Начало » А. Дневник: репортажи, интервюта, анализи » МИТРОПОЛИТ БОРИС ОХРИДСКИ ЗА БЪЛГАРСКИЯ ГЕНОЦИД В МАКЕДОНИЯ – 7

Лизбет Любенова

Из биографичната ѝ сага за последния български владика на Охридската архиепископия

За нажежаването на политическата атмосфера съдим и по конфликта на Охридския митрополит Борис със Славянското дружество в София. В началото на месец юли 1914 г. владиката получава един брой от списание „Славянски глас” с приложението му „Славянски календар”, без да е негов абонат.  Разгръщайки изданието, той с голяма изненада констатира, че е записан за член на Славянското дружество, без да е поискано изобщо неговото съгласие за това. На 7 юли 1914 г. той пише отговор от Гюмюрджина до председателя на Славянското дружество в София Стефан С. Бобчев. С особено рязък тон, издаващ дълбоката му болка, митрополит Борис декларира своите политически разочарования както от Освободителката, така и от славянството: „Понесъл жестока обида, мъчително, нечовешки, нехристиянски и съвсем небратски изнудван против званието ми митрополит на Охридската епархия и безпричинно, брутално прогонен из Охрид от СЛАВЯНИ (сърби), като за всичко това у мене е останал и завинаги ще остане никога незаличим спомен, за да не мога дори и да си представя някаква особна необходимост за мене да култивирам и занапред у себе си чувствата на славянство и славянско братство…”

Като благодари за тази чест и внимание, които поради гореизложените причини за него са повече израз на „горчива и наранителна ирония над нещастната ми участ”, митрополитът връща изпратените броеве от списанието с категоричния тон – „които не желая да чета, нито да получавам и Ви заявявам, че не желая да съм член на Славянското дружество”.  И за да няма повече спекулации с политическите му нагласи, Охридски Борис отпечатва отговора си във вестник „Камбана”.  Напразни са опитите на Славянското дружество да му въздейства чрез екзарх Йосиф, до когото на 31 юли 1914 г. изпраща преписи от разменените с Охридски Борис писма. От тях научаваме, че инициативата да бъде записан той за член на дружеството принадлежи на г. Кертев. Синодът изслушва оплакването само за сведение, без да вземе някакво отношение.  В започналата световна война руският възпитаник Борис Охридски не може да застане срещу своето македонско паство, защото Русия за пореден път демонстрира сърбофилството си, без да се интересува от съдбата на това нещастно население.

……….

Той е възмутен от политиката на държавата, защото докато турците имат свои ходжи, ние нямаме навсякъде дори свещеници, които да погребват християните.

…….

По този повод в Гюмюрджина архимандрит Инокентий произнася слово. Протосингелът обаче се колебае как да го състави, тъй като този район никога не е освобождаван от руските войски. По този повод той споделя: „Днес е 19 февруарий – освобождението на България (Сан-Стефанска). Вчера се чудих и мислих какъв молебен да се отслужи. Благодарствен – не иде, защото вместо да я освободим, наново я поробихме”.  Освен това след присъединяването на Бесарабия към своите предели, именно Русия дава Добруджа на румънците и много бежанци от тези краища бягат на юг и се заселват в Западна Тракия. На тях едва ли би им харесала реч, възхваляваща руските бойни подвизи. Затова при произнасянето на словото архимандрит Инокентий се съобразява с обстановката в Маронийска епархия.

След тържеството генерал Колев и окръжният управител Иван Златев го поздравяват за речта, произнесена в катедралната църква „Успение Пресветая Богородица”, но русофили като ген. Диков и други го заплашват за това „волнодумие”. Още същия ден възмутеният „гражданин Вълчанов” докладва писмено на д-р Стоян Данев и на екзарх Йосиф, че в речта си протосингелът казал, че руският император от лични свои интереси извършил неправда над българския народ и че било кощунство да се отправят молби към Всевишния за Царя Освободител.  На третия ден след тържеството, рано сутринта архимандрит Инокентий получава телеграма от митрополит Борис със следното съдържание: „По заповед на Негово Блаженство веднага изпратете произнесената в църквата от Вас реч по случай Освобождението на България”. Още на другия ден протосингелът изпраща речта, придружена от думите му: „Изпращам речта и мотивите. Ако съм наклеветен, дълбоко съжалявам. Гордо ще посрещна наказанието. Господ е мое Просвещение и Спасител, от кого ще се убоя? Господ е мой защитник, от кого ще се устраша?”

Материалите са предадени от митрополит Борис в София на 11 март, след което екзархът с писмо № 1904 му връща преписката за негово „благоусмотрение”. Също на 11 март от Министерството на външните работи и изповеданията искат да им се изпрати препис от речта, както и да бъдат уведомени какви мерки е предприела църквата.  Още на другия ден въпросът е разгледан в Синода, откъдето съобщават на владиката, че „естеството и тенденцията на тая реч са такива, че архимандрит Инокентий трябва да бъде подвъргнат на отговорност пред Маронийския Епархиален духовен съвет като клирик на тази епархия и да бъде съден по надлежен ред”.  На владиката е наредено „незабавно да привлече архимандрит Инокентия под съдебна отговорност пред Маронийския епархийски духовен съвет, като взетото по тоя случай решение, заедно с цялото дело, се изпрати своевременно на усмотрението на Св. Синод”.

На 19 март 1915 г. Охридски Борис, който един месец е на лечение в столицата, се завръща в гр. Гюмюрджина по случай „светлите Христови празници”.  Тази информация в „Църковен вестник” показва, че сведенията в „Дневника” на архимандрит Инокентий не винаги са точни и коректни, защото той твърди, че митрополит Борис се завръща в началото на м. май. Запазена е и ответна поздравителна картичка на владиката от 24 март 1915 г., изпратена от Гюмюрджина до секретаря на Св. Синода в София, в която се казва:

„Многоуважаемий господин Станимиров, Воистину воскресе!

Взаимно Ви поздравявам със светлия праздник и Ви молитствувам всеко Божия благословение за много и много години.

Охридский Борис”.

Въпреки привидното си спокойствие, архимандрит Инокентий очаква с нетърпение пристигането му, защото в частно писмо споделя: „Днес имам телеграма, че В. Пр. Борис в събота пристигва. Да видим дали от него ще узная нещо”.  При срещата владиката го информира устно, че Синодът е завел срещу него духовно-углавно дело, което се изпраща на Маронийския Епархиален духовен съвет за разглеждане. Съветът решава делото да се насрочи за 15 май 1915 г. От протокола на съдебното заседание се вижда, че председател е митрополит Борис, а членове – иконом Константин Саев, иеромонах Борис и свещеник Ангел Лазаров. Писар е Прокопий Константинов.  Съдебното заседание започва с изслушване на писмото на Синода под № 1937 от 13 март 1915 г., с което се иска подвеждане на протосингела под съдебна отговорност. Митрополит Борис преценява, че Синодът не посочва конкретно пасажите от речта, чието естество и тенденции смята за нередни, и затова сам формулира до архимандрит Инокентий няколко уточняващи въпроса:

1) Дали произнесената реч и преписът са едни и същи? – Инокентий обяснява, че никога не записва речите си, а ги произнася импровизирано, но когато му поискали текста, той го възпроизвел „почти дословно” и се подписва под него.

2) Трябва ли да се разбира, че изразите от речта „оня” и „едного” са оскърбление към руския император. – Инокентий твърди, че под „оня” разбира „нинецарствуюшия руски император”, а под „един” – „Негово Величество царя на българите” Фердинанд, но в словото не употребява титли и лични имена, „защото се отнася до неприкосновени лица”. За пояснение добавя, че тук подразбира отмъщението на руския император, който е дълбоко засегнат от телеграмата на царя на българите, отправена до него по повод арбитража. Изразите обаче не бива да се изваждат от контекста на цялото изречение, според което с Лондонския мир от 1913 г. България осъществява до голяма степен своя идеал за целокупно отечество, „но за голямо наше съжаление тоя мир остана само на книга, защото оня, на когото управляващите повериха съдбите на нашето Отечество и възлагаха надежди, че той ще изпълни завета на своя деда за постигане на народните ни идеали, се оказа, че той и неговите съветници са поставили по-горе себелюбивите си интереси, отколкото интересите на православието и славянството, и за отмъщение на едного той жестоко наказа невинния в нищо български народ”.

Руският император насърчи бившите ни съюзници да тръгнат против нас и се стигна до Букурещкия мир от 27 юли 1913 г. Загубихме житницата на България, а част от народа ни попадна под чуждо иго. „Тогава нека се попитаме: има ли значение за нас да отправям днес благодарствени молитви към престола на Всевишния за нашето освобождение, когато вместо такова ние имаме ново робство на нашия народ, много по-тежко от първото, защото през първото той се чувствуваше обособлен, имаше си своя църква и училище, а днес? Кощунство ще бъде от наша страна да възнасяме подобни молитви, защото великите български светители и преподобни отци, които предстоят пред престола на Всевишния не могат да му поднесат тия наши молитви, когато слушат, че в тяхното отечество българските светини се предават на поругание и сърдцераздирателните писъци, охкания и сълзи на невинни старци, жени и деца достигат до небесата”.  Какво да правим в случая – да възнесем молитви към Бога и „да го молим да дава разум и премъдрост на ръководящите съдбините на отечеството ни в тия трудни времена, които преживяваме, щото умело да поведат делото за освобождаването на поробените ни братя и, ако дойде денят да се постигне това с нови жертви, нека Бог ни увенчае с нови победи за възтържествуване на потъпканата правда”.

Освен това Инокентий заявява, че идеята, която влага, се споделя от „цялото българско общество без изключение и без разлика на партийни възгледи”. Тя се прокарва дори в русофилски издания в печата, каквато е напр. статия във в. „Мир” – „Виновни ли сме ний”, бр. 3921 от 22 юни 1913 г., в която се обвинява Русия, че не е възпряла агресията на Сърбия в Балканската война. В своя защита той цитира и книгата „Погрома на България”, под чийто анонимен автор се крие Екзарх Йосиф. Там се твърди, че руското правителство иска да настани сръбски владици в Македония, за да се принуди Екзархията да се прибере в границите на Княжеството, за да се посърби българското население и се осуети Сан-Стефанска България. Колкото и горчива да е истината, тя е такава каквато е и пастирът не може да я крие от народа, защото църквата е длъжна да изобличава злото, дори когато е на най-високо място.

3) Дали архимандрит Инокентий е извършил панихида за Царя Освободител, какви многолетствия е произнесъл и кой е поръчал този молебен? – Инокентий отговаря достойно на този въпрос като казва, че епархията е пълна с бежанци от новопоробена Македония и Добруджа, при което не може да има благодарствен молебен, „когато това население отправя своите проклятия към виновниците на тяхното нещастие”. Тъй като миналата година не е имало молебен, Инокентий не очаква, че тази година ще бъде по-различно и не е подготвен. Нареждането дава управлението на Гюмюрджинския гарнизон, чийто духовен началник отсъства. Протосингелът получава поканата едва на 18 февруари по обяд. Поради липса на време той приспособява молебена, който Руската църква извършва ежегодно на 25 декември – Рождество Христово. На молебена е произнесено многолетствие за царя, царицата, престолонаследника, царстващия дом, христолюбивото и победоносно българско воинство и целокупния православен български народ. Панихида за Царя Освободител не е отслужена, „защото, както добре е известно, относително неговото поменуване в църква и до днес тук нямаше никакво нареждане… „Вечная памет” е казана само за православните вождове и воини, паднали непогребани за вяра, свобода и отечество”.

4) Има ли поругаване с паметта на Царя Освободител в думите, че е кощунство да възнасяме благодарствена молитва за нашето Освобождение? – На този въпрос Инокентий отговаря така: „Както е известно, населението по тия места, с изключение на чиновничеството и някои пришелци експлоататори, чифликчии и адвокати из стара България, не е получило непосредствено освобождение от Русия, но поради неблагоразумната и неславянска руска дипломация, сега тук е само народ от бежанци или малцина местни жители, ала всички всецело и във всяко отношение съсипани нещастници, голи, боси, гладни, болни, треперящи и стенящи от съдбоносната си участ – пряк резултат от всеизвестните безумия на гореречената явно недоброжелателна дипломация към всебългарските интереси”.

Протосингелът е прав, че те не се намират в пределите на Стара България, където този празник има друго измерение. Той отрича това да засяга паметта на Царя Освободител, но определено е насочено към неговия внук, който не е изпълнил завета му.

5) Последния въпрос на митрополит Борис е, „дали архимандрит Инокентий се чувства виновен”. На това той отговаря: „Ни най-малко не мога да призная това. Аз съм напълно уверен, че всеки един истински българин, обичащ своето отечество и народ, макар и с болка на сърце ще признае, че в моята реч се разкрива една неопровержима историческа истина… Служителите на църквата не бива да правят компромиси против съвестта си”.  Като припомня, че има духовници, които наистина си позволяват да използват църковната катедра за проповеди с политико-партизански агитационен характер и дори с обидни за цар и правителство думи, без да са наказвани за това, архимандрит Инокентий добавя, че смята неговото подвеждане под съд за „неоправдано, преднамерено и предумишлено скроено зложелателство”.

След като написва доклад по делото, придружен с отговорите на петте въпроса на обвиняемия, Съветът се оттегля на съвещание. В решението по дело № 1/16 май 1915 г. се казва, че след изслушването Съветът намира, че „обвиняемият е чужд на партизанските страсти”, не е имал умисъл да оскърбява когото и да било, а „речта му е свещеноисторическа, проникната с дълбок патриотизъм”. Обясненията на подсъдимия се приемат, но му се отправя предупреждение, „занапред да бъде предпазлив в речите си, да не би неволно да се подхлъзне в грешки, които в канонично-дисциплинаред ред неминуемо водят към строга отговорност”. В присъдата си Съветът взема предвид и други съображения като ревността и всецялата преданост, с които подсъдимият се отличава в службата си, изрядното обществено мнение за него и доброто име, с което се ползва в местослужението си. Макар, че Инокентий е даван и друг път под духовен съд, по силата на чл. 164 от Екзархийския устав, Съветът го признава за „невиновен по произнесената от него реч на 19 февруари…, и го освобождава от всяка отговорност по това дело”.  Като има предвид „характерът на съвременното ни общество и неговото партийно разединение и ожесточена взаимна злоба, поради което твърде често много неща от общонародното ни минало и настояще у разни части на народа ни се тълкуват своеобразно най-различно”, Съветът още веднъж го предупреждава в бъдеще да „да бъде предпазлив в речите си”, за да не би, макар и неволно, да попадне в строга отговорност.

В подкрепа на оправдателната присъда 65 гюмюрджински граждани изпращат писмо до Екзарха, в което казват, че чрез своите проповеди Инокентий е спечелил цялото гражданство, но се намерил „само един презрителен партизанин”, който донесъл на своя шеф, че речта е „противохристиянска и противоотечествена”. Те смятат, че казаните слова са благи и справедливи, защото разкриват наскърбената душа и съкрушеното сърце на целокупния български народ, разпъван на кръст, без покровители, оставен на произвола.

След това цялото дело се изпраща в Синода, като на 19 май 1915 г. митрополит Борис пише и частно писмо до Екзарха. В него той казва, че едва сега е успял да проведе делото, защото още не може да навлезе в работата както трябва и както той би желал. Причините са известни на Екзарха – „болестните последици от опасната операция”, които още не му позволяват да работи активно. Освен това, при завръщането си в Гюмюрджина той заболява от малария, която го „свалила на легло с температура 39 градуса”. Тъй като още не може да се аклиматизира и да се възстанови след операцията, за пореден път митрополит Борис умолява Екзарха, както и Синода, „да благоволите и ми дадете благословение да отида на покаяние и молитва в Рилския манастир, гдето идеализувам уединението си дори до свечерянето на тъй забъркания ми вече живот”.  За характера на тази операция няма повече пояснения, но най-вероятно тя е свързана със заболяването на бъбреците, от която болка той страда цял живот.

……………..

„Църковен вестник” също бърза да излезе с уводна статия, в която всички македонски свещеници се приканват да се завърнат в каноничните си енории и да заработят „за насаждане в душата на тамошното население на социални добродетели, защото тези добродетели остават винаги назад в един поробен народ”. Накрая в статията се казва, че „малките народи, наистина, не са призвани да въртят голяма политика, но затова пък имат всичката възможност да си създадат голяма култура”.

……………….

Тържествата започват на 8 август 1916 г., пазарен ден, когато градът е оживен и изпъстрен с празнично облечени хора. От старите предели на България са изпратени представители на различни учреждения, на брой 15 души. След 4-дневно изнурително пътуване те пристигат в Охрид на същия ден по обяд. Специален комитет под председателството на митрополит Борис пристъпва към изпълнение на предварително изработената програма. След пристигането на генералите от щаба и офицерите за свръзка, към 5 ½ ч. с биене на църковните камбани множеството тръгва с лития от църквата „Св. Климент” начело с чудотворната икона на светителя и се отправя за манастира, където се намира неговият гроб. Там митрополит Борис извършва водосвет за освещаване на мястото, „понеже монастиря, след падането на българското царство под турците, бил обърнат в джамия”. За този вълнуващ момент Д. Ласков пише следното: „На същия хълм, на самия му връх, който владее над цялата охридска котловина, се издигат грамадни стени – останки от цар Самуиловата крепост. Тук, на тия свещени места, където всеки камък, всеки отломък, буди мил спомен за далечно, но славно минало, целият град Охрид или по-добре да кажа, целият български народ – защото тук имаше представители от всички почти краища на обединена България – след петвековно черно робство за пръв път бе излязъл тоя народ да се помоли на св. Климента! Величав и трогателен бе момента и, което бе още по-важно, по напрегнатостта на лицата на всички се четеше, че те съзнават тая величавост и я преживяват…”

……

След Солунското примирие Егейска и Вардарска Македония отново са завзети от гърци и сърби.  През м. декември 1918 г. на Балканите е образувана нова държава – Кралство на сърбите, хърватите и словенците (после преименувана на Югославия). Вардарска Македония е включена в състава на Кралството като част от Сърбия, а населението е обявено за сръбско. Там са изпратени 12 000 полицаи от всичко 17 000 в сръбската държава, командировани са 55 000 души цивилна полиция, жандармерия, гранична и редовна войска. Изпратени са и много колонисти-заселници. През 1919 г. Вардарска Македония е разделена на 7 окръга – Скопски, Битолски, Охридски, Тетовски, Кумановски, Тиквешки и Брегалнишки. След административна реформа през 1921 г. са оформени три велики жупанства – Битолско, Скопско и Брегалнишко. Навсякъде е наложена властта на Сръбската православна църква, която през 1919 г. е провъзгласена за Патриаршия. Това е постигнато с извършването на най-бруталната търговска сделка в православния свят – Цариградската Вселенска църква продава на Сръбската патриаршия шестте македонски епархии за 1 500 000 франка. За временно управляващ цялата област е определен Велешко – Дебърският митрополит Варнава. После 6-те епархии са сведени до 3 – Скопска, Охридско-Битолска и Злетовско-Струмишка, начело със сръбски епископи. Останалото екзархийско духовенство е отстранено и изселено в България. Започва поредната пълна денационализация на всички културни и църковни паметници, унищожаването на които не спира и до днес.

В Егейска Македония гърците прогонват масово самото българско население. В административно отношение цялата област на Егейска Македония и Западна Тракия е обявена за самостоятелна териториална единица – Северна Гърция. Тя е разделена на 3 дирекции – Солунска (Солунски, Кукушки, Воденски, Верски и Халкидически окръзи); Източна Македония с център Кавала (Кавала, Драма, Сер), Западна Македония с център Кожани (Кожани, Костур, Лерин). Цялото население е обявено за гръцко, без право децата да се кръщават с други имена. Всички епархии са присъединени към Атинската архиепископия. Българското духовенство е ликвидирано или прогонено.

Ако трябва да обобщим накратко сложните перипетии от историята на духовното институционално развитие на българите в Македония, трябва да припомним, че след Балканската и Междусъюзническата война диоцезите на Българската екзархия във Вардарска Македония попадат в границите на Кралство Сърбия и насилствено са подчинени на Сръбската православна църква, която след края на Първата световна война е реорганизирана като Обединена православна църква на сърби, хървати и словенци.

(Следва)

13 ноември 2018 Коментари

Вашият коментар: