Начало » А. Дневник: репортажи, интервюта, анализи » Любомир Далчев – голям творец, майстор на човешката драма

…………………………………………………………………………………………

Любомир Далчев (1902-2002)

—————————————————————-

Петър Атанасов

Още от времето на Ледниковия период преди десетки хиляди години е имало даровити хора, които са ни оставили своята скулптура. От всички изкуства скулптурата оставя най-дълбоки бразди в времето.  Но нейното развитие не върви по равен и широк път. Има моменти на разцъфтяване на тази човешка дарба, но и има време на дълбоки пропасти. Отделни даровити хора създават незабравими творби. Често след това по вече отворения път израстват нови даровити хора.
Днес може би името му да е забравено, защото книгите за него бяха забранени за печат, името му бе изличено и умишлена дезинформация бе разпространена, но Любомир Далчев е оставил стотици свои произведения, които всеки ден хиляди хора ги виждат в София и почти във всеки голям град в България, както и в други страни по света. Някои твърдят, че за българската скулптура от двадесетияг век, това е векът на Далчев.  Други спорят, кой от двамата братя е оставил по-дълбока бразда в изкуството, Атанас Далчев в литературата или Любомир Далчев в изобразителното изкуство. Ако изкуството може да мери с метър, вероятно Любомир ще бъде по-нависоко.  Но никой не може така да го мери.
Като негов студент и участник в някои от неговите проекти имах възможност да бъда близко до него в продължение на близо половин век. Пътувал съм с него като преводач в доста страни и съв видял повечето скулптурни сбирки от значение в Европа и САЩ. Искам  да се опитам да обясня защо някои хора го смятат за голям  художник. Защото той не е само голям като творец, но е и смел човек, корав българин и добър човек.  Той помагаше на студентите и никой не може да се оплаче, че Далчев го е нагрубил или го е засегнал с нещо.  Винаги беше готов да помогне и да обясни как  да се прави скулптурата. Въпреки това имаше хора, които го мразеха поради различни причини.
Това са няколко наброски от огромната му творческа дейност.

  1. По времето когато влиза в българското изкуство Далчев е между най-подготвените с образование от академиите на три Европейски столици.
  1. По количество на неговите фигури в естествен ръст, изпълнени в бронз, камък и дърво надали някой може да стигне даже близо до него.
  1. Далчев търси хармоничните форми, естетическият израз, абстрактният образ. Даже някои от неговите композиции могат да се анализират като сбор от абстрактни форми свързани в жив образ.
  1. Но центърът на изуството на Далчев е преди всичко човекът.  Но не копие на човешките форми, а съдържанието, по скоро душата на човека. По експресивност и драматична сила той e близо до най-известните скулптори.
  1. Той е между малцината скулптори способни да създадат илюзията за движение и живот от статичните форми на материала. Даже в абстрактните му форми има живот и движение.  Много скулптури поставени до неговите изглеждат вяли, кухи и лишени от плътност и съдържание.
  1. Той изгради собствен стил, базиран на нашата резба и подчертаващ движението и трагизма, уникален според журорите на световното биенале на скулптурата в Атверпен, които претендират, че познават всеки скулптор от значение на нашата планета.
  1. Той въведе нови материали в скулптурата и направи композиции с различни материали. Камък с бронз и алуминий, дърво с бронз, мед и олово. Неща които носеха риск и малко се осмеляваха да го направят.
  1. В борбата против догматизмът и ограниченията в творческата свобода, той има смелоста да направи няколко пробива, които му струваха скъпо, но успя да получи някои промени.
  1. Той има смелостта на близо 80 години да зареже пошлата агитационна илюзия за изкуство в тогавашна България. Това допринесе за разграбването и разрушането на голямото хале с негови скулптури, изкъртване на името му от веговите произведения и злобна дезинформация, която даже и днес се шири.

10.  Някои го определят като български скулптор, други като американски или френски, комунистически или буржоазен, с цена за пазара на колекционерите или мнението на кюрейтърите и музейните администратори. Страната, езикът, местото, партийни групи, парите не бяха важни за неговото изкуството. Личните му нужди бяха съвсем скромни. Той правеше изкуство за хората, а хората са навсякъде.
11.   За мене лично, може би звучи пресилено, но когато гледам някои от неговите творби имам същото чувство когато гледам Рембрандт или слушам Бетовен.
С няколко страници не може да се покрие дългият му път, но ще се опитам да покажа някои моменти.
Още от първите си дни като студент по изкуството Далчев показва голяма енергия, интерес  и  талант да овладеее майсторството. Той е може би единственият  българин да получи висше образование по изобразително изкуство от  Кралска Академия в Рим, Екол де Бозар в Париж и Художествената Академия в София. В тези Академии той кръстосва пътя си с Алберто Джакомети, Сретен Стоянович и Арно Брекер, по късно в челните места на скулптурата. Още може да се добави дълбокото му изследване на изкуството в Италия, Франция и Германия през първата половина на века. Той познава почти всяка сбирка от значение. Още с идването си в България той създава за няколко години над сто скулптури в бронз, камък и дърво в естествен или по голям ръст.  Само с това количество той надминава почти всички български скулптори. Никой от тях не бе направил толкова през целия си живот.  Неговото „Движение” и много други фигури могат да бъдат в всеки голям музей в Париж, Берлин или Виена. По това време от своето развитие Далчев е близо до Арно Брекер,. След участието му в Биеналето в Венеция, той бива настойчиво канен за главен скулптор на град Франкфурт, но отказва на нацистите, защото не споделя тяхните идеи.

Св. Климент Охридски

Шестдесет фигури от интериора на Съдебната палата в София и фигурите от Съдебната палата в Русе са между първите големи монументални групи свързани с архитектурата у нас. Фигурата на Рачо Ковача с четирите фигури на моста в Габрово, както фонтана в Русе са между първите скулптури за обществени места извън обикновенните паметници.Те откриват пътя към естетическото оформление на градската среда.
През 1944 година Далчев заедно с всички български художници са включени в сферата на соцреализма, когато художници могат да работят само по поръчка на пропагандата според установените канони и всяка свободна дейност и инициатива са забранени.  От Агитация и Пропаганда забелязват способностите на Далчев и се мъчат да го привлекат в комунистическата партия. Той не посещава събранията им, не плаща членски внос и не изпълнява партийни поръчения. Не му се издава партийна книжка. Отказът да бъде член на БКП го преследва през цялото време с редица санкции и ограничения. Той е приет да преподава в Художествената академия, но е под постоянен контрол, обследван е и с обвинения за западно влияние, формализъм и други „престъпления”. Когато решават да изключат Галин Малакчиев и други студенти от Академията като формалисти и проводници на западно влияние, Далчев си слага оставката на масата и казва, че „ако най-способните ми студенти са вън, аз няма защо да преподавам.“ Днес това изглежда дребна работа, но тогава това значеше, че Далчев оставаше в ръцете на „бдящите”.  Немалко талантливи хора бяха смачкани и унищожени. Тогава беше много сладък „бизнесът“ да се „разобличават враговете”. Това осигуряваше покупки в специални магазини, настаняване в чужди жилища, специално образование за децата, пътуване в чужбина и много привилегии, които обикновенните хора не получаваха.
През времето на Вълко Червенков всички скулптори и студенти от Художествената академия са включени под строй в групата за поръчания от Агитация и Пропаганда паметникът на Съветската армия в София.  Далчев има смелостта да се протипостави и казва, че мястото съвсем не е подходящо и е по-добре да се направи в парка. На Далчев нямат доверие и му възлагат да направи релеф „Октомври”според една скица от художника Борис Ангелушев. Той прави една гладна окъсана тълпа, юрнала се към царския дворец. Веднага е извикан и накаран дрехите да са изгладени и обущата лъснати. Фигурата на моряка от Аврова е заместена с един комисар. Даже бюстът на женската фигура е мерен. Далчев възразява, че така това са белогвардейци и че по това време не е имало комисари. Но кой ти гледа историческата истина и са му заповядали да си затваря устата. За да разберем колко смело и било поведението на Далчев, по-късно художникът Александър Жендов е напълно унищожен и смачкан за изказване на различно мнение по изкуството с своето писмо до приятеля си Вълко Червенков. Умира в пълна нищета. Днес това изглежда невъзможно и има хора, които не искат да вярват, че това се е случвало. Тогава много хора бяха пращани в затвора или в лагери или под земята или изселвани, като „обществено опасни за режима”, но тези които знаеха за това си мълчаха. Мълчат и днес.  На Далчев се поръчваха и други фигури от пропагандата. Той се колебаеше дали да не се откаже. Но смяташе, че ще го изхвърлят напълно и ще му забранят да твори. Реши, че е по-добре да ги направи неприемливи и други да ги отхвърлят. Някои от тях бяха изпълнени въпреки това, но бяха скрити от широката публика.
В следващият етап Далчев създава едни от най-силните си композиции наситени с драма и нови форми на израз.  Тук е неговата фигура „Бунт”, (за съжаление не е в България). Това бе една могъща, ръбата  и силна фигура, затворена между четири плоскости и така пълна с енергия, като че ли ще избухне в следващият момент. Тя бе толкова силна, че даже петдсет години след като я видях, не мога да я забравя. Тя предизвика голяма паника, защо съвсем не бе в обикновените форми на соцреализма и предизвика лично министерът на културата да я махне два часа преди откриването на изложбата. Даже един филм с нея бе забранен.  Темите на пропагандата постоянно наблягаха за възстания и бунтовете, но тук сметнаха, че това може да е бунт против ограниченията в изкуството. Действително доста хора успяха да я видят и да си направят снимки и това повдигна много разговори и изведнъж се оказа, че и по-добри средства за израз могат да се използват. Така тази фигура прекърши каноните на соцреализма и художниците започнаха да правят по-свободни творби.  Далчев разви свои собствен стил, базиран на нашите резби, който според специалистите не може да се види никъде по света. Но две големи книги приготвени за печат бяха спряни и останаха по рафтовете. Влиянието на „Бунта” и стилът на Далчев в архитектоничното изграждане на скулптурата може да се види в творбите на следващото поколение скулптори като Димитър Бойков, Галин Малакчиев, Крум Дамянов, Ана Далчева, Валентин Старчев, Вачко Вачков, Иван Нешев, Георги Радулов, Альоша Кафеджийски, Мишо Симеонов, Иван Ковачев, Георги Кериш, Величко Минеков, Анастасия Петкова, Данчо Вампоров, Олга Наздрачева, Павел Джеферов, Стоян Илиев, Васил Симитчиев, Невена Шатарова, Стефана Бояджиева и много други.
Изглежда имало е хора, които са виждали възможностите на Далчев и са искали да го покажат в Русия и да получат позволение, за да се отвори една нова врата за нашата скулптура. Бе уредена негова изложба в Ермитажа в най-ценнната им зала и после пет негови творби бяха включени в тяхната сбирка. Руски и немски списания писаха за това. В Ермитажа почти нямаше никой от тогавашните величия на соцреализма. Предимство имаше западното изкуство. Неговата фигура „Мъка” в Ермитажа изразяваше една напълно потънала в страданието си фигура. Можем да го сравним по сила с „Викът” от Мюнх.  Тук бе и неговият отречен „Бунт”. Една друга негова фигура на момиче бе изложена при входа на Тронната зала на двореца. Ръководителите на Ермитажа протестираха и се чудеха как може да няма книги за такъв силен художник като Далчев. В България нищо не се публикува и дълги години нищо не се знаеше официално за неговото участие. Може би тези, които бяха уредили изложбата му в Ермитажа, да са били наказани и „разобличени” от „бдящите”. Тези, които се страхуваха от Далчев, бяха по-силни.
Дълга е редицата от това, което Далчев ни е казал с своите творби в България и чужбина.
Когато журьорите от международното Биенале на Скулптурата в Антверпен бяха в ателието на Далчев, те споделиха, че Далчев е нещо съвсем различно от скулптурата на почти всички ателиета, които те са посетили в много страни. Далчев не принадлежи на никоя школа или течение в скулптурата. Той съвсем уникален. Той е фигуративен, но в съвсем нов облик. И това е истина. Прегледайте каталога на големите сбирки като Cass Sculpture Foundation in UK, International Sculpture Center in USA, Hugo Voeten Collection в Белгия и много други. Няма да намерите човек като Далчев, защото Далчев е отделна класа. Далчев има смелоста да въведе драмата в скулптурата, която липсва защото, не е комерциална категория, защото кой ще внесе драма в собствената си къща. Но всеки гледа една или друга драма всеки ден на екраните си, и е щастлив, че драмата не е при него.  И за драмата има огромна публика. Драмата е за обществена консумация. Но малко скулптори смеят да го правят, защото и твърде лесно драмата да се превърне в карикатира. Иска се огромно познание и умение драмата да се почувства, да проникне и да остане закована в спомените. Далчев отвори собствена страница за своето уникално изкуство в дългият списък на разни „изми” или каквито и да е течения и „открития” в изкуството. Той отвори отделна категория „скулптура и драма”.
В Далчевата драматична редица са неговите „Войниците на Самуила”, ослепени и водени от един на сто с едно око. По силата на израза на човешкото нещастие, Далчев е на нивото на Роден с неговите  „Буржоа от Кале”. Тук въпроса не е както някои споменават, дали това са българи или македонци или какъв цар е бил Самуил. Въпроса е , че това са  изрази на едно човешко нещастие и мъка, които не могат да се напишат с думи или по какъвто и да е друг начин така силно и вярно. Нещо което само един голям творец може да направи така убедително. Тук са „Иов” протестираш пред съдбата му определена от Бога, „Блудният син” с трудния момент на срещата с бащата, възторга на затворникът от Майтхаузен и другите фигури от неговата сбирка зад Военния клуб. Тук може да добавим неговата „Лагеристка” или „Зозата” от превъзпитателните общежития на Мирчо Спасов в Белене и Ловеч. Момичето, което гледа далечния свят оттатък бодливата тел.
Той създава „Вдовиците”,  сега в министерството на външните работи и в сбирката на Юго Вутен в Хил – Белгия. Това са жените, загубили своите мъже, и всяка е с своята мъка и нещастие.  Те могат да бъдат в всяка страна, където хората се преследват за тяхното мнение даже и за предполагаемо мислене. Едни протестират срещу съдбата си, други са примирени, трети са готови да се борят.  Една изключително силна творба за трагедията на хиляди жени в целия свят, вчера, днес и навярно утре.  Техните мъже са се борили за различни идеи, или са жертва на доноси и злоба, невинни или обвинени за измислени престъпления, но явно неудобни и преследвани от някого. Виждаме го всеки ден по екраните, в филми или истински събития, четем за миналото и това е част  от нашето настояще. Далчев заостря формите, което внася силен драматизъм, засилва движението и създава илюзията за огромната мъка по загубеното щастие, надежди, вяра в бъдещето. Тук е майсторството на твореца, да почувстваме мъката до болка. Много лесно неумелото третиране на формите, могат да превърнят фигурите в курикатури, да изкривят усещането в противна посока. Но Далчев е сигурен в психическият удар, в трудният момент да създаде верния акцент. В първият момент не всеки може веднага да проникне и осъзнае дълбочината на израза. Но колкото по-вече гледаме неговите творби, толкова по-вече неща откриваме. Той никога не грабва хората с сензация, която по-късно лесно умира. Напротив минава време, и той остава запечатан в паметта ни. Това е което става с класиката в изкуството. Времето не го засяга.
Може би Далчев разбира добре страданията на хората, защото детството му преминава сред взаимните балкански преследвания, убийства и палежи в родният му град Солун.  Следват пълната загуба на целия семеен имот и много негови творби втори път при бомбардировките в София и трети път след заминаването му за Америка и изпразването на неговото голямо хале пълно с скулптура в Бояна.Св. св. Кирил и Методий

За Пловдив той превърна в Тракийски мемориал един паметник, започнат като Братска Могила с 90 метра скулптурни композиции от историята на Тракия през последните сто години.  Даже можа да предвиди падането на комунизма и корекциите за паметника. Далчев не можеше да се помести в тесните рамки на соцреализма и изостави ателието си и всичко, което имаше и на близо 80 години замина за САЩ, вместо да се върне в България. Казваше: „Не мога да се надявам да шашна някого с изкуството си, но не мога да дишам повече в България. Може би ще умра като последен бедняк, но поне да дишам свободно”.  Той не се надяваше, че ще живее дълго. Няколко години преди това имаше трудности с краката и мислеше, че краят му е дошъл. Даже му приготвихме специално устройство, за да може да работи на цяла фигура седнал. Но после се оправи, но винаги имаше трудности с ходенето.Николай Коперник
В САЩ той продължи и направи една голяма фигура на Макгахан в родният му град Лексингтон, известен с статиите си за България като един от нейните освободители. Той изгражда фигурата му в момент на движение, нещо което е изключително трудно да се постигне в скулптурата. Също направи с фигурата на бегача Джеси Оуенс в последата му крачка към победата. Фигурата на „Свободата”, „Мойсей”, проект за входа на Сан Франциско за Голден гейт, и други негови скулптори показваха изключителанат му способност като художник да превърне мъртвата материя в фигури пълни с живот. Когато вече не можеше да работи с глината, той се върна към живописта от своята младост и остави много големи платна и хиляди рисунки. Известната къща Кристис в Ню Йорк научиха за него и поискаха да го представляват. Можеха да го направят световно известен. Той отказа, като каза, че за търговците е най-важно името, а тя се определя до голяма степен от рекламата. Той твърдеше че даже и най- големите имена имат шедьоври и също не толкова добри творби.  Произведението трябва да се цени независимо от името. Карахме го насила да си подписва произведенията. Той не искаше името му да го продава и парите не го интересуваха.   Никога не се гордееше, награди и ордени не го интересуваха, живееше скромно, и продължаваше да твори до последният си дъх,  без да иска нещо.  Изкуството бе всичко за него.
Погребан е в световно известната Кристална катедрала в Гардън Гроув, близо до Дисниленд на юг от Лос Анжелес. В тези гробища лежат стотици от всички щати на Америка и Канада. На неговият гроб често се виждат цветя поставени за него и свещениците го споменават в панахидите.  Любомир Далчев не е забравен даже далеч от България.
Изкуството на Далчев не е за тези, които искат да направят лесни пари с него.  В изкуството му няма сензация, шок, гръмогласни викове и барабани. Надали ще шашне света за пет минути и да изчезне. То е уникално, изключително силно, проникващо с драмата на човека до най-дълбоки чувства. Хората излизат, след като са го видяли, като от една драма с силни чувства и ще го оценят. Защото това е драмата на един българин, прокуден от страната, където е роден, прокуден от страната, за която смята, че принадлежи, и потърсил като милиони българи чуждо гнездо. Живот, пълен с „грехопадения” според неговите съдници.
И ще остане неразбран от обърканите съобщения от „бдящите” изобритатели на акробатически дезинформации за него. Колкото до българските „интелектуалци” или СБХ, въпреки че го виждат всеки ден, упорито мълчат за това голямо име, за този голям творец и за неговата сила. Следват това, което им беше заповядано да правят, когато Далчев не се върна в България. Разликата е, че милион и половина българи направиха същото, без да бъдат заклеймявани, даже и сега от дежурните „бдящи”.Перущица. Паметник на трите поколения,

по проект на Любомир Далчев… След коментара на арх. Любомир Шинков помествам неговото уточнение. „Архитектурата на паметника е на арх. Любомир ШИНКОВ и арх.Владимир РАНГЕЛОВ, автори и на Братската могила – Пловдив. Само великолепните каменни релефи по вътрешната стена на паметника са на Любомир Далчев.

Вдовиците в колекцията на Юго Вутен в Белгия

Паметникът на Йордан Йовков в Добрич

Паметникът на Гоце Делчев, от 1966 г. творбата е в Скопие

Молещо се дете

Самуиловите войници

Момичето от лагера „Зоза“

Паметник на МакГахан в движение като журналист. Смятан в родния си град Лексингтън за един от освободителите на България.

23 септември 2012 7 Коментара

7 Коментара за “Любомир Далчев – голям творец, майстор на човешката драма”

  1. Румяна Пашалийска коментира на 25 септември 2012 :

    Слави, с благодарност прочетох този хубав текст, от който научих неизвестни за мене неща… Ти сигурно знаеш -скулптурната композиция пред „Позитано“ 20 не е ли също на Любомир Далчев?..Прилича на неговия стил – мощни фигури с изразено движение, абстрактни форми… Може и да греша, но когато минавам покрай нея винаги си мисля, че – ето, талантът не може да бъде помрачен, дори когато изпълнява идеологическо поръчка…

  2. Славимир Генчев коментира на 26 септември 2012 :

    Всъщност дължим благоданост на студента на големия майстор, който ми прати текста и снимките. А за композицията пред „Позитано“ не знам нищо. Хубав ден!

  3. арх.Любомир Шинков коментира на 27 ноември 2012 :

    Написаното под снимката с общия изглед на паметника в Перущица е ГРУБА ГРЕШКА!(„…по проект на Любомир Далчев“)Не мога да допусна,че е написано нарочно,защото не отговаря на истината и е наказуемо по закона за Авторското право! Архитектурата на Паметника е на арх.Любомир ШИНКОВ и арх.Владимир РАНГЕЛОВ автори и на Братската могила- Пловдив.Само великолепните каменни релефи по вътрешната стена на паметника са на Л.Д.Проверете надписа на мраморната плоча и съществуващите арх.проекти и документации, както и в моята книга.За мене Далчев е гений!27.11.2012г.арх.ЛШ
    София,27 ноември 2012 г. арх.Любомир Шинков

  4. Славимир Генчев коментира на 28 ноември 2012 :

    Благодаря за уточнението. Текстът не е измислен от мен. Така е написано. Не съм бил в Перущица.

  5. Петър Атанасов коментира на 12 октомври 2013 :

    Грешката е от статията в УИКИ за Любомир Далчев, някога базирана на редактираната от ДС статия в Българската енциклопедия, с цел да бъде омаловажен като дисидент,
    където от стотиците му скулптури в София са показани преднамерено само паметникът му в Скопие, отречен като български и паметникът в Перущица, където не се виждат релефите. Архитект Шинков е прав, че проекта за архитектурата на паметникът е негов и на арх. Рангелов, но скулптурата е на Далчев и принадлежи на тях. И днес никой от професорите по изкуствознание при Академията и БАН не коригират статията в УИКИ. Те следват линията на ДС и за тях Далчев е табу.

  6. Любомир Далчев (27 декември 1902 г. – 11 юли 2002 г.) | MEDIA MARKETING коментира на 17 януари 2015 :

    [...] Днес може би името му да е забравено, защото книгите за него бяха забранени за печат, името му бе изличено и умишлена дезинформация бе разпространена, но Любомир Далчев е оставил стотици свои произведения, които всеки ден хиляди хора ги виждат в София и почти във всеки голям град в България, както и в други страни по света. Някои твърдят, че за българската скулптура от двадесетияг век, това е векът на Далчев. Други спорят, кой от двамата братя е оставил по-дълбока бразда в изкуството, Атанас Далчев в литературата или Любомир Далчев в изобразителното изкуство. Ако изкуството може да мери с метър, вероятно Любомир ще бъде по-нависоко. Но никой не може така да го мери. 

  7. Славимир коментира на 18 януари 2015 :

    Не може да се мери по такъв начин, наистина.
    Да, в начале бе Слово. Но какво е скулптурата? Ако архитектурата е застинала музика, то скулптурата е замръзнало в движение Слово. За мен и двамата Далчеви са еднакво гениални.

Вашият коментар: