Начало » Й. Моите факултети » ВЪПРЕКИ КОМУНИЗМА (откъс от „Моето милионерско детство“)

По бремето на социализма много се наблег­на, меко казано, и на спорта – бяха обрани като зрели плодове от села и паланки всички по-яки и здрави момчета, що бяха при капитализма гор­ди, скромни и работливи каруцари, за да се пре­образят те в още по-горди джелезни момчета с медали и олимпийски титли, побеждаващи по световните тепихи и терени спортистите от високоразвитите капиталистически стра­ни, като по този начин натриваха носо на класовио враг и дори на империализъмо, демонст­рирайки безапелационно превъзходството на социалистическио начин на живот над капиталистическио (така пишеше в тогавашните вес­тници).

Не случайно днес ще видим тези яки селски момчета в първите редици на мутрите, защи­таващи комунизма, Партията, Паметника на съветската армия, правото на милитаристка Русия да окупира където и каквото си реши… Защо ли? Да не би да е от (зло)употребата на анаболи? Но анаболите на лъжата, преструвка­та и лицемерието. Изобщо 45 години през ко­мунизма държавата отглеждаше борци (и всякак­ви други задници с яки вратове), от които днес не може да се отърве.

Да приемем, че другариатът е имал добри намерения. Но нали за осъществяването им им е била нужна съответната адекватна икономи­ческа, а не само идеологическа база. Народната власт забрави какво е писал иначе големият виновник дp. Маркс, който поне е разбирал основ­ното: не бива надстройката да надвишава базата. Защото ще я премаже. А точно това стана. Не можеше с баби на село и с ученически и студен­тски бригади да се развива селско стопанство, което да изхранва надстройката, колкото и да се мисли тя за велика, гениална и назаменима.

Чудовищното престъпление на колекти­визацията в комплект с безумната индустри­ализация удари и уби именно селото. Трудът там остана нископлатен и непривлекателен (ало, кво стана с изравняването между града и се­лото и умствения и физическия труд?); хората на­мираха начини да се измъкнат и да избягат от село; градовете, въпреки ограниченията за при­добиване на жителство, се препълваха с нови и нови жители, за които трябваше да се строят нови и нови панелни гета… Защото е ясно, че ес­тествено възникналите проблеми в хода на чо­вешкото развитие могат да се разрешат по някакъв начин, но изкуствените – никога. Тук даже не искам да споменава друг голям проблем – изпревареното от техническия прогрес на съответния духовен и морален капацитет. Не може да слезеш вчера от каруца и утре да ста­неш шофьор на автомобил. Нали кръвта вода не става? Това води до страшни деформации и не се е променило и до днес, когато техничес­ките средства са общодостъпни и когато мо­билният телефон попада в ръцете на многобройния лумпениат, за да си бъбри той глупости на висок глас из средствата за градски транспорт, а не зa да cu уговори кратко и ясно делова среща.

Като си помисля само, че до 70-те години на 20-и век в автобусите и трамваите имаше табели с възпитателни предупреждения като: „Културният човек говори тихо“, „Не загова­ряйте шофьора по време на движение“, „Не яжте храна в превозното средство“, „Не плюй­те по пода“ и други подобни! Беше станало пре­делно ясно, че народът си е по своему прост, ко­ето на село може да е изглеждало екзотично и някак безобидно, но в града се превръща в каче­ствено нов продукт: простотия.

Десетина години след появата на табели­те изведнъж се поде нова кампания, в която с партийна гордост се изтъкваше, щото бълга­ринът вече бил станал културен, цивилизован нов човек и такива табели просто били, видите ли, обидни за него! И табелите бяха откачени като проява на груб анахронизъм… Но нито те може­ха да цивилизоват някого, нито простият ста­на културен. Простият стана простак, защото когато управляват простаци, простащината е модерна.

Междувременно неимоверно нараствала лавината от партийни членове, които в по-голямата си част били чисто и просто обикно­вени кариеристи. Дори да не станели големи на­чалници, все се надяваха на някакви облаги, при­вилегии и по-голяма сигурност. Ако някой си мис­ли, че това не е деморализирало окончателно хората и обществото, прости си криви и без това кривата душица. Макар че не личеше така, както сега (и дори не се и прикрива, а нагло се де­монстрира, по парвенюшки, по лумпенски), оп­ределящи тогава станаха всички възможни от­рицателни черти на човешката природа. Кому­низмът ги издигна в абсолют, а вицовете за Шопа се превърнаха в нарицателни и изразиха най-пълно моралното падение на обществото при на­родната власт.

Така че ако днес се говори за някаква духов­на криза, нека е ясно и на другариата, и на народо, че кризата не е паднала от Марс, а от Маркс. Тя е логично, естествено продължение с модерни, чалгарско-силиконови средства на същата духов­на криза, зачената и достигнала при комунизма своя апогей, като продължава и днес неуморно своя възход надолу.

А ако все пак нещо хубаво се е случвало в живота, то е ставало не благодарение, а въпреки комунизма.

7 януари 2021 Коментари

Вашият коментар: