Същото се случва и в училището на гр. Ресен, където е изгорен събираният с усилие дълго време материал за изграждане на ново училищно помещение. Тук освен архивата е унищожен и печатъг на архиерейското наместничество. На 14 декември 1912 г. комендантът на ресенския гарнизон свиква всички градски и селски учители и им заявява, че тези места минават в сръбска територия и те трябва да станат сръбски учители. Училищата ще могат да се отворят след като се получи разрешение от Министерство на просветата в Белград. Сърбите заявяват на училищния инпектор Кл. Хаджов, че който не желае да става сърбин, може да напусне страната.  На 3 януари 1913 г. битолският околийски управител извиква в гр. Ресен представители от селата и започва да назначава селски кметове, като взема за такива само сърбомани, а където те липсват, предпочита гъркомани и власи. Ако няма и такива – само тогава, по изключение, слага българи. „На всички назначени кметове е заповядал да не допускат в селата си никакви владици, попове, ревизори, учители и комити; ако такива се явят да ги върнат и изпратят при него” – докладва митрополит Борис.  И в Ресенско сръбската войска си позволява своеволия и безчинства, вследствие на което има липса на храна. И там населението е застрашено от глад.

…………………….

26 октомври 2018 Коментари

Вашият коментар: