Начало » А. Дневник: репортажи, интервюта, анализи » МИТРОПОЛИТ БОРИС – ПОСЛЕДНИЯТ БЪЛГАРСКИ ВЛАДИКА НА ОХРИДСКАТА АРХИЕПИСКОПИЯ – 4

Лизбет Любенова

Из биографичната ѝсага за последния български владика на Охридската архиепископия

В това време сръбското настъпление срещу българщината продължава.  От донесенията на дядо Борис научаваме, че на 21 април 1913 г. битолският околийски началник привиква в село Могил кметовете, азите и поляците от всички села, влизащи в Могилската община, както и енорийския свещеник в с. Кукуречани – Василий Колев. Като ги извиква един по един в отделна стая, началникът им дава наставления да не прибират в селата нелегални личности, а забележат ли такива в района си, незабавно да съобщят на властите. Освен нервния и див тон, речта на сърбина е изпъстрена с цинични псувни, което прави грозно впечатление на хората за един представител на правовия ред и държавния авторитет. Думите му издават крайно неприязнено отношение към българските селяни. Началникът лично удря плесници на интелигентния и скромен свещеник Василий, като го обвинява несправедливо в отказ да извършва духовна треба на четири сръбски семейства в село Кукуречени. Наричайки го „бугарашки поп и комита”, началникът го заплашва със смърт, ако и занапред получи оплакване от казаните четири семейства. „Трябва да се забележи, че в Кукуречани съвсем няма сръбски или сърбомански семейства и че свещеник Василий Колев не се отказвал никога от да удовлетворява религиозните нужди на пасомите си без изключение” – пояснява митрополит Борис.

Бившият селски кмет на село Могила, Секула Георгиев, „бил бит най-жестоко с юмруци от самия началник. Ударите по главата и челюстите били толкова силни, щото от един такъв С. Георгиеву бил счупен един зъб” – продължава донесението си владиката. От кметската длъжност в село Карамани е уволнен и Никола Димков. На всички привикани, включително и на поп Василий Колев, е заповядано да не посещават българската митрополия, за да се оплакват за каквото и да било, „защото в противен случай щели да отговарят с главите си”.  Преди да ги пусне, началникът им казва, че ако сръбската власт остане завинаги в района им, „вие всички ще бъдете сърби”, ако си заминат, да бъдат каквито щат – турци или цигани…

……………

Този път сръбският удар е насочен към онези българи, които по време на турското владичество подкрепят дейността на ВМРО. „За да създадат страх и трепет, а посредством това да съкрушат националното самосъзнание у тукашното население, в града ни квартирува една сръбска терористическа чета, под войводството на офицерин от редовната войска. Четата много явно и очебийно проявява своята ненавист към българската интелигенция. Голяма е вероятността града ни да бъде свидетел на грозни убийства, както това може да се заключава от някои и други признаци, проявявани от речените четници” – съобщава с тревога митрополит Борис.

За начало комендантът на Охридския гарнизон поканва 22-ама видни българи, сред които са търговците Стефан Манев, Иван Груйчев, Михаил Алчев и Як. Тупарев, гражданите Петър Филев, Спиро Зимов, митрополитския секретар Лев Огнянов, Ал. Пармаков, кондурджията Паско Пармаков, учителите Кост. Лещаров, Димитър Иванов, Константин Климов, Ан. Коневчев, Дим. Силянов, Як. Мустрев, Ал. Антов, Евт. Янкулов, Лев Кацков, Петко Василев и Кл. Василев, както и двама студенти – Ангел Курталов и Илия Коцарев. По думите на дядо Борис комендантът „в присъствието на срезкия началник, председателя на градския съвет и войводата на четата, говорил с много остър тон да се примирят с положението и да мечтаят, че тези места, освободени с потоци сръбска кръв, ще могат някога да подпаднат в българска територия. Охрид, Битоля, Прилеп и Велес са били всякога население с чисти сърби и като такива те не могли да не съставляват част от сръбското кралство. Ако част от това население днес се препоръчва за българско, то за това трябвало да се укори българската пропаганда, която, улеснявана от турската власт и възползувана от тогавашната сръбска немощ, могла да си създаде почва за виреене”.

Същевременно сърбинът препоръчва на извиканите граждани да водят лоялен живот и да внушат на останалите да се откажат от намерението си да изпратят „депутация в България с мисия да изкаже недоволство от сръбските власти и желание за присъединяването на тези места към българското царство”.  Според владиката, това положение и явните закани на четата, „създават отчаяние и ужас измежду благочестивото ми паство”. Мнозина от поканените не смеят да излязат на чаршията, където четниците, облечени във войнишки дрехи, следят заканително движенията на всички по-интелигентни българи. За пореден път той внушава на екзарха това да се съобщи незабавно „където намерите за уместно и полезно”, за да се настои да се вземат бързи и радикални мерки за предотвратяване на злото.

…………………………………

Извън рапортите друг отделен документ, написан от Борис Охридски в Битоля на 22 април 1913 г., внася допълнителна светлина в отношенията между населението и „сръбските освободители”. В него се казва, че представителите на сръбските окупационни части са започнали най-безсрамно да се подиграват и ругаят българското свещенство, църквата и духовните власти. На 19 април например в околийското управление на гр. Битоля е извикан българският свещеник Стоян п. Димитров от село Средно Егри, Битолско. Под предлог, че наставлява съселяните си патриаршисти да посещават на празничните богослужения българската черква в селото, той е обсипан от самия началник „с най-цинични псувни”. „Хулен и псуван бил на „бугарска вера”.  В тези закани не е пощадена и „бугарашката митрополия и владика”. „В стаята пък, съседна с канцеларията на началника, некой си старши стражар ударил п. Стояну неколко плесници. Зашеметен от силните удари, той бил пуснат да си иде в селото със строга заповед да не посмее да се отбие некъде из града с цел да се оплаче, нито да обади за станалото”. За по-голяма сигурност двама войници придружават свещеника извън града и зорко го следят, докато той поеме по пътя към с. Средно Егри.

По същото време в околийското управление е привикан и селският кмет Атанас Димитров, „комуто покрай многото псувни и нападки, недостойни да излезат даже из устата на един хамалин”, му заявяват, че той и неговите съселяни не трябва да се черкуват в местната българска църква, наречена от началника „циганска черква”, а да ходят само в патриаршистката. И на него му е забранено, под заплаха от смъртно отмъщение, да не смее да се оплаче никому за станалото.

По същото време в околийското управление е привикан и селският кмет Атанас Димитров, „комуто покрай многото псувни и нападки, недостойни да излезат даже из устата на един хамалин”, му заявяват, че той и неговите съселяни не трябва да се черкуват в местната българска църква, наречена от началника „циганска черква”, а да ходят само в патриаршистката. И на него му е забранено, под заплаха от смъртно отмъщение, да не смее да се оплаче никому за станалото.

Всъщност нито свещеникът, нито кметът са заставяли някого да посещава българската черква. Тъкмо обратното. Според владиката, „препоръка в тая смъсъл направили на патриаршистите няколко сръбски войници, които на 7/ IV като дошли в селото да се черкуват и видели, че няма служба, а липсата на такава им се е пояснила с разделението в малкото инак село на два лагера по духовно ведомство – патриаршисти и екзархисти. Войниците препоръчали на селяните да посещават славянската служба, която те нарекли сръбска”.

…………………………………………………………………………

„Мъчителното и непоносимо тежко изпитание, на което биде и продължава да е подложено българското население на Охридската епархия от сърбското управление, датува още от ноемврий м.г., когато сърбските войски завзеха онези места. Още от тогава сърбските власти си беха предпоставили и упорито-ревностно следваха задачата – да унищожат всичко българско, да обиждат, унижават, хулят и оскърбяват, заглушават и помрачават чувството на национално съзнание у българите, докато най-сетне бъдат принудени, макар и под жесток натиск над съвестта им, да се признаят и обявят за сърби” – започва доклада си митрополит Борис.

Според него, грубите насилия на сърбите не са предизвикани от някакво лошо настроение към тях от страна на мирното българско население. И народът, и митрополията са били винаги коректни в отношенията си с новите власти. „Лично аз всекога, верен на идеята за поддържане на Балканския съюз, съветвах всекиго и всички да се носят добре с властите”. В този дух владиката издава дори окръжни послания. Гости от Сърбия – професори и архимандрити, оценяват миролюбивото му държание и дори му изказват благодарност. Това обаче с нищо не помага за прекратяване на сръбските издевателства над българското население.

Сръбските окупационни власти се държат особено неприязнено, когато в Охрид идват официални лица от България. Те стриктно следят у кого отсядат и какво коментират относно териториалното разпределение на новоосвободените земи. Така когато през м. януари в Охрид пристига бившият министър А. Ляпчев, околийският началник-сърбин казва, че уж някои охридски граждани го замолили да арестува Ляпчев и да го даде на военен съд, защото на трапеза в митрополията той казал, че според договора между България и Сърбия тези места съставляват част от цяла България. Същото се повтаря и при идването на народните представители А. Урумов, Ц. Бръшлянов, А. Кипров и писателят Хр. Силянов, на които сърбите категорично забраняват да посетят гр. Струга.

…………………………..

Не по-различно е отношението им към българи – доброволци в Балканската война. Когато ранените в боевете Андон Шибаков от село Велгощи, Охридско, и Устиян Кърлев от Струга си идват по родните места в отпуск, сърбите отказват да им дадат разрешително да се завърнат обратно в частите си. Лично комендантът Ристич им заявява, че те не подлежат на никаква отговорност, защото тези места остават сръбски и ако България има нужда от военна помощ, да поиска такава официално от сръбското правителство и тогава то ще ги командирова. Освен това комендантът насила и с псувни сваля българския герб от шапката на доброволеца Устиян Кърлев.

…………………………………

За да се ограничи изобщо движението на българите, в края на града започват да пазят сръбски войници, които претърсват всички влизащи и излизащи. Без специално позволение никой не може да отиде даже на нивата си. Училищният инспектор на Охрид Киров поискал да посети родния си град Крушово, за да уреди домашните си работи след смъртта на майка си. Първоначално сърбите му дават позволително, но на другия ден му го отнемат. Забрана да напуска града има и охридският търговец А. Авинов, който поискал да иде в Солун по работа. Отговорили му да дойде след 15 дни. „Дозволение” за пътуване не се издава и на хора, които се занимават с гурбетчийство. Същото е в Ресен, Струга и Крушово, където никой интелигентен гражданин не може да излиза извън града.

………………………

Не само до митрополията, но и достъпът до останалите имоти на екзархийското ведомство е напълно ограничен. Когато в манастира „Св. Спас” е назначен за счетоводител учителя Христо Козманов, сърбите не му позволяват да встъпи в длъжност, като му забраняват да замине на местослужението си. „Тази служба при същия монастир Козманов в турско време изпълняваше безпрепятствено” – пояснява митрополитът.

………………………….

(Следва)
29 октомври 2018 Коментари

Вашият коментар: