Начало » А. Дневник: репортажи, интервюта, анализи » Стилиян Чилингиров срещу Леонид Андреев – 2

НЕДЕЙТЕ СЕ СМЯ ТАМ, КЪДЕТО СЕ РИДАЕ НА БЕЗВРЕМЕНЕН ГРОБ

На Леонид Андреев

(сп. Свободно мнение, книж. 47, 22 ноември 1914 г.)

(Продължение)

Недейте ни хули, недейте светотатства над светостта на нашите чувства!
Но не! Вие, който разбрахте човека, не можете да разберете народа. Вие, който изпяхте най-тъжната песен за живота на Василия Тивейския обезумял от скръб над трупа на жадувана рожба, не сте в състояние да схванете скръбта на един народ. Вашето сърдце е тясно за безпределността на нашия ужас пред трупа на родния край.
А не такова го смятахме ние, – ние – българската интелигенция. Не такъв си представяхме и Вас. И пред моите очи отново изпъква Леонид Андреев такъв, какъвто го бях познал в Берлин и бях свикнал да го смятам  по неговите произведения. Той не е същият: чуткият, отзивчивият към всяка човешка неволя писател и човек. Оня в случайния вопъл диреше скръб и неволя, този – безсмислен и лицемерен плач, търговия в олтаря на славянския храм. Оня диреше навред човека, а тоя не е в състояние да види народа. Оня диреше угнетените, за да им даде своята братска симпатия, диреше и потисника, за да му хвърли своето презрение, а този подава ръка на злодея, изригнал ад ог хули над жертвата му. Оня плачеше над падналите, а този ги вини, че не спасяват своя палач. Оня умееше да разлричава плач от оплакване, а този не.
Защото може ли да става дума за оплакване там, дето няма кой да чуе? Нещо повече, там – дето се дава  ухо самво на лицемерни хълцания? Там, дето канския писък на цял обезправен народ под острия ятаган на поробителя брат се взема като пазарлък, като отвратителна търговия? Там, дето се говори за свобода и спасение на този, дето е отнел свободата на другия?

„Сърбия погива!“ Така Ви пише (Марко) Цемович*. „Тя издъхва пред очите на цялото славянство“. И Вие, Леонид Андреев, бързате да ни кажете това. Но напразно. Ние го знаем по-добре от Вас. Казвам: по-добре, защото виждаме не само нейната гибел, но и гибелта на нейната плячка – хубавата българска Македония. Защо не подигнете глас за нея? Защо не кажете на сърбите – палачи на цял славянски народ – поне една стотна от това, което казахте нам? Защо не й напомнихте, че тя, преди да говори за собственото си спасение и да иска нашата помощ за него, е длъжна да даде такова на коварно похитената си жертва? Поне защо не замолихте нейните първи хора да не ни дразнят със своите закани в същия момент, в който Вие и мнозина Ваши руски братя, инспирирани от тях, ни призовавате да изпълним към нея нашия славянски дълг? Защо само пред нас да се апелира в името на славянството, а не и пред Сърбия? Или само ние сме славяни, а те не? Тогава за какво славянство става дума? Но Вие, може би, не четете всекидневните изявления на Пашича и Спалайковича, пълни със злоба, която, според Вас, ние държим на езика си, а, според нас, те я държат и в сърдцата си и в ногтете си дори.

Питате ни какво правим в тия тежки моменти за славянството. Искате, обаче, да кажете (в оригинала е кажите, но смятам, че е печатна грешна – б.м., Сл.Г.): какво правите в тези тежки моменти за Сърбия? Добре, ето отговора ни: лекуваме раните си и страдаме, дълбоко страдаме в себе си за нея и нейната жертва. Но да се притечем на помощ – не. Славянството още не е в опасност, още не е застрашено. А за нас славянството е в Русия, но не и в Сърбия. От първата сме получили нашата свобода, а от втората – нашето робство. А ние сме народ, който най-добре знае какво ще каже свобода и какво – робия. Петтях века под турците и нашият кратък свободен живот нека бъдат най-добрите доказателства за това.

Но вие, г-н Леонид Андреев, не забравяте да подчеркнете на няколко места в писмото си,  че сегашната борба на сърбите е борба на цялото славянско племе. Позволете ми да ви кажа, че грешите. Истината е малко по-друга. Сегашната борба на Русия е борба за спасението на Сърбия, която със своите великосръбски стремежи, като взе част от Македония за себе си, даде друга та Гърция, а на Румъния подари Добруджа, помисли да разреши еднаж завинаги и отношенията си с Австрия, преди нашата и нейната освободителка Русия да бъде достатъчно готова за една такава война, ужасите на която ще надминат хиляди пъти тия на Вашия „Червен смях“.

Не, позивът ви трябва да бъде отправен към Румъния и Гърция. Те са сръбските съюзници. Защо апелирате към този, за уничтожението на когото те, по желание на сърбите, са сключили съюз? Защо не искате да се отплатят на Сърбия за сторените им добрини, а карате нас да прострем братска ръка към ръката, обагрена със собствената ни кръв?

Марко Цемович Ви говори за стената, пред която се намирал целият героичен сръбски народ. И тази фигура ще да ви е трогнала много, защото е почерпана  от Ваше собствено произведение. Позволете ми тогаз и аз да си послужа с нея, защото, ако могат сърбите да говорят с основание за такава,  ние имаме още по-голямо право от тях да Ви я напомним.

Стената пред нашата свобода, г-н Андреев, о подигната много по-рано, отколкото сръбската, и е съборена почти цял век по-късно.Пред нея са си разбивали главите не едно, а стотица поколения. И ако в сръбската стена е имала тук-там пролуки, през които е можело да се види парченце светъл хоризонт, на нашата е нямало и такива. А защото е нямало, затова и по-жарко сме желали да я съборим. Безбройните възстания и милионите жертви са най-добър доказ за това. Но тя рухна най-сетне под напора на Вашето войнство, за да въздъхнат щастливо всички от нас, които още не си бяха разбили главите о нея.  Но за малко. В Берлин се повдигна нова стена за по-голямата част от нашия народ. Такава подигнаха и сърбите за българското население в присъединените към него наши области…

Но да продължавам ли още. Да кажа ли, че ние, след като отидохме не само с главите, но и със сърдцата си да съборим тая стена, зад която се чуваше червеният смях на турчина, братята сърби въздигнаха друга, още по-ужасна, зад която се чува не само техният червен, но и техният жълто-зелен сатанински смях. Зад нея се смеете и Вие, г-н Андреев, Вие, който най-напред видяхте стената пред отделния човек и, като ни я посочихте, накарахте ни да плачеме ведно с Вас. Защо сега се смеете пред нашата стена, зад която си разбиваме главите и сърдцата ние? Защо се смеете пред стената не само на кърви и ужаси, но и на интриги и хули, майсторски скроени срещу страдащите зад нея?

Но нека Ви попитам е аз ведно с Цемовича: помните ли Мопасановия сън за задгробния живот? Да? Ние го постигаме тука на земята. Но знаете ли кой ни го отне? Този народ, който не беше сънувал и това, което му придобихме ние с кръвта на най-добрите си деца и, чийто син, като плащан агент на своето правителство, Ви залъгва с чужди сънища, подирил фигура в литературата, вместо да Ви посочи нашия сън тука на земята, тъй безсрамно похитен в братоубийствена война.

Ала нашата трагедия, почитаеми Господине, създадена от славяните сърби, е много по-ужасна, отколкото можах да Ви я представя аз. Тя не само ни отнима възможността да помогнем на своя похитител, но и да дадем признак на най-елементарна привързаност към освободителя си. И знаете ли по чия вина? По вина на този, който не плаче в собствената си къща като нас, а издържа агенти, майстори на плач, във Вашата, за да трогне отзивчивите Ви сърца  престорените си неволи. Нашите стъпки се дебнат. Дебнат се от съюзниците на тези, които, според Вас, сме длъжни да спасяваме. И, бъдете уверени, ако не беше този отвратителен обръч около нас, ние, останали без ръце и крака, щяхме да пропълзим към Вас, ако не за друго, то поне да засвидетелстваме с последното си мъченишко усилие, колко сме ви признателни за дарената ни свобода и колко сме сломени от жестокостта на коварен съсед и брат. Щяхме да пропълзим, за да видите кой руши вашето дело за спасението на великото славянско семейство.

(Следва)

……………..

В Македония няма и камък върху камък, който да е поставен от българска ръка … В Македония културата е сръбска … В Македония няма нищо българско.“ (Марко Цемович, „Македонски проблем и македонци“, Београд, 1913.)

6 март 2019 Коментари

Вашият коментар: