Начало » А. Дневник: репортажи, интервюта, анализи » МИТРОПОЛИТ БОРИС ОХРИДСКИ ЗА БЪЛГАРСКИЯ ГЕНОЦИД В МАКЕДОНИЯ – 11

Лизбет Любенова

Из биографичната ѝ сага за последния български владика на Охридската архиепископия, подготвена за печат от издателство „Факел“

Турските власти се възползват от обстоятелството, че българите от селото са вписани в държавните регистри като „рум-ортодокс” или „християнин” и на базата на това правят опит да ги изселят в Гърция. Благодарение на протеста на гръцките представители в Смесената комисия по изселването, тези селяни са върнати по родните си места. На свой ред въпросната комисия дава ново тълкувание на понятието „рум-ортодокс”, според което „това понятие е чисто религиозен термин и обхваща всички жители, които в духовно отношение принадлежат на Гръцката патриаршия, без разлика на тяхната национална принадлежност”.  Тревогата на Борис Охридски е, че въз основа на това определение в близко време ще се реши въпросът с всички духовни организации под ведомството на Вселенската патриаршия. „С разрешаването на тоя въпрос ще се разреши окончателно и съдбата на Курфалийските и всички други българи, които са подложени от страна на турските власти на ограничителните мерки, предвидени за подлежащите на изселване гърци” – пише владиката.
От своя страна българското Министерство на външните работи и изповеданията предприема бързи мерки за уволняването на свещеника и учителите, отново с мотива за бюджетни икономии. Това засилва страха сред населението, което схваща това като признак на безсилие от страна на България. Затова Борис Охридски настоява пред правителството тази заповед да бъде анулирана и след като въпросът се е проточил в продължение на повече от две години, да отложи неговото окончателно решение.
През 1928 г. българите в селото намаляват на 80 семейства за сметка на турските мохаджири, които се настаняват в него. Властите се възползват от това и в двора на църквата е настанено турско училище. През м. март 1928 г. Борис Охридски подготвя молба, която е връчена на валията от името на селяните, с която го молят да разреши на цариградския свещеник иконом Ст. Костов да замине за селото им, за да служи на предстоящите Великденски празници. По този повод се образува официална преписка, която се движи между различните инстанции повече от два месеца. Това едва ли е случайно, тъй като в крайна сметка вилаетското управление съобщава, че преписката се е изгубила и не могла да се намери. Тогава Екзархията прибягва до нестандартни методи на въздействие, като използва услугите на един влиятелен турчин, който в навечерието на празниците да склони валията да допусне в селото свещеника само временно. И този път валията отговаря, че по никой начин няма да удовлетвори искането – явно защото звонковите аргументи не са били в достатъчно количество…
На 30 април 1928 г. селяните подават молба направо до Министерството на вътрешните работи в Ангора, в която молят един от цариградските български свещеници – турски поданик, да ги обслужва в духовно отношение. И тази молба не дава никакъв положителен резултат.
След като Екзархията е изложила многократно въпроса и пред българските отговорни фактори (с писмо № 124 от 7 февруари 1927 г. до МВнРИ и № 157 от 10 юни 1927 го до цариградската българска легация и с писмо № 450 от 14 ноември 1928 г. отново до МВнРИ), църковното ведомство наистина остава в задънена улица и не знае какво друго би могло да се предприеме. Според Борис Охридски „лишени от църква и училище и намиращи се под постоянната угроза да бъдат всеки момент изселени, тези няколко десетки български семейства преживяват големи морални терзания. В продължение на повече от две години те са принудени да погребват мъртавците си без свещеник и опело, като че ли заравят някоя мърша, а не човешки труп. Браковете се сключват само по граждански ред, без благословение на църквата, а новородените деца остават некръстени и така некои от тях умират. Всичко това е много тежко поносимо за едно селско население с добре запазено религиозно чувство, като българите от това село” – казва той.
…..…………….
На 28 април 1933 г. с поверително писмо Борис Охридски уведомява легацията ни в Цариград, че изпраща препис от рапорта на енорийския свещеник протойерей Йоаким Мустрев, който е командирован в с. Курфали да отслужи божествена литургия през Великденските празници. От рапорта се вижда, че „турският учител в селото, в желанието да си направи градина в църковния двор, вдигнал плочите от гробовете около църквата и над останките на мъртавците, чиито близки живеят още в селото, посял зеленчуци”.  На фона на тази гавра с паметта на хората, отказът да се отвори българското училище не изненадва никого.
.……………
Въпросът е изключително комплициран, тъй като през 1931 г. прогонените български митрополити подават петиция до Обществото на народите (ОН), в която настояват за възстановяване на българската църковна власт в поробена Македония. Въз основа на тази петиция три пъти е искано обяснение от сръбското правителство, чиито отговори комисарите на ОН са намирали за „незадоволителни”. Изненадващо по време на визитата на сръбското духовенство в столицата е оповестено, че въпросната петиция ще бъде „предмет на разглеждане”, с което на практика българските клирици дават формална подкрепа на сръбската позиция. „Освен това, българските йерарси не смятат ли, че добрият дух в отношенията на двата съседни народа трябваше да се прояви преди всичко в искреността, прямотата, в безхитреното и открито посочване на истината при техните разговори със сръбските архиереи – а тази истина е, че българското население в Македония и Западните покрайнини е част от общонародната българска църква и под ведомството на Българската екзархия трябва да се ръководи от български духовници” – твърдят живеещите в София бежанци от Македония. Ако разговорите наистина са в добър дух и искреност, в речите и във взетата резолюция е наложително да се каже, че нашите сънародници в Югославия трябва да живеят като българи – да имат училища, духовенство, български книги. Завоалирането на тази истина с дипломатически фрази, каквито се съдържат във взетата резолюция, не оставя никакво съмнение, че „посещението на сръбските йерарси, заедно с всичките манифестации за сърдечност в София, е една брънка от планомерната сръбска политика в България: по всички пътища да се създава приятелско разположение в българските среди спрямо Сърбия – в същото време когато всичко българско в Македония и Западните покрайнини систематично се унищожава и преследва и когато не само към българите, но и към всички братски народи в „Югославия” сърбите нямат нито „добър дух”, нито желаят приятелство, а само – пълното им подчинение и абсорбиране”.
……………….
За двамата митрополити е пределно ясна безплодността на подобни срещи по решаване въпроса на българското малцинство в Югославия. Това, което ги учудва е, как нашите делегати са повярвали на тяхната готовност за подобна среща. За сръбските намерения говори и фактът, че „гостите” донасят поздрави от „техния светец и просветител” Климент Охридски, милостиво оставяйки ни да се задоволим само с „тримата юнаци – св. цар Борис, св. Иван Рилски и патриарх Евтимий”. Двамата митрополити декларират, че нямат нищо против една действително работна среща с положителен резултат, но вместо това „от тази среща се направи голяма всенародна аларма и многошумен и недостоен за светия ѝ предмет карнавал”. Те са изумени по повод съвместната литургия, отслужена в храм-паметника „Св. Александър Невски”, „на която се е споменало името на най-свирепия и разярен враг на българщината и най-големия потисник на нашите поробени братя в Македония – сръбският патриарх Варнава, отбелязал името си с кървави букви в историята на Македония, като сътрудник на сръбските злодеи там”.
……………………
Затова, според тях, „отиването на българските архиереи в Македония, като продължение на същата среща, ще бъде крайно пакостно за българските национални интереси, защото наистина то би допринесло… за отслабването на съпротивителната сила на българския дух”. В противен случай в публичното пространство ще остане впечатлението, че „Св. Синод на българската църква в София признава и санкционира насилническата сръбска църковна власт над българското население в Македония”. Македонските епархии не могат да се отчуждават благодарение на действията и подписите на двама-трима безотговорни архиереи, защото те са приобщени към Българската православна църква „след дълги и тежки борби през време на турското владичество”.
……
Що се отнася до съдбата на неговото ведомство в Цариград, владиката е разтревожен от посещението на кореспондента на вестник „Време”, който иска от него интервю за „вдигането на Екзархията от Цариград”. В писмо до Македонския национален комитет Борис Охридски пише: „Схващайки, че ни се представлява един добър случай, чрез сръбския печат да се доведе до знанието на нашите сънародници в Македония под сръбска власт, какво – въпреки всичко – Екзархията ще си остане в Цариград като духовен център на целокупното българско племе и морална позиция за освобождението на Македония, на запитванията от кореспондента по въпроса за вдигането на Екзархията, отговорихме както следва:
„Вярно е, че по това много се писа, ала Екзархията не е възможно да се вдигне от Цариград, защото, по своята историческа роля, тя има такова значение, че още за дълго време не може да не остане в Цариград. Екзархията не е изпълнила още своята духовна задача. Тя е духовният център на всички българи. Изобщо, не съществува гледище, според което Екзархията в Цариград да е излишна, – това дори и Патриаршията го потвърдява. Тя, освен това, не е държавно, а национално учреждение”. Той вярва, че с напечатването на неговото изявление във вестника, „целта в случая е постигната”. „Ако не направо чрез вестника, то от уста на уста новината ще стигне и до последния българин под сръбско иго”
. ……
Митрополит Борис беше богословска енциклопедия. Имахте ли недоумение по някой въпрос, той го разрешаваше. Потребно ли бе да направите справка – той беше един положителен справочник, наръчник на всички данни, за да се доберете до истината. Той беше наистина една жива подвижна, съзнателна, говоряща библиотека!
………………
Извънредно ученолюбив и обичащ да чете, той не можеше да мине покрай книжарница или книгопродавец по улиците и да не се спре и си купи някоя книга. И това правеше всеки ден. Всичките си пари харчеше главно за книги. Не можеше той да чуе, че е излязло ново богословско съчинение и да го не изпише. И затова от всички наши митрополити, той имаше най-голямата и най-богата библиотека. Начетен твърде много и надарен с необикновено силна памет, той представляваше от себе си един енциклопедически богословски словар, един много ценен справочник”.[1]
…………
Затова ще завършим с думите на Стефан Софийски, който го е познавал отблизо.
Нека бъдем справедливи – митрополит Борис никога не надцени себе си, никога не се възгордя нито упои от дарованията си, напротив, съзнателно се подценяваше и се поставяше в положението на най-скромната и немощна личност. Той, автор на важни издания, които му струваха много труд, грижи и жертви, беше образец на прост работник, който имаше да отбива повинност, за която не очакваше похвала. Любовта му към духовната книжнина, ревниво събирана, пазена и издавана, да приеме като благоуханно всесъжение Господ.

На другия ден, 22 октомври 1938 г., Охридски Борис умира. Денят е събота, привечер. Виждайки края на своя земен път, той напряга своите нравствени и духовни сили и казва: „Много малко ми са адвокатите да се явя пред Божия съд; адвокатите, това са добрите дела, дълбоко почиващи на една жива вяра, които говорят по-добре от най-добрата адвокатска пледоария, за добре осъзнат и добре изпълнен дълг”. После „боязливо и благоговейно три пъти се причастява със св. животворящи тайни”. В деня на смъртта си той е посетен от свои събратя, с които разговаря нормално, логично и разумно, при пълно спокойствие на духа, „просейки и давайки прошка на всички”.  В разговорите си с него те се убеждават, че тоя по рождение и наука благочестив и по настроение и живот благороден служител на църквата не е угасил в себе си огъня на благовестието и библейското настроение на дейната вяра. Четвърт час след тяхното отдалечаване той издъхва. „Митрополит Борис замина в пълно съзнание. Той не изгуби яснотата на своята мисъл до прага на смъртта си, говори до последната минута, тъй както един напълно здрав човек, с ум и разум говори, беседва, разисква, спори, моли, поръчва и завещава…” – свидетелства Стефан Софийски.  Всички епархийски архиереи, уведомени чрез окръжна телеграма от наместник-председателя на Синода за кончината на Борис, телеграфически изказват своите съболезнования на Синода със съобщение, че са извършили панихида за блаженопочиналия.
……….
Това обяснява защо дядо Борис няма свои одежди, както и потвърждава твърдението на неговия съвременник К. Захариев, че владиката „умира сетен сиромах, което най-красноречиво показва какво любящо сърце е имал”.


23 ноември 2018 Коментари

Вашият коментар: