Начало » А. Дневник: репортажи, интервюта, анализи » МИТРОПОЛИТ БОРИС ОХРИДСКИ ЗА БЪЛГАРСКИЯ ГЕНОЦИД В МАКЕДОНИЯ – 5

Лизбет Любенова

Из биографичната ѝсага за последния български владика на Охридската архиепископия

По време на сръбското управление напълно е ликвидирана и просветната дейност на екзархийските български училища. На всички постъпки на митрополит Борис в Охрид или чрез Пелагонийски Авксентий в Битоля да се отворят българските училищата, се отговаря отрицателно. Смилевският учител Ат. Делев е арестуван и малтретиран, защото отворил селското училище и преподавал на български език. Учителят от затънтеното село Боища, Демир-Хисарско, А. Гълъбов, роден в Охрид, не знаел за тази забрана на сръбската власт и продължил да си преподава. Когато по време на обиколката си секретарят на битолския околийски началник разкрива това „велико престъпление”, учителят е арестуван и прекарва 15 дни в затвора. След това му е наложена забрана да не смее повече да преподава. „Сърбските войски в с. Цер, Демир-Хисарско, още на 4.XII. м.г. запалиха училищното здание и последното днес представлява грозно пепелище” – пише владиката.  В Крушово сръбските войници унищожават училищната покъщнина. На 20 февруари 1913 г. войниците от III полк на Моравска дивизия срутват из основи зданието, което служи за пансион. Заповедта е издадена от общинския председател Тасич, защото това било „бугарашки пансион”. В рапорта си митрополит Борис споменава за пълното безсилие дори на официални български държавници да попречат на тази варварщина. „На това разрушение бяха лични свидетели и гостите из България: г.г. А. Ляпчев, А. Урумов, Ц. Бръшлянов, А. Кипров и Хр. Силянов”.

…………………………

Още по-сурови са мерките на сръбските власти спрямо българското население, което продължава стоически да отстоява своето българско национално самосъзнание. Една от основните задачи е да се променят още преди края на първата Балканска война всички имена, завършващи на „ов” или „ев”, за да може при евентуален арбитраж на Великите сили да се докаже, че там живеят само сърби. Така комендантът на Струга скъсва позволителното на Л. Гълъбов, защото името му завършвало на „ов”, и му издава ново, в което той е записан като „Гълъбович”. На 8 февруари комендантът на Охрид наругава грубо и изпъжда Ставре Гребенаров, защото имал позволително да иде в Ресен, а името му завършва на „ов”. Същото се случва и с Влад. Хаджиев. На 13 февруари 1913 г. военният комендант скъсва позволителното на Д. Зарлейчинов от Охрид, който трябвало да замине да учи в българската гимназия в Солун.

………………………

Поднаредникът Боривой от III полк на Моравската дивизия заставя със заплахи съдържателя на хотел „Охридско езеро” Никола Шельов да свали фирмата си, защото името му е с българско окончание. Други собственици на новооткрит хотел в Охрид – братя Филеви, също са заставени да му придадат „сръбски колорит”. Единият от тях – Климе Филев, като по-упорит българин, е пребит два пъти заради упорството си. Коста Аргиров от Охрид идва по работа при околийския началник. Последният му заявява, че ако иска да му се реши проблемът, трябва да се запише в една тетрадка, че е сърбин. „Просителят отказал да измени народността си, бил изруган и изпъден”.  На 27 януари 1913 г., Леон Ставрич (Мизов) – член на общинската съдебна комисия, заплашва с побой Иван Дойчинов, защото вместо „динар”, казал „лев”.

……………………..

Друга основна задача на сръбските окупационни власти е да съсипят икономически българското население, за да може да сломят по този начин съпротивата му. Реквизициите на храни и добитък за сръбската армия се вземат само от български села, а турските и влашките се подминават. Това показва, че са налице чисто политически мотиви, с които се цели изселване на населението и денационализиране на Македония. Военното интендантство още през м. февруари и март започва да изнася съестни продукти за войските в Албания, превозвани главно с добитък на българското население. Не се обръща никакво внимание на това, че селяните остават без животни и няма с какво да се изорат и засеят нивите. Дори стари хора, като „недъгавият и непригоден за повинност” свещеник Васил п. Константинов от с. Раица, Преспанско, два пъти е викан да кара с воловете си товари до Ресен и Битоля. После му е заповядано, заедно с други селяни, да наеме в Битоля за своя сметка кон и да иде с него в Албания „на комор”. Няколко сръбски офицери, като го видели от далеч колко е немощен, го съжалили, още повече, че духовенството е освободено от комор. Когато обаче узнават, че е българин, отказват да го освободят. Едва след настойчивите постъпки на Пелагонийска митрополия, престарелият свещеник е пощаден. На „коморджиите” освен това сърбите не дават нито пари, нито храна за хората и добитъка.

………………………………..

Сърбите не се поколебават да прибягват и до фалшификации. На 21 февруари 1913 г. общинският председател насила заставя българските първенци от Охрид да подпишат телеграма до руския цар, с която да го поздравят по случай 300-годишния юбилей, както и да го помолят да защити сръбските интереси по тези места. В гр. Струга сръбските власти дори подписват под телеграмата по-видните първенци, без те дори да знаят за това. В телеграмата се изказва признателност към сръбската армия за освобождението и се моли руския цар да направи така, че тези земи да останат в сръбска територия. На 15 февруари 1913 г. около 600 граждани са повикани в Градския съвет, за да им съобщят, че ще ги глобяват, защото дворовете им не са почистени. Всъщност целта е да ги накарат да се подпишат под бял лист. „И никой, разбира се, не знаеше под какъв ли текст ще фигурира подписът му. Твърде е възможно да се допусне, че този текст ще е след време най-силният исторически документ, с който 600 души охридски българи казват, че онези места са сърбски и че самите те са прави и чисти сърби. Това съмнение все повече се усилва под впечатлението и на обстоятелството, че на никого от поканените граждани не се наложи глоба. Поне знае се, че по-рано турското население бе заставено да подпише подобна декларация” – четем в рапорта.

………..

Цялата нощ той остава под арест в една от стаите в митрополията, без да може да мигне „от мъка и стеснение”. Тогава той е около 38-годишен и не знае дали пред него изобщо има бъдеще. На другия ден – 26 юни 1913 г., рано сутринта един квартален чиновник го отвежда на железопътната станция и го настанява в един вагон, откъдето отпътува за Солун,  придружен от чиновника и един стражар. След пристигането в града е оставен да се лута сам без средства в непознатия град. Опитва се да получи помощ от другите братя-освободители, но „ми бе отказано всяко съдействие и улеснение от страна на руското консулство” – пише той. С големи затруднения, най-сетне, с помощта на черногорец-гавазин при сръбското консулство, успява да се добере до един италиански параход, който същия ден в 4 часа след обяд се отправя за Цариград. Там, на парахода, за негова радост, се среща с Високопреосвещения Авксентий.

………………………

В столицата Охридски Борис се вижда с мнозина бежанци из Македония, сред които са неколцина изгонени учители от Ресен и Ресенско.  Среща се и с неколцина младежи, които заедно с четата на П. Чаулев се връщат в Охрид, но след разбиването им преминават пак в България. После в София пристигат и тринадесет души ресенски първенци, заедно с тамошния архиерейски наместник иконом Търпо Поповски.  Всички те са прогонени от Ресен, защото не желаят да се признаят за сърби. Дългогодишният учител в Охридското трикласно училище Йоаким Мустрев връчва на владиката собствените си писмени записки.

От тези лица владиката научава, че след неговото изгонване, сърбите назначават в Охрид за администратор на епархията архимандрит Платон, дотогава военен свещеник на Моравската бригада в Охрид. Той се настанява в българската митрополия, разполагайки с вещите и принадлежностите на дядо Борис, и започва да се разпорежда с духовенството в епархията. Според сведенията, които му дава Димитър Спространов, сръбските власти изгарят цялата митрополитска архива, отварят касата, от която изземват намиращите се в нея суми – остатък от заплатите на екзархийските учители и чиновници за месеците септември и декември.

………………………………..

Скоро населението е сполетяно от нови безчинства. Сред най-печалните факти, записани от учителя, са следните:

Веднага след прогонването на владиката сърбите разграбват всичко от митрополията, като изнасят по-скъпите неща в Сърбия. „В това число попаднаха и старините от библиотеката на Св. Климента, с изключение на историческата плащаница, която можа да се спаси” – твърди Мустрев.

Сръбската власт предлага на всички градски, а после и на селските свещеници, да се откажат от Екзархията и да признаят сръбската църква, като им заявяват, че който не се подчини ще бъде екстерниран заедно със семейството си в срок от 24 часа. Веднага в черквите е забранено да се чете на български Апостола и Евангелието. Всички черковни пари са прибрани от сърбите, а недвижимите имоти започват да се разпродават.

………………….

Сръбската власт предлага на всички градски, а после и на селските свещеници, да се откажат от Екзархията и да признаят сръбската църква, като им заявяват, че който не се подчини, ще бъде екстерниран заедно със семейството си в срок от 24 часа. Веднага в черквите е забранено да се четат на български Апостола и Евангелието. Всички черковни пари са прибрани от сърбите, а недвижимите имоти започват да се разпродават.

На 9 юли сръбските власти поканват градските учители, които в периода от 18 юни до 5 юли са под строг тъмничен затвор, да подадат прошения за държавни служби, а ако не го сторят, са заплашени, че всички ще бъдат отново арестувани и екстернирани. На 5 септември на градските учители е предложено да получат заплати за м. август и да се разпишат на съответните ведомости на Министерството на просвещението на Сърбия. На възраженията на учителите се отговаря със заплахи за арест. Учителите с възмущение отблъскват и предложението от тях да излезе инициативата да се продадат архиерейските одежди на Борис Охридски и от сумата да им се изплати остатъка от екзархийските заплати.

Продължават заплахите и към онези търговски заведения, които не окачат фирми със сръбски надписи и сръбско окончание на имената на притежателите. „Българското население, като вижда грозната опасност от потисничеството на сръбския шовинистичен режим, търси средство за спасение на своята народност. Това средство виждат в унията, макар и да е верно на прадедовата си православна вера. В настоящия момент почвата за уния е твърде благоприятна в Македония” – заключава Й. Мустрев.

……………………..

На 8 ноември 1912 г. сръбските войски приближават гр. Ресен и целият град излиза да посрещне „освободителите”. На коменданта Божидар Янкович са поднесени хляб и сол, казана е подходяща реч, след което начело със свещенството всички отиват в църквата „Св. св. Кирил и Методий”. Радостта на хората е голяма, защото се изтръгват от ноктите на „черното турско робство”, но тогава все още никой не знае, че „падат на още по-злодейски ръце”. Същия ден войската е настанена в празни обществени здания и турски къщи. На другия ден обаче, по нареждане на комендантството, обществените сгради са изпразнени и войниците са настанени в български къщи. Отначало българите на драго сърце приемат и гощават сръбските бойци. На 10 ноември обаче войската съвсем изненадващо се настанява в неудобните български училищни здания. Училищната власт веднага отправя молба до коменданта да освободи класните стаи, за да започнат занятията. С голяма изненада интелигенцията посреща подигравателните им думи: „нема више бугарска пропаганда, ако овде имаше бугари, мораше да има бугарска войска”.  Българските училища по селата също са затворени, а горките деца остават да се разхождат по улиците и да поглъщат циничните думи на офицери и войници.

……………………………………

На 12 ноември 1912 г. започва назначаването на местното управление, но нито един българин не е поставен на длъжност. Офицери и войници редовно малтретират еснафа и насила го карат да се подписва на „ич”, защото това „ов” им било омразно. „Престана веселието на българина и почна да съжалява за неестествения съюз между българи и сърби” – пише Хаджов. Първоначално хората не губят надежда, но скоро започват да чувстват, че „македонският българин не бил щастлив да се види някога свободен, нему Провидението предрекло останалия живот да прекара при по-големи мъки и унижения, докато бъде заличен от земята”.

……………………………………..

На 25 ноември 1912 г. училищният инспектор констатира, че целият дървен материал, складиран в училищния двор за строеж на нова сграда, е изгорен за отопление. Няколко дни след това на войската е заповядано да изсече цялата училищна гора. На 2 декември 1912 г. училищната архива и библиотеката са изгорени или разхвърляни по улиците, а училищните помагала са откарани в Белград. Всички училищни карти се пренасят в общината и комендантството. На 6 декември 1912 г. в канцеларията на архиерейското наместничество е запален огън в средата на стаята, в който са изгорени всички учебни потребности – чинове, дъски, картини по зоология, ботаника и Закон Божи. Цялата покъщнина – столове, маси, пердета, миндери, шкафове и дори прозорци са изнесени и откарани в Сърбия. При оплакването пред полковия командир подполковник Душан Туфечич от безчинствата на I пехотен полк на княз Милош, на учителите се отговаря, че според направената анкета, войниците нищо не са взели. Затова втори път да не са посмели да обвиняват „дисциплинираната му храбра войска”.

…………………

На 15 март 1913 г. започва преброяване на населението в Ресен, като всяка анкетна комисия се съпровожда от стражар. Във формулярите има графи за турци, гърци, власи и цигани, но няма за българи. Целта е всички да бъдат вписани в графата като сърби. Населението обаче протестира и въпреки насилията се записва с окончание на фамилиите на „ов”. Само пет къщи в града се регистрират като „прави сърби”. Въпреки това във вестниците публикуваните резултати са фалшифицирани.

…………………………………

От м. март 1913 г. започва пряка намеса в духовните дела. Околийският началник заповядва на селата Крушье, Лйорека, Кривени и Избища да приемат гръцкия свещеник Никола от с. Янковец да извършва требите им, а на техния свещеник забранява да излиза по селата. Селяните обаче отказват да го приемат и искат от Охридския митрополит друг, като за кратко време си избират свой свещеник. Не са редки и случаите на насилствени бракосъчетания. На всички свещеници се заповядва да изхвърлят българските черковни книги от храмовете. На 8 април околийският началник и войници откъртват зазиданата плоча с надпис „българско училище” и я натрошават.

…………………..

1 ноември 2018 Коментари

Вашият коментар: