Начало » А. Дневник: репортажи, интервюта, анализи » Стилиян Чилингиров срещу Леонид Андреев

Леонид Андреев

ТЪРГОВЦИ В ХРАМА

Не съм политик, дипломат или член на партия, а писател, за когото над всичко стоят интересите на справедливостта и доброто. Ако бях политик, щях да държа примирителен тон, боейки се най-много от нетактичност и на чувството си за възмущение щях да вържа конски капаци; ако бях дипломат, щях да заоблрям фразите и да разпределям товара по полиците за реалните политици в България; а като писател мога да говоря прямо. Не искайте тук „авторитетни източници“ – за мен  няма други източници, освен всевластното чувство на негодувание и мъчителна скръб.
Какво правите и продължавате да правите, българи? Славянският свят се срамува и свежда очи, когато чуе името българин – така в честните семейства се срамуват от недостойните си членове.  У вас тупти славянско сърце, българи, но мозъкът ви е немски, а езикът ви е раздвоен като на змия. Какво правеше вашето сърце, когато немските мозъци и ръце превозваха през вашата страна оръжие и бомби за турците?  То мълчеше, докато се извиваше езикът на вашата дипломация. То мълчи и сега, когато вече започнаха да се използват тези бомби и мини, убивайки руски хора – колко получавате за превоза, българи?
Когато Европа, Азия и Африка са обхванати от пламъците на смъртоносната битка, вие заглушавате гласовете на умиращите със своите жалби от каква да е обида; над стоновете на ранените и над братските могили се носят търгашеските гласове на вашите водачи. Когато в бащиния дом – който е и ваше жилище, българи! – броди смъртта и воплите на осиротелите се въздигат към небето, вие страхливо предявявате стари сметки, като  не пропускате да претърсите и джобовете на вашия брат-длъжник.
Вие притежавате славянско сърце, но мозъкът ви е немски, той сдържа вашите свети пориви, реално вие сте търгаши – като цигани на пазар. Като търговци на коне вие оглеждате зъбите на победата и коленичите под корема: съдбата не би измамила честния българин,  отдал се в прежните времена на свети братски чувства!
Изнемогва от болки, губи последните си капки кръв, биейки се за свободата си малка, бедна Сърбия, но оглушали от грохота на великите сражения и заслепени от мълниите на немските оръжия, малцина мислят за нейния народ. Театърът на нейната война е като малък провинциален театър, където местните трагици правят едно-друго и дори по оградите лепят още мокрите афиши. Но и в този театър тече гореща кръв, смъртта покосява героите и се леят майчини сълзи.
И на никого не е толкова болно, трудно и страшно сега, колкото на този неблестящ, беден и полузабравен народ, комуто съсед се явяваш ти, родна Българийо! Ти не го забравяш, Българийо, и с едната си ръка го държиш с длан отгоре, а с другата замахваш с нож към братското гърло. Не го ли преряза, Българийо?
Когато в прослава на немския мозък и джоб вие изпълнихте този кървав танц на духовната нищета, няма ли за го повторите на бис?
Времето е много подходящо. Глупавата Сърбия е изтощена, умната Австро-Германия* вече събира на своите граници железните си корпуси и се готви за такъв страшен пир, пред който ще избледнеят всички ужаси на Антверпен и Лувен.
И ако ти, Българийо, внимателно подходиш в гръб и забиеш ножа си между ребрата – а ти добре знаеш къде е сърцето на Сърбия! – това ще бъде неглупава стратегия и превъзходна  немска реална политика. По-бързо целуни брата си в устата, Българийо! Ти помниш как се прави това, нали? Дванадесет апостоли имаше около Иисус, но само един го целуна в устата…. но ти помниш , разбира се, как се прави това и как нарекоха дванадесетия.
Но ако си забравила, ако зле помниш Евангелието, попитай Вилхелм Хохенцолерн: той е отлично подготвен на тема Свещено писание и неотдавна с дълбоко познание на делата целуна право в устата невинната Белгия… и до днес пари целувката на Юда!
Скоро, българи, побързайте – не се оправдавайте като турците, не лъжете, пригответе раздвоения си език, зад който се вижда смъртоносната отрова. Не излагайте на сергията своето славянско сърце, не се жалвайте, че вие самите сте нещастни, че вашият народ е стадо овце, което немският овчар държи в заграждение.
Не вярвам на това. Ако вие действително сте нещастни и невинни, ако вашата родна нам душа стене под игото на немския мозък – въстанете, както въстават народите!
Не се бойте, че това ще бъде трудно и опасно! Това, което се нарича немски мозък, е само една шапка върху главите ви, и най-малкият порив на свободния вятър ще я отнесе назад, в нейното германско отечество. И тогава бих ви повярвал.
Но ако като овце ви държат в немското заграждение, докато към небето вопие братската кръв,- или овчарите ви поведат към предателството, и вие, подобно на всички воюващи, започнете да изселвате русите от България, то пръв сред първите отделете бронзовия паметник на Александър Втори, който ви е създал, защото  той също е бил руснак.
ноемврий 1914 г.

*sic

Стилиян Чилингиров

НЕДЕЙТЕ СЕ СМЯ ТАМ, КЪДЕТО СЕ РИДАЕ НА БЕЗВРЕМЕНЕН ГРОБ

На Леонид Андреев

Един студент влезе запъхтян в стаята ми и развълнувано запита:

-         Четохте ли писмото на Леонид Андреева  в „Биржевая ведомости“+ Ах, то е ужасно!

Аз го изгледах в недоумение: писмото не бях чел; не бях и чувал за него.
Но сега, когато то, заедно с това на сърбина Марко Цемовича, е пред мене и аз го препрочитам с оловено-тежка тъга, може би за десети път, пред очите ми все по-ясно изпъква Вашият образ такъв, какъвто аз го запаметих при случайната ни среща в един от берлинските салони, дето вие четохте пред руси и българи, подчертавам  – и българи, през зимата на 1905 г., Вашата драма „Към звездите“.
И все не ми се ще да повярвам, че авторът на тая драма и на това писмо е един и същ – любимецът на българската интелигенция Леонид Андреев. Все не ми се ще да повярвам, че писателят, който ни е карал да стинем пред скритите неволи на отделната човешка душа, е намерил в себе си сила за хула срещу цял един народ, който преживява в настоящите моменти най-ужасната трагедия, която е преживявана някога на земята.
И взирам се с наболяло сърдце в редовете на Вашата статия, взирам се и в подписа, дано да открия мистификация. Но не. Това сте Вие – кумирът на българската младеж, учителят на българската интелигенция. Вие, който, както признавате сам, не се боите от нетактичност като политиците, който не закръглявате фразите като дипломатите, Вие, който, като писател, обичате да говорите открито и смело.
И чухме ние това слово. Чухме го с покруса и скръб, толкова голяма, колкото бе голямо уважението ни към Вас, като писател и като човек – син на нашия освободител-народ; толкова безкрайна, колкото безкрайна е била вярата ни, че сред общия гмеж от хули срещу нас, поддържан старателно от нечисти съвести в руската преса, има хора като Вас, които могат да виждат спотаяваните страдания; и да кажат на милионите заблудени с вечните думи на Христа: „Нека които и пред нашите очи се смятат за чисти, да хвърлят още веднъж камък по този народ!“ Ала, види се, волята на Провидението, в което вярвате и Вие, била да чуем още една хула от устата,  която сме смятали за свята, да понесем още един удар на камък от ръка, която е държала само факела на истината, дирена и в най-скритите гънки на човешкото сърдце.
И защо всичко туй? Затуй ли, защото сме, наистина, един народ от стадо овни, което има отровния език на змия, носи в главата си немски мозък и знае де е сърцето на „брата“ сърбин, за да забие при първи знак своя ханджар в него? Затуй ли, защото сме юди, които са готови да целунат Христа право в устата и за го продадат за 30 сребърника?
Добре. В такъв случай вие сте побъркали адреса, уважаеми Леонид Андреев. Този Ваш гняв трябва да е отправен към нас по печатарска погрешка. Вие сте писали за сърбите, когато те ведно с истинските врагове на славянството, ни целунаха в уста и ни разпнаха на кръст в Букурещ. Защото там стана измяната на славянството, защото там се мислеше с немски умове, защото там се бореше като тигър – знаете кой, нали? – Вилхелм Хохенцолернски, към когото ни пращате сега, когато се режеха късове от нашата национална снага, щедро раздавани на сърби, гърци, ромъни и турци при удобрителния акомпанимент на руската преса и при жестокото мълчание на нейните факелоносци, калени борци за правата и свободите на личности и на народи. Може би тогава Вие сте протестирали, а израз на този протест е било настоящето Ви писмо, в което сега, както е печатано, е променено само едно име: сърбин с българин.
А ако пък тогава сте мълчали, за да заговорите сега против нас, то позволете ми да отхвърля жестокия израз на Вашата неприязън  към народа, чийто син съм аз, и да го отхвърля не като политик, не като дипломат, не и като писател, който може да говори право, а като гражданин, който умее да чувства и мисли така, както мисли и чувства народа, с който е израсъл и с който сега страда.
Казах: измяната на славянството стана в Букурещ, дето се разпна славянска България, която, кой знае защо, тогава беше станала комахай татарска за целия славянски мир. Но, простете, сгреших: измяната на това славянство стана още при сръбския крал Михаил, през 60-те години на миналия век (т.е. 19. векб.м., Славимир Генчев), комуто българските легендарни борци за свобода бяха подали дружеска ръка с дълбоката вяра, че бъдещето на сръбския и българския народи се крие в тяхното единение.
Измяната при Гредетин, дето българските легионери гинеха геройски в първите редове, дето те спасяваха честта на сръбската армия и свободата на сръбското княжество, за да бъдат отпосле натъпкани из белградските тъмни зандани, или за да бъдат безмилостно прокудени по тъжните равнини на Влашко и Унгария!
Измяната стана при нашето освобождение, когато сръбски войски навлязоха в българските предели, начертани от храброто руско войнство, за да вземат в пай най-добрите ни провинции: Ниш, Пирот, Враня, Лясковец, Трън, Брезник, Кюстендил и пр.;  последните три върнати нам няколко години по-късно от вас – освободителите братя.
Измяната стана на Берлинския конгрес, дето за нас се бореха руските пълномощници, а за тия на славяните сърби – немските и австрийските.
Измяната стана на Сливница, дето недообученото българско войнство трябваше да посрещне нашествието на брата сърбин, за да се възпре в своя стихиен полет към Ниш от австрийските защитници на славянска Сърбия.
Измяната стана през 1906 г., когато българите, подали ръка на сърбите в икономическата им борба с Австро-Унгария, открили границите си за техните стоки и поставили на разположение железопътните си линии, трябваше да бъдат възблагодарени за своето славянство със сатанинската усмивка на падналия отново в австрийски прегръдки сърбин.
Измяната стана на 1912 г., когато ние се готвехме за война, отстъпили на сърбите част от земята, която вечно ни е принадлежала и от която изгря първата луча на нашата национална самосвяст, а сърбите пращаха циркуляри до своите представители в странство за отстояване на сръбското право над Македония. Попитайте г-н Милюкова, той сам е чел тоя документ на славянска взаимност и славянско братство. Попитайте и Маринковича, бивш министър на сръбското кралство, който завчера имаше нахалността, като гост на нашата столица, да ни плесне в лицето с думите: „Ние на никаква цена не щяхме да отстъпим Македония, защото не можем да зачитаме договори, които не са в наш интерес“.
„Заблуждавате се, ако мислите, че ние искахме да останем в Македония за това, защото не излязохме на Адриатическия бряг. Това няма нищо общо с Македония.“ 1 Не е ли това юдинска целувка в уста?
Измяната стана на 1913 г. , когато ние притискахме с последни сили турското войнство на Булаир и Чаталджа, а сърбите денационализираха Македония и се окопаваха на Овче поле и Криволак.
Измяната бяха нечутите зверства на братята сърби над българското население в окупираните области, които братя ни заставиха да ги отървем от звероопиянението, за да бъдем – уви! – ударени в гръб от Ромъния, за да видим подхвърлена на безчестия и позор и неопозорената част от нашето отечество. И, повалени от съюза на славяни с врагове на славянството, да се разотидем окървавени по осквернените си домове, да прегърнем там с неизмерима болка опозорените си патриархално чисти жени и дъщери, да заплачем с горчивите сълзи на непосилно въздържаните си вопли над тяхната и на нашата чест. ИЕ ако в Берлин немци разрушиха нашето дело – Сан-Стефанска България, – в Букурещ го унищожиха сърби.
Или всичко това не е измяна към славянството? Или в негово име ние ще трябва още да бъдем разпъвани на кръст и да носим неокачествимите хули на най-добрите славянски синове? Или славянството съществува мимо нас и въпреки нас? Или нашите болки не са славянски болки, или нашите вопли не са вопли на славянството, или нашето безчестие не е безчестие и за него?
И при всичко туй Вие имате куража да отричате правото ни да плачем тихо, спотаено, както сме плакали от 16 юни 1913 г. насам? Нещо повече: имате куража да издевателствате над нашите рани, само защото не сте в състояние да схванете болките ни във всичкия им ужас? Вие смеете да ни обвинявате, че в тежките моменти, които преживява Сърбия, не й се притичаме на помощ? Та Вие наистина трябва да ни смятате за стадо овни. Инак – ако виждате в нас поне отмалко-малко човешки същества, не бихте искали такова животинско примирение, не бихте ни осъждали затуй, че не се притичаме  на помощ на тия, които вчера на заведоха на кланицата в Букурещ. Оставете ни поне спокойни, дайте ни възможност, ако ни е отредено да умрем, да мрем като народ, който се самоуважава – да мрем с безсълзни очи над разпокъсания труп на нашата родина. И ако от време на време достигнат до Вашите уши откъслеци от нашите въздържани вопли и стенания, недейте ги взема за молба. Ние страдаме в себе си и за себе си. Но поне недейте се смя там, където се ридае на безвременен гроб.

1в. „Мир“ от 2 и 4 ноемврий 1914 г

(Следва)
5 март 2019 Коментари

Вашият коментар: