Начало » А. Дневник: репортажи, интервюта, анализи » МИТРОПОЛИТ БОРИС ОХРИДСКИ ЗА БЪЛГАРСКИЯ ГЕНОЦИД В МАКЕДОНИЯ – 9

Лизбет Любенова

Из биографичната ѝ сага за последния български владика на Охридската архиепископия

В писмо до Старозагорския митрополит Методий дядо Борис казва, че народните ни работи отиват на зле и всичко в Отечеството се забърква. „Няма ли да издадете глас на успокоение и утеха за народа? Всички са в ужас и навели глави. Какво ще се прави? Впрочем това говоря за благоразумните… Една голяма част от младото поколение особено не иска и да знае… Веселби, музики, гуляи, театри, кинематографи, кабарета и изобщо безгрижие и нехайство са неговата стихия…  За съжаление сме. Господ да ни е милостив и дано не ни стори според нашите беззакония!”
……
Старият владика се опасява, че упадъкът на морала в страната отваря пътя на безбожници и социалисти, а Духовната академия върви по пътя на Софийския университет, за да му даде мощен тласък за по-скорошното създаване на болшевишки режим у нас.  Той му съобщава, че му изпраща по пощата две нови негови книжки – „Възпитанието в духа на християнството”  и „В отбрана”, които са насочени именно срещу тези „крайни елементи”.
………..
Правителството на Ал. Стамболийски в стремежа си да реформира всичко, не забравя и църковното ведомство. В синодалните среди отдавна желаят промяна в Екзархийския устав и многократно различни правителства веднага след Освобождението са сезирани по това без особен резултат. След смъртта на екзарх Йосиф в 1915 г. нуждата от законодателна промяна е особено належаща. Затова след края на войната Синодът излъчва в 1919 г. специална комисия, която изработва проекто-устав, разпратен по епархиите и учрежденията за обсъждане. За тази инициатива църквата уведомява правителството, което обещава да съдейства за църковните преобразования и за свикването на събор. Вместо сътрудничество с Върховната църковна управа, правителството на БЗНС внася законодателно предложение в Народното събрание за свикването на Църковно-народен събор.  Синодът прави постъпки пред правителството, че вече е взета такава инициатива и тече дискусия по промяната на Устава. Без да дочака резултатите от внесените добавки, Народното събрание гласува „Закон за изменение и допълнение на Екзархийския устав”. Изненадана от това, Църквата веднага свиква в София всички архиереи на събрание.
Вторият голям проблем, с който се занимава Архиерейското събрание, е свързан с отнемането на Софийската духовна семинария от правителството и превръщането ѝ в Агрономически факултет.  В словото си Методий Старозагорски пита, защо на протестантското и католическото вероизповедания правителството отпуска места в най-големите градове, а премества единствената значима Духовна семинария в Рилския манастир, където нито могат да живеят учители със семействата си, нито има условия за децата. Скопски Методий задава въпрос, защо навремето е преместена семинарията от Самоков в София, на който отговор дават Варненски Симеон, Врачански Климент и Охридски Борис – последните като бивши учители в Самоков. Те са единодушни, че условията в града били лоши, а липсвали и добри учители. Според дядо Борис „делото с отнемането на семинарското здание е неоснователно от всяко гледище, а също и от гледище на законите. Пречките, които правителството прави на църквата по семинарския въпрос в София, са пречки, които се правят на най-назрелите нужди на нашето време от духовна просвета и от подигане морала на народа чрез подготвени клирици”.  Владиката Методий мисли, че това е резултат от общия конфликт на правителството с църквата. Охридски Борис също смята, че въпреки разговорите с министър Ст. Омарчевски, той не желае да отстъпи в нищо. Той предполага, че земеделският министър се е ожесточил главно заради това, че „не удовлетворихме искането му да се допусне в Рилския и Дреновския монастир да се настанят висши педагогически курсове”. Според Врачански Климент поради отдалечеността на Рилския манастир Синодът е принуден да премести дори монашеското училище в Троянския манастир и с усилия поддържа свещеническото училище в Бачковския манастир. Велички Иларион подчертава, че населението няма да дарява повече, след като държавата не уважава волята на дарителите. Охридският го подкрепя като добавя, че и по този въпрос Синодът не е питан и дори предизвестен, както изискват законите на страната. Владиците Симеон и Борис обръщат внимание и на още нещо – клеветите в пресата върху доброто име на семинарията, която е наречена „гнездо на разврата”. Според тях това трябва да се отхвърли аргументирано.
…………….
Особено драматичен е дебатът в събора на 6 май 1921 г. „Левицата”  иска в постоянното присъствие на Синода да влизат клирици и миряни. Неочаквано и протопрезвитер Стефан Цанков взема думата и от трибуната защитава становището, поне свещениците да влизат в Синода със съвещателен глас.  Поради сериозността на проблема, гласуването е отложено за следващия ден. На 7 май Врачански Климент прочита от името на Архиерейския събор декларация, че в състава на постоянното присъствие на Синода могат да влизат само епископи, като се обосновава с вековната църковна практика. На клирици и миряни е дадена пълна възможност за самостоятелна и активна дейност чрез двата отдела при Синода – управителен и съдебен, които действат като автономни тела, а в особени случаи съвместно със Синода. Искането в постоянното присъствие да влизат клирици и миряни е окачествено като „опит за покушение върху богоустановения иерархически ред в църквата”, което би създало условия за безначалие. Митрополитите, сред които и Охридски Борис, настояват чл. 22 да бъде приет както е в Проектоустава. Всяка друга редакция би означавала намеса по един въпрос от вселенско-каноничен характер. Декларацията на архиереите прави силно впечатление на присъстващите и правителственият делегат подкрепя владиците. При гласуването чл. 22 се приема в старата редакция с грамадно болшинство.
………
След отнемането на новата сграда на Софийската духовна семинария от правителството на БЗНС, църквата е изправена пред трудната дилема как да продължи образованието на клира. Тогава в страната се подема инициатива за събиране на средства за построяване на сграда на Пловдивската духовна семинария. На 31 октомври 1921 г. Охридски Борис се обръща персонално към всеки епархийски архиерей, да проведе разяснителна дарителска кампания. Тъй като основният контингент на семинаристите са свещенически синове, владиката подчертава необходимостта именно духовенството „да даде пример за най-голяма пожертвувателност, според силите си”
.………
По инициатива на дружеството на писателите и художниците, на 8 март 1922 г. в Народния театър се състои „тържествена прослава на българското слово”. Известни актьори декламират произведения „от Паисий до Вазов, декорирани в образите на самите автори”. На тържеството присъстват Охридски Борис, Врачански Климент, Видински Неофит и епископите Маркиянополски Стефан и Драговитийски Павел, както и руският епископ Дамян Царицински.
…….
През 1922 г. страната изживява драматични политически сблъсъци, които вещаят скорошна промяна в управлението. На 17 септември новосформираният Конституционен блок свиква в Търново свой конгрес, а управляващата земеделска партия – контра-конгрес на цвеклопроизводителите. При напрегнатата следвоенна ситуация сблъсъкът е неизбежен. Делегатите на опозицията не само са спирани по гарите, но и малтретирани от земеделската оранжева гвардия. Принципите на парламентаризма и демокрацията са погазени и от двете страни, което е показателно за упадъка на политическата култура у нас.
При злощастните Търновски събития църквата решава да влезе в ролята на посредник-помирител между партиите. По това време обаче всички синодални все още се намират в епархиите си. Тъй като Борис Охридски е оставен за пореден път в София като заместник на Пловдивски Максим, той отправя телеграма до тях за бързо свикване на извънредно заседание по повод „преживяваните от православното изпълнение и отечеството изпитни”. Той смята, че „майката църква е длъжна да каже своята отеческа дума за умиротворяване на страстите в духа на винаги проповядваната от нея любов и братолюбие”. Като взема предвид тежкото вътрешно икономическо и стопанско състояние, както и нестабилното външно-политическо положение, дядо Борис настоява духовната институция да прецени от свое гледище „станалите печални събития” и да стори необходимото, което се налага с оглед благото на църквата и отечеството.
След получаването на неговата телеграма, наместник-председателят на Синода Максим Пловдивски веднага се разпорежда и насрочва извънредна сесия на 26 септември. Междувременно чрез Неофит Видински църквата се обръща директно към „първите представители на върховната държавна власт”, като се осъществява среща с министъра на правосъдието и заместник-министъра на външните работи и изповеданията, с които са разменени мисли по актуални църковно-обществени въпроси, както и по Търновските събития. При разговорите се подчертава, че църквата, която „сложи цемента в основите на народното ни битие”, днес не може да гледа хладнокръвно как след „световната касапница” оцелелите българи се хвърлят в нова братоубийствена война. На апела за помирение и вътрешна консолидация обаче управляващите отговарят, че намесата на духовната власт е „преждевременна”. В синодално писмо до министър-председателя Александър Стамболийски той е помолен да направи „един мъдър държавнически акт, един великодушен християнски жест за всеопрощаване и забрава на всички волни и неволни грешки, направени от народните управници в миналото. Св. Синод Ви моли, повърнете още сега свободата на арестуваните държавници. Хвърлете Вие семето на мира и сговора в развълнуваните души на българските синове. Турете по тоя начин основите на истинската мирна обнова в страната”. Независимо от разногласията между светска и духовна власт, министрите одобряват свикването на извънредната сесия. След като изслушват мерките, предприети от митрополит Борис, останалите синодални му възлагат да напише проект за „Послание”, който да депозира в Синода за одобрение.
На 29 септември 1922 г. митрополит Борис представя проект за „Послание до православния български народ”. В него се подчертава, че по повод сблъсъците, станали по гарите Ресен, Долни Дъбник, и градовете Търново и Горна Оряховица, водени от „горещо желание да предотвратим злото, което ни застрашава”, отговорните пастири се смятат за длъжни да изкажат своята бащинска дума. Според тях всичко показва, че „политическите страсти напоследък започват да се разпалват в такива застрашителни размери, щото заплашват да изкопаят гроб на Третото българско царство, заплашват да разрушат онова висше благо – Родината, за чието благоденствие всички милеем и работим”. На 16 и 17 септември 1922 г. българският народ видя призрака на приближаващата се анархия. Проля се кръв, разпалиха се низки страсти. Властта се оказва безсилна да гарантира личната свобода на българския гражданин. Всички се питат накъде отиваме. „Нима българският народ може да проявява само груба сила, а не и трезвен ум?” И защо всичко се случва тъкмо сега, когато външен враг дебне да сложи край на свободата ни? „Не сме ли ние една кръв и една плът? Не сме ли родни братя? Не говорим ли един език? Не е ли съдбата ни обща? Разрухата на Родината ни не ще ли бъде еднакво бедствие за всички ни?” Старците предупреждават, че долните партизански срасти ще доведат народа до неговата Голгота и ще го осъдят на саморазпятие. Такова народно самоубийство не бива да бъде допускано.
По-нататък в „Посланието” се подчертава, че Българската църква никога не се е намесвала в политическия живот на страната, но сега, с оглед на деликатното международно положение, на България е нужен вътрешен мир, ред и спокойствие. Затова църквата не може да стои повече безучастна и апелира към всички, да заглушат в себе си всяка вражда и партийна страст, да се избягват разправии и междуособици, да се действа в рамките на закона, за да се постигне така желаното единение и сплотеност. „Нека благоразумието надвие! Нека се опомним. Една гражданска война може да заличи границите на родината ни” – апелират синодалните членове.
……………….
По разпореждане на Министерството на народната просвета 1 ноември 1922 г. – денят на св. Йоан Рилски – за първи път е обявен за празник на народните будители и се чества официално, особено от учащата се младеж. В София той е отпразнуван доста тържествено. В катедралната църква „Св. Неделя” литургията извършва Охридски Борис, след което той произнася „многосъдържателна проповед, в която, след като каза кой бил св. Иван Рилски, сравни днешната епоха с онази, през която живял рилският подвижник и подчерта сходните моменти в тях. Даде характеристика на дейците по народната просвета и възраждане като самоотвержени и безкористни водители на българския народ по завета на Св. Йоана: „С Бога напред! С Бога към нови възходи! С Бога към просвета и добро, към творчество в живота!” В края изтъкна от какви народни дейци се нуждае днес българският народ за своята обнова и добри бъднини” – четем в пресата.
Тъй като разполагаме с публикацията на самата реч, можем да проследим някои по-интересни размисли в словото на владиката. Според него, в съдбоносни за страната ни епохи, има нужда преди всичко от вътрешно очистване на духа. Той обвинява директно тогавашните управляващи, че извършват „умишлено анархизиране на масите”. На площадните речи за благоденствието на селянина противопоставя все по-задълбочаващите се различия между бедни и богати, и заклеймява използването на детския труд. Вместо юбилейните кампании и издигане на паметници на заслужили дейци, според митрополит Борис по-важно е да следваме заветите на героите, ако искаме да изградим държавата, за която те са мечтали и загинали. „Правда и просвета! Добрина и знание! Не бива да ги делим. Не бива да оставяме знанието само за учените, а добрината само за светците! Всеки от нас трябва да се стреми да съчетае в душата си тези два идеала – инак той не ще бъде нито истински учен, нито истински родолюбец-християнин” – обобщава Охридският владика.
Според него на България са нужни такива хора, които да бъдат светлина за другите. „Стигат ни вече примери от неправди, грабителства, тъмни дела, дето се търси само личната изгода, дето от общото благо се създава свое лично благополучие, дето общественото положение е обърнато в служба за печалба и корист. Трябват ни хора на дълга и честта, които да съзнават, че са призвани да внасят в обществото добро и правда, които в своята дейност да си поставят за цел служенето на общото народно благо, които във всички изкушения да устояват против съблазънта и безчестния постъпък…” Такива мисли трябва да се припомнят по-често, особено когато с лекота идеализираме миналото, защото лидери с истински ореол се раждат твърде рядко.
И тогава, както и днес, страната е обхваната от корупция, апатия и безнадеждност, затова митрополит Борис апелира „в обществото да се ползуват с внимание и почит само заслужилите, само достойните хора, а не да се дава място на низостта и лукавството…” Само на такива хора трябва да се доверяват общонародните дела и съдбините на народа. „Не сме ли и ние виновни в тази своя длъжност? Когато е нужно да покажем доверие, да правим избор, да дадем своя глас, не се ли отнасяме безучастно, хладнокръвно, безразлично, не треперим ли пред нахалството и не се ли даваме само в ръцете на онези, от които после теглим и страдаме тежко?” – пита владиката. Думите му звучат сякаш са писани за нашето съвремие, но както тогава, така и сега, няма такава политическа или обществена сила, която да поведе страната и народа към стабилност и просперитет.

(Следва)
18 ноември 2018 Коментари

Вашият коментар: