Начало » А. Дневник: репортажи, интервюта, анализи » Паметта на архивите: Димчовата награда

Копривщица, 1975 година. Първи национален студентски конкурс за стихотворение, посветено на Димчо Дебелянов, организиран от Дирекцията на музеите в Копривщица и Кабинета на младите писатели студенти „Димчо Дебелянов“ към тогавашния Централен студентски дом на културата в София.
В конкурса участваха студенти от цяла България, включително и членове на т. нар. кабинет; творческият ръководител на КМПС „Димчо Дебелянов“ Георги Черняков много държеше на този „термин“, защото смяташе, че „кръжок“ звучи откровено принизяващо за претенциите на неговите членове и техните възможности. ))))
Дали беше прав или не, времето вече показва и ще доказва с годините, но много от тогавашните млади писатели и поети студенти успяха да се утвърдят като литературни имена в една или друга степен: Румен Леонидов, Иван Матанов, Иван Странджев, София Несторова, Живко Желев, Иван Тропанкев, Георги Славчев, Христо Георгиев, Боян Ангелов, Хрим Христовски, Ася Григорова… Сигурно пропускам някого, но минаха повече от 30 години от времето на нашето членство. ))))
И така, на този първи конкурс моя милост бе удостоен с първа награда. Председател на журито бе известният изкуствовед, културолог и литературен теоретик и критик Владимир Свинтила, а сред членовете му бяха литературният критик Светозар Цонев,  поетът Карол Николов, директорът на музеите Димитър Пиронков. Може и да пропускам някого, но минаха….. )))
Ето го стихотворението, което след толкова време ми изглежда, меко казано, неопитно и наивно на места; но това е положението….

По-късно многократно го редактирах и преработвах, като един от финалите стана така:

„…. от днес ще носиш ти през всички дни
скръбта и вярата на битието.“
………………………………………………………
Радвам се, че моят приятел от студентските години – художникът Димо Троянов, на когото съм посветил стихотворението, е запазил „оригинала“ и го е включил на централно място в посветената му  от вестник „Новият пулс“ страница по случай 60-годишния си юбилей. )))

Ето как изглежда наградата:

Медалът е „златен“ и е изработен от скулптора Павел Койчев, толкова нашумял днес с оригиналните си инсталации и пространствени решения.

През следващите години също участвах в конкурса и бях награждаван; но по-важно е, че така се запознах с музейните служители и с тогавашния директор Димитър Пиронков, който, знаейки, че завършвам  следването си през 1977 г., ми предложи да постъпя на работа в Дирекцията на музеите, защото било крайно време според него уредникът на Димчовия музей да има филологическо, а не историческо образование.
Приех, но вече имах договор за стипендия с Великотърновския районен народен съвет (както се зовяха по онова време) и трябваше да се направят съответните постъпки, зящото тогава младите специалисти ходеха да работят по разпределение – главно като учители – за тригодишен период. И тъй като вече съществуваше университет в старопрестолния град, където също се подготвяха филолози (основно за учители), едва ли моето евентуално преразпределение от Търновски някъде в Софийски окръг щеше да наруши „крехкия баланс“ на образователната система.
Пиронков ми обясни, че това може да стане с размяна на писма и  прехвърляне на парите по моята стипендия от единия окръг на другия, за да бъде вълкът сит и агнето цяло. Така и стана. И когато се стигна до този сюблимен момент, Комисията по разпределението в университета ми издаде съответния документ. Така вместо новоизлюпен млад учител се пръкна бъдещият уредник в Димчовия музей. ;) ))


На снимката долу съм с „подгласниците“ си Васил Стоев и Христо Георгиев пред родния дом на Димчо Дебелянов.
Как е оцеляла през годините тази снимка, не знам. Де да ги имаше тогава днешните дигитални възможности! Колко мигове са отлитнали така, без да бъдат запечатани, за да може днес човек не просто да си спомня или да се мъчи да си спомни, а да види и почувства как са изглеждали нещата в миналото….

През всичките години оттогава (включително, разбира се, и през онези, когато бях уредник на Димчовия музей в Копривщица, след като завърших университета) не съм спрял да мисля за Димчо и за неговата участ и поетично творчество. Написал съм още десетки стихотворения за него и вероятно ще напиша още.
Едно от тях е

РАЗЧИСТВАНЕ НА ДЕБЕЛЯНОВИЯ ДВОР

То е съвсем рутинно разчистване
в навечерието на юбилея.
Няма да ни доближи до истината.
Няма и да ни отдалечи от нея.

Времето не щади никого и нищо:
хора, порти, дувари, кладенци, калдъръм…
Какво остава за пет-шест вишни;
те и наяве си бяха сън.

Разликата между музея и къщата
е в отстоянието до мита.
Стопанинът вече не се завръща -
сторил е място тук за света.

Той трябва и може да бъде предан,
може и трябва да устои
и без да знае дали го следват,
първо моста ще построи.

Не се надява на нищо свише
или да дойде моментът.
Никой, който е страдал истински,
не чака аплодисменти.

Но не скърбете за старите вишни -
и новите ще се прихванат добре.
Поетът, който си е отишъл,
не може повече да умре.

2007 г.
…………………………………………………..

Когато през 2007 г. се честваха 120 години от рождението на Димчо, бяха изкоренени старите, вече доста деформирани и изкорубени от времето вишневи дървета, но през март същата година бяха засадени нови.
На снимката долу живият все още по това време (и той почина наскоро, лека му пръст!) племенник на Димчо Иван Дебелянов – син на Димчовия брат Илия Дебелянов (същият, който пренася тленните останки на Димчо от Демир Хисар, Гърция, в Копривщица, защото в южната ни съседка днес нямаше и помен да има от първия гроб на гениалния поет) участва в засаждането на ново вишнево дръвче.
Дръвчетата, впрочем, наистина се прихванаха и вече цъфтят. )))

Иван Дебелянов между Донка Карагьозова (бивш уредник на музея „Ослекова къща“) и Кети Тумангелова (вече покойница, бивш уредник на къща-музей „Любен Каравелов“ в Копривщица).
На заден план се вижда пернишкият поет Христо Крапер.

………………………………………………………….
За стихотворението „Разчистване на Дебеляновия двор“ през есента на същата 2007 г. получих награда на първия конкурс на името на поета Николай Искъров в Свищов,

което едновременно ме радва и натъжава, защото Кольо Искъров бе мой приятел, а днес вече не е сред живите….
……………………………….
В следващ постинг ще ви разкажа за наградата „Яворов и ние“ в Поморие. Защото Яворов е следващият голям поет, пред когото се прекланям. )))

Който търси път и простор
ще търпи и нанася рани.
Може истински да е горд

който истински се прекланя.

———————–

На линка долу снимките могат да се отварят.

http://slavimirgenchev1953.blog.bg/poezia/2012/08/13/.761734

Заб. Текстът е писан миналата година.

13 август 2012 4 Коментара

4 Коментара за “Паметта на архивите: Димчовата награда”

  1. Васил Стоев коментира на 8 февруари 2013 :

    Слави, сърдечно те поздравявам за хубавия текст, а и за стихотворенията, които прочетох.
    Благодаря ти и за включената снимка
    Това, че ме нареждаш сред отишшлите си на другия свят, всъщност не ме нито уплаши, нито обиди, а просто ми стана по-весело.
    За тази твоя заблуда, вината е моя, защото след 2-та прекарани инсулта, спрях да пиша поезия и да общувам с колеги. Е, все пак превеждам книги от френски… Така че сам съм си виновен…
    Желая ти здраве и творчески успехи!
    Твой почитател: Васил Стоев

  2. Славимир Генчев коментира на 8 февруари 2013 :

    :) Васе, направо сякаш се връщаш от Оня свят. Бог да те поживи! Някои хора ми казаха – сега няма да ти кажа кои – и аз повярвах, защото никакъв те нямаше. Неведнъж съм те споменавал по разни поводи, например наскоро като преводач на „Пациенти на власт“. Ще оправя грешката с огромна радост. Да илядиш, човече!

  3. Васил Стоев коментира на 9 февруари 2013 :

    Слави,
    благодаря за корекцията и благожпожеланията ти.
    Да добавя, че всичко писано от тебе за кабинета „Димчо Дебелянов“ и Черняка е самата истина.
    Моля те изпрати ми твоя имейл адрес и телефон на приложения тук мой имейл адрес, за да поддържаме по-здрава връзка.
    С поздрав: Васил Стоев

  4. Славимир Генчев коментира на 9 февруари 2013 :

    Бива!

Вашият коментар: