Начало » А. Дневник: репортажи, интервюта, анализи » МИТРОПОЛИТ БОРИС ОХРИДСКИ ЗА БЪЛГАРСКИЯ ГЕНОЦИД В МАКЕДОНИЯ – 10

Лизбет Любенова

Из биографичната ѝ сага за последния български владика на Охридската архиепископия, подготвена за печат от издателство „Факел“

Писмо до уважаемата Българска Св. Екзархия изпраща и Кямил Ферад. Тъй като този документ е изключително показателен за морала на един турчин, чиято съдба е тясно свързана с екзархийското просветно дело, ще предадем текста дословно, защото независимо от правописните грешки е написан на един чудесен български език.

„Многоуважаеми господа,
Долуподписания Кямил Ферат, бивш дългогодишен кавазин в Солунските български гимназии, мъжка и девическа, в следствие на нещастните катастрофи, които претърпе българския народ, бях заставен да напусна града Солун, тъй като превързаността ми към българския народ, от когото съм се хранил аз и семейството ми в продължение на толкоз дълги години, и с когото съм споделял радостта и скръбта, не ми даде куража да остана и бъда свидетел на тъй скъпите минали спомени и принудух се да се прибера в родното си место.
Намирайки се обаче в едно много мизерно положение, реших се да се отправя до Вас, многоуважаеми господа, като най-покорно Ве моля, да бъдете така любезни и уманитарни и благоволите да ме назначите на някаква служба, където и да било, ако подобно вакантно место има или в краен случай да ми помогнете и ме спасите от черната мизерия, в която се намирам с целото си семейство, за които добрини моля Всевишния да ве възнагради!
Не се съмнявам във Вашата кавалерщина, която е била винаги Вашия принцип и която се е показала в много подобни случаи с достойнство, че ще вземете под съображение горната ми просба и дадете нужните последствия, за които предварително Ви благодаря
Очаквайки с нетърпение Вашия спасителен отговор за мене, оставам с отлично почитание
Камил Ферат
……………………
В литературата има изказано становище, че Борис Охридски не само се познава, но и се сприятелява с Кемал Ататюрк, „с когото многократно обсъждат проблемите и развитието на модернизираща се Турция”.  Близък съвременник на владиката дори твърди, че „именно епископ Борис оказва прогресивно въздействие за определяне на промяната в облеклото и въвеждане на латинската азбука в правописа на турския език”.  За жалост и в двата източника не са посочени изходни данни за тези твърдения. Проучената от мен документация не потвърждава такова близко приятелство, да не говорим за решаващо влияние от страна на българския владика върху управленските решения на Ататюрк. Заради любовната афера на Гаази Мустафа с дъщерята на генерал Стилиян Ковачев образът на турския реформатор е силно идеализиран в нашата белетристика.  Разбира се, с готовност ще коригирам резервите си, ако в бъдеще се намерят документи, потвърждаващи подобни контакти.
…………………..

Липсата на модерни образователни български учреждения всъщност е попречило на задържането на младото поколение в една обособена духовно и културно общност. С угасването на националния идеал българската държава сякаш се отдръпва от това свое население, а политиците предпочитат изгодата от турските капитали, пред перспективата да интегрират българите в своя икономическа зона. Като че ли в крайна сметка всичко отново се свежда до отсъствието на държавническо мислене, а не до липсата на възможности. Като рефрен към тази констатация звучи съдбата на българите от село Курфали – жертва именно на това политическо късогледство
През 30-те години темата за Курфали присъства почти ежедневно в усилията на екзархийският заместник да спаси от унищожение нещастните му жители. Това е едно от последните български села в Силивренска околия, чиято история е доста интересна заради сложната взаимозависимостта между етнос и религиозна принадлежност. Преди Балканските войни село Курфали е населено с гърци и българи, като във вероизповедно отношение всички са в лоното на Цариградската патриаршия. По тази причина след войната населението не е подложено на геноцид от страна на турските власти, както това се случва с останалите български села в Тракия, които са основно прочистени.
След Първата световна война би трябвало да се очаква едно също така толерантно отношение към населението в него, защото България и Турция са съюзници по това време и търпят еднакви наказателни мерки от държавите победителки по Версайската договорна система. След войните на Кемал Ататюрк срещу Гърция и масовото изселване на гръцко население от Анадола, по силата на конвенция за размяна на население между Турция и Гърция започва депортиране на гърците и от Източна Тракия, което трябва да отстъпи място на турски бежанци. При заминаването на гърците, българите в селото се отричат от Патриаршията и на 4 октомври 1922 г. преминават под ведомството на Българската екзархия. В желанието си селото да стане чисто турско, правителството прави опит заедно с гърците да изсели и българите. Благодарение на Смесената гръцко-турска комисия населението е върнато в родното му село, но натискът за ликвидирането на българщината в него не само че не прекъсва, а напротив – непрестанно се засилва, докато не се постигне желаният от турците резултат.
След промяна на религиозния статут на селото, на 7 януари 1923 г. в Курфали за първи път стъпва екзархийски свещеник, а около година по-късно е открито и първото българско училище. Според статистика от 23 юни 1924 г. училището има 2 отделения с 55 ученика, една учителка и един турчин, за задължителното преподаване на турски език.  На църквата и училището обаче не им е съдено да просъществуват дълго.
През 1924 г. турските власти затварят българското училище под претекст, че няма позволително за него. От страна на Екзархията са предприети мерки за издействане на такова, но е получен отговор, че хората в селото са гърци и подлежат на депортиране. Тогава Охридски Борис се обръща към Смесената турско-гръцка комисия по изселването, която приема доводите му, че това са българи-патриаршисти, които вече са преминали в лоното на Българската екзархия, поради което не подлежат на никакво преместване.
Българо-турските преговори от същата година не допринасят с нищо за защита на църковно-просветната дейност на църквата. „Надявахме се, че този въпрос ще се уреди с договора, сключен напоследък между България и Турция. Обаче той и до сега не е уреден и стои висящ” – констатира владиката.  При започналото преброяване на населението, властите снабдяват жителите в областта с нови метрически свидетелства. На селяните от Курфали обаче такива не се издават с мотива, че „положението им не е определено и не са признати за българи”. На имотни санкции подлежат и онези, които през 1916/1917 г. заминават да служат в България. Съвсем удобно се забравя, че по същото време много турци от България служат в армия на „съюзника”, но нашите правителства не изземват за това земите им. Нещо повече, „властта сега туря ръка на имотите на всички тия, които или са умрели през време на войната или са останали в България, и лишава наследниците им от права върху тия имоти” – алармира Борис Охридски.  Местните власти прибират и имотите на няколко семейства от две съседни български села, които се преселват в Курфали още в 1913 г., когато съселяните им масово преминават в българските предели.
Независимо от препятствията, Екзархийският заместник насърчава българите от селото да продължат да се борят за отварянето на училището. В отговор на това на 17 септември 1925 г. А. Арнаудов му пише от името на Курфалийското българско основно училище, че настоятелството със задоволство е прочело неговите наставления и е пристъпило към действия. Двама души от настоятелството веднага заминават за Чаталджа, за да направят постъпки в тази посока. Моариф мюдюри обаче им отговаря, че молбата им не може да бъде удовлетворена, тъй като „селяните не са признати за българи, но за гърци”. Тогава училищните настоятели подават повторно заявление до валията като поясняват, че онези, които са се смятали за гърци, още през миналата година са се изселили в Гърция. На свой ред валията извиква нофъз мюдюри, за да проучи как стои въпросът. Странен е отговорът на последния, който казва, че „наистина курфалийци до 1918 год. са били българи, но от тогава насам те не са такива, защото чрез заявление се отказали, че са българи”.  След като научава това, валията заявява, че не може да разреши откриването на училище в селото. Така от края на декември 1925 г. по нареждане от по-високо място училището не само е закрито окончателно, но наред с него е запечатано и помещението, което се намира в църковния двор. По-късно, по традиционен грабителски маниер, турците го присвояват за свои нужди.
От писмо на екзархийския заместник с дата 25 януари 1926 г. № 54 до МВнРИ научаваме, че в Чаталджански окръг са останали само две български села – Курфали и Деркос. Първото брои около 100 български къщи, но независимо от това турското правителство продължава да търси аргументи срещу отварянето на българско училище в селото, водено от идеята да не допуска съществуването на чуждо етническо население в един район с ключова военна отбранителна линия като Чаталджа.
Не по-различно е положението в село Деркос, което отдавна признава Българската екзархия, но след Балканската война населението му се изселва в България. Останалите около 15 български семейства се препитават като майстори по каптирането на водата в Деркоското езеро за нуждите на Цариград. Турските власти обаче отнемат и техните имоти, а не само тези на заминалите, като ги лишават дори от къщите им. Властите оказват натиск върху работодателите да уволнят българските работници и ги заменят с турци. Така и тези семейства остават без работа и подслон – умишлено изтезавани и ограбвани от своите съседи турци и от органите на властта, за да ги принудят да се изселят. Някои от тези нещастници пристигат в Цариград и по нареждане на екзархийския заместник са настанени в оцелелите пристройки на бившата Духовна семинария. Притокът на подобни прокудени обаче не секва, поради което Борис Охридски уведомява своевременно не само Царската легация в Цариград, но и министър-председателя в Ангора (Анкара).

(Следва)
20 ноември 2018 Коментари

Вашият коментар: