Начало » Б. Поезия » ИСТИНСКИ КРИЛА (проект за нова стихосбирка)

Най-доброто

АМФОРА

В горчивата и сляпа кал –
забравено от Бога място –
безпаметният съд лежал
сред дрипавите водорасли.

Грънчарят е превивал гръб
над колелото седем дена,
за да извае тази плът
от глината на своя гений.

Днес в мрежата на ориста
кънтящата й раковина
раззина своята уста,
ухаеща на мед и вино.

Науката ще се поти,
за да узнае от къде е,
открила в нейните черти
Елада, Рим или Никея.

А всички някой ден така
в смъртта дълбоко ще потънем.
С копнеж по нечия ръка,
която да прелисти дъното.

БИТИЕ

Повехна въздухът и рухна мостът,
по който бавно си замина лятото.
Небето погрозня и се износи,
Ръждяса руното на планината.

Събраха мравките зрънцата на живота,
щурецът пак със пръст в уста остана
и тръгна бос по вратните да хлопа
с изтърканите песнички на рамо.

Цигулката скрибуца ли, скрибуца…
Връз покрива на толкова копнежи
брои пилчарят своите сполуки,
затънал в керемидите до глезен.

А жеравите впиха острието
на стародавния си плуг в простора;
настрои си цигулката щурецът –
ще го одумат,
пък ще му отворят.

И аз ожънах и наточих плуга,
подпалих сам бодливото стърнище,
обърнах сам брадясалата угар.
А на пазара не отнесох нищо.

ДРАМА

Отидох край реката, за да видя
как кошничарите извиват пръчките.
Щом не работят тайно като мидите,
си казах аз, и мен ще ме научат.

Водата стъпваше неумолимо
по камъните, пясъка, боклука,
изхвърлен от стопаните през зимата.
И пръчките видях
да киснат тука.

Върбите доброволно се навеждаха
над ромона, над тях, над мойта слабост,
а слънцето изгряваше небрежно,
замислено за лятната си работа.
.
За кошничарите не беше пролет,
а някакъв сезон на бързината;
надвесени над простата си роля,
плетяха те в безлюдния театър.

Най-старият на сцената ме викна
и аз пристъпих, газейки тревите;
една девойка, без да пита никого,
ми подари рогозка от ракита.

Картината в живота си поставих:
върбите, сенките,брега, реката
и тъмните ръце, които плавно
извайват кошницата на съдбата.

Наивно ги помолих да опитам –
подведен бях от сръчността навярно.
Но бързо се изправиха върбите.
И само се усмихна
кошничарят.

Запомних го и досега си казвам:
„Нима да ме научи беше мъчно?“
Реката все тече, а аз  напразно
стоя на този бряг и чупя пръчки.

ЛЕВСКИ

Щом има души, които носят раса,
ще се намери кой
да си захвърли расото.
Не ония, дето пускат дълга коса:
разстриганите са опасни.

Който е бил послушник,
той става бунтар.
Който е дъвкал молитви,
изрича клетви.
Той ще надскочи всички,
но не за да стане цар.
Той ще прегази Дунава,
но не за едната жертва.

Българско ще измери
не със аршин, а с гръб.
И ще направи хора
от калното робско племе.
Времето ще обърне
в истинския му път.
И ще върви по пътя,
който му сочи времето.

Пътят го извежда далеко – близо до някой град.
И го изкачва високо – за да го видят  другите.
И да отекне висенето му
като таен печат
в кръвта
на апостолите от Гюргево.

СЛЕПОТА

На П. К. Яворов

Разбити бяха всички чети
на жаждата
за свобода.
Войводите измряха, клети,
по македонските бърда.

Затвори любовта безшумно
обречените си очи
и трябваха съдбовни думи,
с които
да я премълчи.

Кой знае, може би отдавна
при него бе дошла нощта:
от времето
на ярка слава
и ненаситна самота?

Да счупим траурната котва
на този кратък епизод
между куршума на живота
и края на един живот!

Поетът може да е сляп,
низвергнат,
неразбран,
невинен.
Но никога – дотолкоз слаб,
че да не може
да загине.

КРЕПОСТНИ ДУШИ

Не е случаен пътникът,
нарамил всичко,
което можем да сберем в торба:
мечта и хляб, самотност и огнище
и побеляла от праха съдба.

Виелици стоусти са го хапали,
до кости го е мокрил бавен дъжд,
изтичали са дните му на капки.
И все пак пътникът ни беше чужд.

Не стигат думите – ушите много.
Коя събира
людете в тълпа?
Опипваха го подковани погледи,
кобура си
там някой разкопча.

Мълчаха всички – като пред обесен.
Миришеше на позволена смърт.
Да бе дошъл след век,
година,
месец,
да бе предупредил,
че е на път!

Страхливи,
неподготвени
и смъртни
изпращахме горчивия му гръб.
Отиваше си пътникът, размътил
душите ни с библейската си скръб.

А беше ден обикновен,
безличен:
ни за веселие,
ни за сълзи.
Вървеше пътникът,
нарамил всичко,
което можеше да ни спаси.

РАЗВРЪЗКА

Конфликтът още ферментираше,
интригата се очерта.
Налапа режисьорът свирката,
приготвена от вечерта.

Но сви през пътя като котка
случайността с познат апломб
и музиката на живота
засвири туш без камертон.

Разбърка се калейдоскопът
и всяко скромно стъкълце
разкри
богатия си опит
и истинското
си лице.

Амбициите бяха стари,
а средствата – подбрани с вкус.
Тирадата си всеки с вяра
издекламира наизуст.

И чергата на правотата
придърпваха един след друг
чиновниците от ръката
на слисания драматург.

Конците някой скъса леко
с такъв авторитетен жест,
че театралният директор
отдаде по войнишки чест.

И рухна старият театър
под немия неонов свод
върху платилите цената
на истинския си живот.

КОРАБОКРУШЕНИЕ

Дъждовна улица в Бургас
и кафене
с протрита шапка.
Бездомен старогръцки глас
от козирката бавно капе.

Знам: улицата свърша с бряг,
край който не минават кораби,
но „Старата гемия“ пак
е пълна
с пътници догоре.

Избръснатият капитан
над цифрите се е надвесил,
а котвата тежи до грам
в нозете
на позната песен.

Подгизналият хоризонт
платната на страха надува:
сега ни трябва бъчва ром,
за да посмеем да отплуваме.

Но никой тук не е смелчак –
клечим под козирката,
пушим,
че улицата свършва с бряг,
след който пак
започва суша.

Отсреща извисява кей
олющена стена с афиши
и некролог, на който пише:
„Почина барба Одисей.“

НАЗДРАВИЦА

Всяко кацане, тате, е тежък грях:
не хвърляй шлема,
височината не откопчавай.
Никога не си се учил на страх,
няма смърт,
щом полетът продължава.

Пришпори проклетия самолет,
обърни го по гръб,
удари го в тавана:
истинският пилот е роден с късмет,
да не говорим за капитана.

Трудно се диша, но знаеш сам –
въздухът горе е рядък, тате.
Кой те нарече
въздушен хулиган?
Щеше да бъдеш герой във войната.

Нека ругаят от всеки пулт,
нека предричат мъгли и бури.
Ти – гениалният темерут,
плюй надолу и следвай курса.

Всички земни часовници съм сверил
и не да кацнеш те чакам, тате.
Казват – още не си се приземил.
Значи истински
са били крилата.

БЕРМУДИЯ

Единственият път към тебе
е необятното море.
Трагичният ще хвърли жребий
и вкъщи
ще се прибере.

Опитомените ще драскат
край неизбежния прибой;
заплетен в китка водорасли
подлецът
ще удави свой.

Захапал лакомо филия
ще псува нищият човек
и ще разправя, че се криеш
на дъното на този век.

Страхливците ще се надлъгват:
акули,
бури,
плитчини.
А от бермудските
триъгълници
ще идват лоши новини.

Но някой котвата е счупил
и корабът му е на път.
Защото никой не е купен,
преди това да му втълпят.

АРИЯ НА СИЗИФ

Всички искат да тръгнат, но никой не знае посоката.
Всяка азбучна истина става след време капан.
Даже волната птица се връща под същия покрив.
Атеистът се моли на друго, загърбил разбития храм.

Пак наемни тъкачи край немите станове бродят,
но платът е прозрачен и зъзне човешкият род;
боговете са голи и техните поданици
преобръщат издъно големия гардероб.

Нещо пак ги принуди: навличат илюзии, вери,
страсти, помисли, болки, мечти, че с камшик
ги изкарва животът да зидат, да пишат, да мерят,
да живеят по вечния, сляп и изпитан инстинкт.

И след всяка победа се връщат с невидими язви,
и след всяко усилие питат: „Какво от това?“
Но животът ги лае и няма къде да избягат,
че животът без отговор става отровна трева.

Ако падне усмивка, прилича на атомна бомба.
Ако дойде надежда, прилича на блудния син.
Но баща й затръшва вратата, защото не помни
всички свои надежди – и ляга да спи.

Пак децата ги спират да не мислят неспирно за края,
който вечно не идва, подгонен от мирис на пот.
И добре, че са грижите, срещу които роптаят:
те са вечните сламки в морето на тоя живот.

НИВА

Лалугерът се повъртя без цел,
подуши тук и там, надникна в селото,
а сетне хвана
с четири ръце
да рие дом за свидната си челяд.

В хранилища с измазани стени
три месеца без сън ще тъпче зърно:
да има до дълбоки старини,
че ако утре
зимата се върне?

А оня, който сам ора и ся,
тори, плеви, копа и напоява,
дои добитък и въртя коса,
живееше във същата държава.

Голямо е полето – седем дни.
Голям е и денят – година храни.
Като мнозина, зяпнал отстрани,
не мога аз лалугера да хвана.

А селянинът дебне – слух  е цял;
с тояга млати той, с вода го дави,
преструва се на куц и на умрял,
затиква дупки, псува Бог и дявол.

Но жътвата дойде, дойде харман,
затрака мелницата, лъсна плугът,
че хлябът е от всичко по-голям –
последна грижа е сега лалугера!

А ние се прибрахме у дома
успокоени, с къшей хляб в душата –
да се наслушаме на тишина.

До другата
камбана на житата.

ИНЦИДЕНТ

Стоеше мелницата на баира,
завързана от майсторите яко.
Крилете й се кръстеха неспирно.
Дали се молеха?
Или кълняха?

А котви дърпаха темелите
и отговорно покривът тежеше:
пари е вложил в нея
някой селянин
и жито са й поверили вече.

Годините превъртаха земята,
а вятърът не седна за минута.
„Отде се взема толкоз много вятър?!“,
гадаеха крилете всяка сутрин.

Човеците, живеещи край хълма,
поглеждаха нагоре и подслушваха:
дали чувалите
с брашно са пълни,
дали стопанинът
на прага пуши.

Успокоени тръгваха към нивите –
брашнени облаци се вият горе…
Тъй аз научих: за да са щастливи,
от повече не се нуждаят хората.

Парче от вяра, късче от надежда,
прашинка от любов, от знаме – кръпка,
да имат нива, за да се навеждат,
или чували, за да ги натъпчат.

Ала веднъж животът се обърка
и не дойде със мливото каруцата.
И камъните тракаха без зърно,
Крилете като инвалиди куцаха.

Уплаши се тогава мелничарят,
чувалите започна да изтупва.
И хората на облака повярваха.
А облакът
селцето им затрупа.

КОШМАР

Сънувах, че вървя по коридор.
Ехтяха химни от дълбочината.
Добре школуван и двуполов хор
крещеше имена, добре познати.

Царуваше стерилна чистота.
Сковани от дизайнери табели
ме спираха пред всякоя врата.
Миришеше на правда и веселие.

Сънувах като бог. Но изведнъж
самотен вик разгърди коридора.
А коридорът отговори: “Дръж!”
Изригна лай на кучета и хора.

И въпреки че после стана тих,
любезен, работлив и добродушен,
аз чувах само оня светъл вик,
и в него вярвах аз, и него слушах.

И блъсках по вратите като луд,
разпитвах погледи недоумяващи;
отдадени на тих сизифов труд
чиновниците вътре шикалкавеха.

Живея много близо до смъртта,
за да изпитвам страх от коридора.
И ако се събудя сутринта,
такива работи ще наговоря.

ЧАСЪТ НА АКТЬОРА

На Венелин Венев

Дори и да ти е дошло до гуша -
не можеш вече да напуснеш сцената.
Завесата се вдига и се спуска
и третият звънец звъни навреме.

Животът бил комедия от грешки,
написана от анонимен старец;
развива се кълбото й лудешки,
но все по логиката на характерите.

На себе си сама се киска залата,
когато главният герой се спъне,
и себе си презира, и се жалва,
изкачва върхове, пълзи по дъното.

Един от ножовете не е дървен,
един от пистолетите е пълен.
Но зрителят нехае кой е сбъркал:
той вижда куката, и пак я гълта.

И щом напред с краката някой кротко
напусне парфюмираната зала,
това не е прищявка на перото;
това е също част от ритуала.

Не, аз не проповядвам фатализъм:
бори се за невидимия смисъл,
смъкни си кожата – все пак е риза,
търси стоманения нож на риска.

Какво че след трагичните етюди
тълпата ще мълчи в посредствен шок?
Тя и до днеска, бедната, се чуди
на незаконния ти монолог.

АРИТМИЯ

Всичко почна от нищо – безшумно.
Уж невинна частица изскърца,
а душата отчаяно клюмна
като просната в банята кърпа.

Срита всички изпити шишета
и изтръгна страха си из корен,
очилата за късогледство
счупи в пода на своята гордост.

Той живя, неизвестният – поданик
по произход, призвание, участ,
по паспорт и по диплома – годен
и свободен – по конституция.

Той живя като всички и никой –
за заплата, любов и изкуство,
с гарнитура във хола и фикус
до тавана на своите чувства.

Нова страница? Някакъв увод?
Всички пътища спяха, протрити
от коравите вехти обувки
на поети, войници и скитници.

Път не беше оставен за него,
пък и нямаше кой да разкаже
накъде и защо е потеглил,
недорасъл за своята жажда.

Ще се върне след краткото бягство,
въпросително свит и учуден:
да изстиска без жал от душата си
и последния порив за удар.

АРИЯ НА ДУЛЦИНЕЯ

Дон Кихот, не извръщай глава.
Знам, че знаеш, че няма полза.
Всички знаят. Но от това
да не става по-слаба болката?

Имаш меч, имаш кон бързоног,
имаш щит и ръждива пика,
изковани от някой бог,
в който вече не вярва никой.

Зарежи миризливия хан
и разпасаните търговци.
Кой подръпва конците знам
даже аз – Дулцинея Тобоска.

Нека дрънкат, че нямаш ум
и че името ми е друго:
ти за тях си в петата трън,
който трябва да се изтръгне.

Всички мелници и овце
са такива, каквито мислиш:
великани с безброй ръце
и прашасало стадо рицари.

Не воюваш ли, влизаш сам
в усмирителната им притча.
Яхай стария Росинант.
Чувам викове.
Някой вика.

ДО ПОИСКВАНЕ

Някой трябва да каже лошата новина.
Не може да го направи всеки.
Казват, само който няма вина,
той стигал далече.

Кого да питаме? Везна след везна
ни предлага на ъгъла вехтошарят.
В дъното на очите му – новина.
Но той никога не я изговаря.

Колко песни изпяхме на тема стена!
Вече всеки в стена се превърна.
Кой ще чуе лошата новина,
ако пратеникът адреса сбърка?

Някой пее след лошата новина.
Друг на лошата новина не вярва.
„Просто нямам в торбата такава везна!“,
се усмихва край ъгъла вехтошарят.

Очилата предпазват от ярката светлина,
с тъмнината свикват очите накрая.
И какво ще стане с лошата новина,
ако никой не я узнае?

Да помним щрауса,  в суетната си шетня
тъй уютно, по атински, потопени.
Вестоносецът иде – и има, и няма вина.
А ние имаме два часа време.

СРЕДНОВЕКОВЕН МОНОЛОГ

В памет на загиналите при самолетната катастрофа
на 2 август 1988 г. вследствие на „предпазните“ мерки,
предприети заради сигурността
на следващия полет на ТУ-154 с Тодор Живков на борда.

„Затегнете коланите хубаво, драги пътници!
Не пушете по време на целия полет!“
Неизречени думи от позната инструкция.
Но валидни във въздуха –
не за нас
долу.

Уж земя като длан, както писаха някои.
Час и десет минути от вас ни разделят.
Но защо тогава вие още ни чакате?
Как да кацнем, когато не сме излетели?

Кой, страхлив и старателен, мери с метъра пистата,
по която се стига право в небитието?
Кой се чуди къде да се скрие от истината?
Изгори, за да светиш! Някой трябва да свети…

Затова не разбрахме кога ни надтича,
нито как ни надлита, нито как ни зачерква.
И в земята ли нямаше място за всички?
За земята го знаехме – тази длан на скъперник.

Като хала премина, хвърли кръст, вместо сянка,
и раздуха високо и палаво кладата,
за да скъсат душите ни
леко коланите,
за да пушат телата
ни дълго, злорадо.

Стюардесата нищо не казва – и с право.
Командирът не пита,
не чува радистът.
Ние черна кутия не ви завещаваме,
а сигнални огньове
за вашите писти.

ТРОЯНСКАТА ВОЙНА – 1

Терсит никога нищо не бе съчинявал:
кораб, стихотворение, пирамида, статуя на жена.
Мразеше Агамемнон и цялата му компания
и им служеше злобно на суша, море и война.

Бе заклет пацифист, но отплава за Троя.
Името му бе легион, макар и без власт.
Инак би ли го зърнал Омир след боя,
за да му даде думата за цял час?

Терсит – неформалният лидер и говорител
на угнетения, безимотния, експлоатирания грък.
Той бе маса-войник, изнесъл на плещите си
богатствата на царете, а победите им във войните –
на своя лък.

Не е ли тогава Терсит творец на благата
и движеща сила в историческия процес?
Не е ли призван той, класово-осъзнатият,
да изреже в съдбовния ден олигархическия апендикс?

Омир – класическият слепец – не беше дорасъл
до класовия критерий, до класовия подход.
Или само за да угоди на аристокрацията,
бе изкарал от първия комунист
идиот?

Какво от това, по дяволите и ангелите,
че се надсмя над Злобния, щом го остави жив?
Терсит надроби попарката си веднага.
Отдавна.
И е щастлив.

„Грабете награбеното!
Конфискувайте!
Кооперирайте!
Национализирайте!“

А днес слюнчи химическия молив
и спори кое колко струва.

„Връщам ви нивите, но искам гаранция,
че няма да бъда ратай!
Връщам ви дюкяните, къщите, фабриките,
но ми оставете и моя пай!“

Терсит, царят на благинките, що ритнал трона…
Името му е легион. И не е никакъв мит.
Бял кахър са кавгите
за родното място на Омир;
страхувам се, че България е родината на Терсит.

СЪВОКУПЛЕНИЕ

Ето ме и не съм и съм увеличено жив
Виждам и чувам
без уши и очи
Докосвам душата си с тяло
чрез твоето тяло
Доближавам с отдалечаване
Отдалечавам с доближаване
Самозван алпинист без кислородна маска
Водолаз без акваланг
Лутам се сред разбунения пейзаж
от устни и пръсти
ръце и гърди
пети и бедра
нокти и зъби
дъх и коси
Падам
с крясък от коленете ти в клисурата неутолима
Пропадам
в черния триъгълник
на косъм съм от смъртта
Припадам
пред оазиса
бедуин, пресякъл пустинята на страстта

Ти – троянска кобилка,  с която прониквам
с голи ръце в крепостта
Ти – кораб, който превземам на абордаж.
Аз – копиеметец, който се цели виком
в мишената между плът и душа.

Късам платната ти, чупя мачтите ти, сривам стените ти.
Грабя богатствата, паля палатите, тръшвам жените.
Писъкът, който се вие под мен, ме утешава.
В извора, който изпивам до дъно, вече се давя.
Само душа и Бермудски триъгълник насред плътта ти.
Хвърлил съм котва дълбоко и плувам без милост нататък.

И те пресичам със гребане
и те държа като сламка
в грохота на нощта.

Дъно не стигнах и връх не качих
все няма и няма

Душата е в повече от плътта.

БЕЗ ЖРЕБИЙ

Щом виждаш и двете страни  на медала,
щом крачиш по острия ръб на нещата,
ако паднеш, ще те открият не по тялото,
а по белега във стената.

Смешни са, жалки са сантименталните излияния.
Всеки знае къде го стиска Животът
и сам трябва да измери разстоянието
между свободата си и доброто.

Свободата е свобода, когато е няма,
а доброто – добро, щом не ти го даряват.
Между къшея и кокала минава границата
и никой никога не я охранява.

Между къшея и кокала, повтарям за глухите,
е вододелът – и при живите, и при мъртвите.
Минеш ли от едната страна, оставаш на сухо.
Минеш ли от другата, изсъхваш отвътре.

Знам, дъждът вали за всички по равно.
Как да различим Жадния сред неговите събратя?
Той пие последен и капката благославя.
А робите
даже си мият краката.

АЛПИНИСТ

На Христо Проданов

Смъртта на главния герой
е истинският край на филма.
Не вярвай в белия покой:
лавината събира сили.

Какво че някой супермен,
предъвкал стотната опасност,
ще спина следващия ден
четиресет и осем часа?

Ти пак ще тикаш,плувнал в пот,
нагоре камъка фатален,
защото нямаш друг живот,
а пирамидата е алчна.

Предвскусваш хаоса, нали?
Щом зърнат счупената догма,
наежили от яд бодли
ще плъпнат долу скорпионите.

Надмогнал всички знамена,
ти шалчето си инфантилно
развей над цялата земя
след истинския
край на филма.

ПАЗАРЕН ДЕН

Когато злото се превръща в добродетел,
а доброто – в първороден грях,
търговията
е винаги
на дребно.

Дребните душици струват все по-скъпо,
най-измитите ръце изглеждат чисти,
преданите стражи не пропускат
ни навънка, ни навътре,
верните слуги са господарите на положението,
а отстъпките при сделка –
цели крачки.

Ако имаш още бузи,
всеки нов шамар ти е необлагаем кяр:
затова се подложи на оня,
който пее.

Когато на говедото внушат,
че е човек,
то се превръща в истинско говедо.
Толкова е сенчесто, когато всичко е наопак:
сянка хвърля даже
светлината.

В храма
избор между две злини
търговците предлагат.
Маржът между тях се плаща в брой.
Ценообразуванео е свободно:
кой
колкото
даде.

Без бой.

МИШЕНАТА

Ако искаш да си по-висок, не скачай.
Нисшите по вид едно на ум си имат,
висшите по дух и две,
и двеста знаят.
Две и две е четири,
но с двеста души
Дунава не всеки прекосява,
за да търси
свобода под вола.

Само ако свиеш по-напряко,
ще пристигнеш ненавреме и ще сгащиш
блюдолизците на място –
как пируват
сред везните и в кантара удрят,
сметките надписват.

Щом мярката
в ръката на случайността се случи,
истината няма родно място,
ни майка,
ни баща.

Знам, че никой не е толкова висок,
но може
да израсне утре,
стига зад челото му да стане тясно.

Който би натиснал спусъка,
ще мери точно
седем пъти, без окото му да види.

САМУИЛОВАТА КРЕПОСТ

Станахме малък народ в малка държава;
народ, който с история е препил.
Накъдето погледнем — руини от слава,
сред които ни чака цар Самуил.

И без граници пак сме ограничени.
Стража вътре в нас някой е ослепил
и ще ни грабне летоброенето,
докато възпяваме цар Самуил.

Не знам — един народ ли сме, или повече.
От кой народ съм аз?
А вие?
А те?
Дали от тоя, що блудства със Словото,
или от оня, дето не Го чете?

Боли, а не знаем отде ни иде.
Боли, а не помним кой ни е бил.
И в механите чаши надигаме,
когато умира цар Самуил.

Вкопчен в живота, разпнат от грижи,
герой и автор на водевил —
вече не мисля, не чувам, не виждам.
Живуркам на улица „Цар Самуил“.

22 май 2004 г., Благоевград

БИВОЛ

Той изтегли всички тегла и товари -
обози, санитарни коли, лафети,
за да измиеш лице, Българийо,
на три морета.

Върху силни нозе – могъщо тяло.
Редом крачи-мълчи твоят българин.
Какво са всъщност националните идеали?
Няма кратък отговор.
Няма и дълги.

Пътища-бинтове, додето стига поглед.
Жилава кал. Уж непристъпна крепост.
Първият в историята боен полет.
Поредният поруган национален епос.

Те победиха!

Но победата не прихвана -
отдръпнаха се моретата, свиха се знамената.
Колкото по-славна историята стане,
толкоз по-жестока й е цената.

Върху силни нозе – могъщо тяло.
Българин, превил безсмъртни плещи.
Какво са всъщност националните идеали?
Няма точен отговор.
Но няма и грешни.

СЕЛО ПЕТРИЧ

Всичко се измерва на този свят:
време, тегло, разстояния, вяра.
С относителна точност и резултат,
който е новата Единица мярка.

Три хълма — планински конвулсии —
пазят Петрич като бодливи ризи.
Къщата на Нено Лулчев — от дъб и кирпич —
виси над площада със страшен извод.

Акселерати потомци, снишили ръст,
пладнуват в питомното привремие.
Камбаната на Април — обраснала в мъх.
Смисълът на Април — обръгнал в тема.

Каква ли поука има за нас?
Въстание се прави с подръчни средства.
История се пише в бягство от час.
Подвиг се извършва от луди-бледи.

Когато домът се превърне в кале,
нищо ни струва вековната мъдрост.
Тогава кантареният топуз става гюле,
а черешовият ствол — просто оръдие.

Мерките се объркват и няма кой
да подскаже чий аршин е най-верният.
Уравнението се решава в неравен бой.
Чак след боя рухват империите.

ПОБЕДА

На Димчо Дебелянов

Хиляда и една войни,
които продължават още,
изгубени в оскъдни дни,
спечелени в бохемски нощи.

С груб първобитен интерес
във тебе взрян, светът примигва,
че за мнозина си и днес
предизвикателна енигма.

Макар че можеше да спиш
в тила – необезпокояван –
ти увенча и висш, и нищ
със доброволните си лаври.

Останал сам – без майка, дом,
другари, врагове, любима,
към сетния житейски фронт
с богатствата си ти замина.

Там върху прашния окоп
куршумът точно в теб ще гледа,
за да нахрани твоя гроб
с кръвта на твоята победа.

БАЛАДА ЗА БУЛАТ ОКУДЖАВА

В непоправимия Париж
животът продължава,
но всеки днес е духом нищ:
умира Окуджава.

В сърцето — 9 грама смърт.
И никаква отсрочка!
Нали го чака дълъг път
към верния Висоцки.

Отнесе синият тролей
небесния си пътник.
Дори свети Вартоломей
би ослепял отвътре.

Светът е станал чужд и друг,
а земният оркестър
прибра последния си звук,
надвит от нова песен.

Духът на Франсоа Вийон
тревожно се озърта.
Красавици от всеки дом
надничат — милосърдни.

Където и да ида днес,
света не си представям
без неговия нов адрес:
Вселена Окуджава.

Там търся Льонка Корольов
и вечното арбатство;
Надежда, Вяра и Любов
са винаги на място.

Припламва книжният войник.
Хвърчилото се върна.
И госпожа Победа с вик
венеца си захвърли.

Защо му провървя в смъртта,
а, госпожа Чужбина?
(О, пламенно прегръща тя,
ала обича мнимо!)

Булат жадуваше с копнеж
да се помоли някому,
но в пръстите му бликна свещ,
за да подпали мрака.

От днеска Бог с една ръка
по малко ни въздава;
нали му завеща така
самият Окуджава.
1997 г.

ПОЛЕТ

На Христо Фотев

Поетът няма пари за билет.
Той пешком прекосява живота.
И се вози на номер пет,
но не тролейбус, а водка.

Тя го взема на свойте криле
като деус екс махина;
диша и с дробове, и с хриле
той – братът на Ихтиандър.

Затова като риба в спирт
плува сам между думи и куки,
без да търси зрънце келепир,
по-голямо от чуждата слука.

Колко тъжен е всеки смешник.
Колко жалък е всеки велможа.
А поетът – дори и велик
нищо и никого не превъзхожда.

Сподавете си скръбния вид,
ако зърнете горе Поета,
че из пътя, по който върви,
ни контроли важат, ни билети.

Поетът няма пари за билет.
Ала гратис никога не минава!
Той се вози на номер пет,
но не водка, а слава.

РЕЦИТАЛ

След смъртта на Димчо Дебелянов
ангелите вече нямат хор.
Иван Динков

Той беше толкова голям,
че нямаше къде да пасне,
освен да тъне в гняв и там
да тегне като лъч на място.

Не случи на приятел, враг,
късмет, планета и вселена
и затова край всеки фланг
сърцата си строи на бдение.

Когато възелът бе горд,
разсичаше го без упойка;
щом ангелите нямат хор,
кой прави висшата настройка?

Роден-вроден пророк – и той
не бе осакатен с похвала,
настройвайки на овчи строй
крадците на оригинала.

В предчувствие за тих палеж
го чух да ми подсказва фино:
“Не се ли самопринесеш,
ще съществуваш, но мърцина!”

И в този зле преведен свят
аз имам оттогава кройка:
пред нищо не изпитвам глад
и ангелите си настройвам.

ИЗБОРЪТ НА БЕЛОНОГАТА

Идват високите технологии,
но ти не ставаш по-ниска.
Кой иска всичко да мога?
Още да чувствам аз искам.

Вода от девет планети
да ми докарат, ще кажа:
“Извора търся, момчета!“
Стига ми тая жажда.

Още струи чешмата,
върбите сенки разстилат,
в стамбулските палати
нощем не спи везирът,

Николовата цафара
дълбоката нощ настройва..
Дано те отминат варварите —
старите, още новите.

Става светът все по-сложен.
Но ти не ставаш по-боса.
Кой иска всичко да можеш?
Ти в извора стъпваш просто.

Сред всички праведни вери
ти си оставаш най-свята.
Утре ще те намеря
по стъпките във водата.

Слънцето да пропадне,
земята да се обърне —
дойда ли при теб жаден
няма, знам, да ме върнеш.

БЕЛЕГ

Все си мисля за теб, все се връщам
към високия пролетен полет.
Виждам ясно: светът не е същият.
Всички пътища водят надолу.

Как да стигна до Горното езеро,
до върбата с надвиснали клони,
до етажа на твоите глезени
и до хълма на твоите стонове?

Любовта е кълбо от загадки,
а така ми се ще да науча:
кой е срещал такава, която
да завършва благополучно?

Знам, въпросът е риторичен,
пък и отговор не е нужен.
Който иска и може – обича.
Няма повече, няма друго.

Всичко става в мига – без въпроси
и анализи, пози и рамки.
Любовта е такава прахосница:
съществува, но само голяма.

Тя нехае за нашите мерки
и какво ще се случи накрая.
Като свърши, остава навеки.
И по болката ще я познаем.

КРИЛАТИТЕ НЕЩА

Казват, не всичко, що хвърчи, се яде.
Светът е пълен с крилати мъдрости.
Гладният духом – още дете,
хич не вярва на строгите възрастни.

Знае, че пари. Ала протяга крилце.
Но с белега няма да се похвали.
И от болката – да се отрече.
И изгореното перо да прежали.

В този научно обяснен свят
ситите не вярват ни на гладните,
ни на себе си; а лечебният глад
им прилича на пропаганда.

Единството на думи и дела
също им мирише на лозунг.
Ние знаем: което хвърчи, е с крила.
И мрежа няма да му заложим.

Знаем още: няма да има лек
и прехрана за всички волни.
Ето го следващия хвъркат обект.
Какво чакаме? Шапки долу!

КРЪВОДАРЯВАНЕ

Окръжна болница. Сточна гара.
Отделения като складове.
На стоката в тях – младо и старо -
цената пада.

Кръвните банки дрънчат на кухо.
Станахме вече народ в калъф.
Здравите – неми, слепи и глухи -
не пускат кръв.

Най-живите болни са санитари.
Най-болните лекари са циници.
Сточна болница – окръжна гара.
Тук и смъртта няма амбиции.

Жълта гостенка с карминени устни,
прехласната в снопче стихове.
„Поетите са претоварени с чувства!“,
състрадателно се усмихва.

Сточна гавра. Окръжна столица.
Хамали чакат плащане кеш.
Иде ти да живееш толкова,
колкото да умреш.

КАНТАР

Летим между живота и пръстта
и правим чудо, за да се откъснем
от гравитацията на смъртта;
макар че само мъртвите възкръсват.

След полет раменете ни болят,
както след низост ни болят крилете.
Живеем винаги на кръстопът -
по всяко време и на всеки метър.

Не може да измерваме с аршин
това, което се претегля с болка.
Нима сме неспособни да решим
какво разграничава „да“ от „колко“?

Сред хаоса от стъпки и слова,
триумфи, рани и строшени стомни

ще ни остане само онова,

с което другите ще ни запомнят.

Понеже всичко има свой обрат,
аз в славните си загуби съм влюбен;
и пак се чувствам толкова богат,
че мога щедро цял живот да губя.

ХАРМОНИЯ

Хората си четат хороскопите,
гледат си на боб и ръка.
Но аз помня от личен опит
кому Бог не дава рога.

Това, дето ни се случва, е равно
на нашия собствен живот.
Всичко останало е представа —
без аромат на пот.

Няма защо да играем на криеница
в познатия водевил:
нещо може да се развие,
ако първо си го навил.

Сигурно съществува порядък
в тая вселена — не знам.
Но късмет няма да ти се падне,
не си ли го вземеш сам.

Когато тръгна, никога не се връщам.
Ни давам акъл, ни го пестя.
Какво, че не мога да променя света?
Поне няма да го оставя същия.

(Следва)

23 януари 2019 Коментари

Вашият коментар: