Начало » Ж. Пиеси » Оценителна комисия

Първа сцена

Дирекцията на музеите. Голямо помещение на първия етаж. Вляво е входната врата. Вдясно има друга, леко открехната врата. До нея се вижда част от стълба, водеща към горния етаж. В помещението има голяма печка за дърва, шкафове, етажерки, бюра. Върху тях са нахвърляни различни вещи и дрехи. Асен е сам. Разглежда вещите. От вътрешната стая долитат приглушени гласове, които той слуша разсеяно. От време на време отива до прозореца и поглежда навън. През прозореца се вижда площадът, където работници сковават дървено гърбаво мостче и бутафорно кафене с фенери от двете страни на фасадата. После Асен пак се връща към вещите и дрехите и без особен интерес ги разглежда.

Женски глас: (авторитетно и напевно)

– Капак глинен, кръгъл. Написа ли?

Глас на момиче:

– Да, како Ленче!

Женски глас:

– От долната страна по цялото му протежение на 4 мм от края – коничен ръб, служащ да задържа капака върху захлупвания с него съд. Написа ли?

Глас на момиче:

– Да, како Ленче! А съдът?

Женски глас:

– Съдът липсва. То ако всичко беше наред, какво щяхме да правим, а? Така-а-а-а. От горната страна капакът е гланциран. В центъра му има сферично топче с големина на орех… момент, Стефче, да измеря, мойто момиче… пиши – 10 мм – …служещо за дръжка.

АСЕН: (смее се) А може би има форма на четириъгълен триъгълник? Или на пресечена пирамида с конусообразен връх!

Въздъхва отегчено, поглежда си часовника, приближава до масичка със старинна изработка, върху която са натрупани безредно разни вещи. Разглежда ги. Взема последователно някои от тях и зрителите виждат: лула, албум с кожена подвързия, бронзов дивит (мастилница), дамски обувки, комплект вилици и лъжици, пристегнати на снопче с ластик, бастун, библия, аптекарски везни. Пуска отегчено върху масичката един кръст… После отива към купчина дрехи, нахвърляни пред библиотечния шкаф. Там безредно стърчат ръкави, крачоли, яки, фесове, елеци, аби и т.н. Асен измъква от купа изящна рокля от фин плат. Поглежда към масичката към обувките.

Външната врата се отваря с трясък. Влиза Тодор Карадимов.

КАРАДИМОВ: Чест и почитания!

АСЕН: Е? (завърта се леко с роклята в ръка) Де я пустата делегация?

КАРАДИМОВ: Отде да я знам! Да не съм аз екскурзоводът тука!

Асен се намръщва.

КАРАДИМОВ: Е де, е де! На мен ли се сърдиш? Досега бях в Стариградското кафене. (пауза) Чакай, чакай! Сещам се, че в сепарето киснеха някакви, едни такива изтупани. Но хич и не попитах що за птици са!

АСЕН: Че бива ли, дошли-недошли в града-музей, да се пъхнат право в кръчмата?

КАРАДИМОВ: Е що пък не? Такива за никъде не бързат. Ще пийнат, ще попушат – и ще ти цъфнат точно в пет. И има да ги развеждаш до мръкнало из целия град! Какво ги интересува работното ти време?

АСЕН: Да има да вземат! Вися от 10 сутринта, а сега е обед!

КАРАДИМОВ: Нищо спешно, от което светът да пропадне, няма, мойто момче. От толкова Европа не хлопа! А бе, кви са тия вехтории ?!

АСЕН: (предвзето) Ценни предмети от различни епохи с голяма историческа и етнографска стойност…

КАРАДИМОВ: …свидетелство за материалното и духовното равнище…

В ЕДИН ГЛАС: …на населението от нашия буден възрожденски край!

Смеят се гръмогласно. От вътрешната стая долита ропот. Карадимов бързо отива до вратата към другото помещение и тихо я затваря. Слага театрално пръст на устните си.

КАРАТА: Шът! Да не вземат нещо да объркат, че после ще ни разнасят из целия град.

Външната врата се отваря. Влиза Ненка – чистачка, със синя манта и наплашена физиономия.

КАРАДИМОВ: Какво ма, Нене? Да не затваряте вече, байовото?

НЕНКА: (подозрително) Ми че то е още рано, бай Тодоре! Директорът се обади, че имало нещо за подреждане. Ще ида да попитам…

Отива към вътрешната врата, чука и влиза.

КАРАДИМОВ: (взема албума) Ей на това му се вика майсторлък! Де сега такъв албум, такава подвързия, такъв мерак!

Ненка се връща с решителен вид.

НЕНКА: Трябвало да подредя тия парцали и да ги кача в кабинета на директора, та да не изчезне нещо.

АСЕН: (пояснява) Понеже следобед ще докарат тук дрехите на въстаниците…

КАРАДИМОВ: (великодушно) Нагъвай колкото ти душа иска – и без това не са гладени от половин век!

НЕНКА: (изсмива се така, сякаш кудкудяка) Ама и ти си един!

АСЕН: (на Тошо) Какво си се вторачил в албума?

КАРАДИМОВ: (сериозно) Знаеш ли ти, брайно, чия е тая бивша вещ? Дето утре леля ти Ленче ще да я опише най-безобразно в дебелата инвентарна книга, тъй че никой да не я познае по описанието й? И дето сетне ще потъне в нафталинените складове на бай ти Георги, та никога в никоя експозиция и в никой музей да не види бял свят, щото пари за нови тематико-експозиционни планове няма и няма и да има. Знаеш ли?

АСЕН: (с отегчение) Не запомних името на притежателя.

КАРАДИМОВ: (престорено строго) Няма как да го запомниш, щото не е написано никъде! Туй, байовото, е – както сега е модерно да му викат – нещо като лексикон. Споменник, демек. С цитати от видни люде, крилати фрази, пожелания от приятелки, снимки, повечето от които изгубени или извадени за други случаи. И прочия! (Вдига пръст и чете тържествено): „Часовете, Евлампия, се нижат мъчително бавно, ала годините летят…„ Какво ще кажеш, млади поете? Ех, едно време хората са живели с неподправени страсти – като в романите. Затуй са казвали за ония, които са имали връзка – те имат роман! А сега какви романи, братле? И повест, и новела, и разказ даже не е! Дори, да ти кажа правичката, и фейлетон не е! Ама Европа и от това не хлопа! Нене, я стига хлопа с тия сахани!

НЕНКА: (стреснато) Ма аз нали да подредя тук, че ще докарат скоро дрехите на въстаниците… (изпуска някаква дреха и се вдига прах).

КАРАДИМОВ: Подреждай, ама без да вдигаш прах! (Гръмко се разсмива)

НЕНКА: (въздъхва с облекчение и изкудкудяква) Ама и ти си един!

КАРАДИМОВ: Та тоя лексикон, байовото, е принадлежал на кака ти Евлампия Попхристоскова. (Тонът му става дидактичен и назидателен) А тя е била, млади приятелю жаркий, фатална жена, както сега му викат …

АСЕН: (без особен интерес, поглежда си и часовника) Какво пък толкоз е сторила? Дуели ли е имало зарад нея?

КАРАДИМОВ: (сякаш на себе си) Какво ли, питаш? А бе дълга и широка е за разправяне. (поглежда съжалително към Асен) Хвърлила е камък в блатото. Чаткаш ли? И до днес я одумват. (Кимва към Ненка) Била е много образована за времето си, еманципирана, одухотворена личност. Зер може ли прост чиляк да извърши таквиз неща? Нали ма, Нене?

НЕНКА: А?

КАРАДИМОВ: (с апломб) За Евлампия му разправям на туй младото! Наследниците й донесли партакешите. Откога се канеха, завалиите. А тя нищо не им завеща.

НЕНКА: (туря ръце на кръста) Чунким е имала нещо и тя! Нали третият й мъж й завлякъл бижутата!

КАРАДИМОВ: (тихо) Сега не можеш я изключи и от контакта!

Асен взема албума и го разлиства. Ненка продължава да бъбри, като думите й нарочно не се разбират.

НЕНКА: (поемайки си дъх) …хубавичко си е поживяла тя!

КАРАДИМОВ: Тъй, тъй. Ни дяца гледала, ни къща въртяла! (Обръща се към Асен) В архива горе има нейни писма до първия й мъж – завършил е „Робърт колеж“ в Цариград, с бая заслуги към образованието и църковните борби. Ще ти ги покажа някой път – да видиш каква тънка чувствителност, каква наблюдателност, какъв стил!

НЕНКА: По-добре гроба й да иде да види. Че и без туй няма кой да го погледне… Що ли е искала тука да я погребат? Чудна жена!

АСЕН: Кой знае и с нашите как ще се отнасят…

НЕНКА: То всеки се прави на светена вода ненапита (поглежда изпод вежди Карадимов), ама и тя е била едно цвете…

АСЕН: Млада ли е умряла?

КАРАДИМОВ: Че как инак? Такива люде не стигат до пенция!

НЕНКА: (изкудкудяква) Ама и ти си един!

КАРАДИМОВ: Шът! Внимавай как ще й сгънеш роклята, че…

НЕНКА: (хваща роклята с два пръста с гнусливо изражение) Тая ли е?

АСЕН: Я, как я позна! По миризмата ли?

НЕНКА: (философски) Всички миришат на прах. А ние сме, дето бършем прахта…

КАРАДИМОВ: Мда-а-а! Такива ми ти работи. Прах. Скука. И пак прах. Само че тоя прах няма кой да го избърше… Някой ден ще ти разкажа за Евлампия като дипломиран екскурзовод – къде, кога, какво. Защо – умно момче си, няма и да ме питаш.

АСЕН: Гроба й няма ли да ми покажеш?

КАРАДИМОВ: Гроба, казваш. (пауза) Гроба. Едни все за него мислят – как по-праведно да живеят, добро име да оставят. Има такива – колкото за цяр. Други като че ще векуват: трупат, смятат, мамят. Трети са като Евлампия – карат я ларж. Накрая всички лягаме там! (пауза) Завиждали са й просто, това ще ти река аз. Да не мислиш, че на Харитина сега не й завиждат? Не гледай, че я одумват, дето развалила две семейства: от все сърце й завиждат, ама не им стиска. (Взема албума и сочи с него към вътрешната врата) Леля ти Ленче ще го опише, а оценителната комисия ще го оцени поне колкото една голяма водка! А бе я да идем в Стариградското кафене да промием праха от гърлата!

Външната врата се отваря и влиза Ангел.

АНГЕЛ: Добър ви ден!

КАРАДИМОВ: Как са пчелите, наборе?! Ще има ли мед, или ще е както обикновено?

АНГЕЛ: Какво приказваш? Все по-зле става. Нали виждаш – всичко бръмчи, а мед няма. (Към Асен) Къде ходиш бе, момко? Дирих те в музея. Зарязал си горе чистачката, а тук моабет въртиш!

АСЕН: Чакам някаква делегация от министерството, та да им покажа града и музеите. Град – люлка на възраждането и на национално– освободителните борби…

АНГЕЛ: Я кво ме занася! Ама ето че ще ти река – знам я тази делегация. Ей сегичка бяха при мен в гимназията.

КАРАДИМОВ: Е, братлета поети и въстаници, аз се оттеглям. Повдига ми се от официални лица.

Карадимов излиза.

НЕНКА: (изкудкукяква след Карадимов) Ама и ти си един! (Излиза)

АНГЕЛ: Та ето за какво те диря…

АСЕН: (прекъсва го) Бай Ангеле, кви са тия хора? Ще благоволят ли изобщо да дойдат до тука?

АНГЕЛ: (прави гримаса) Отидоха преди малко да се настаняват в хотела. После сигурно ще си починат и надвечер ще излязат да се поразходят, а след това…

АСЕН: Значи няма да дойдат? Още по-добре. Отивам тогава в музея, какво да вися тука. А ти, бай Ангеле, ела с мене, ще ми разправяш по пътя…

Втора сцена

Музеят на Димчо Дебелянов. Стаята на уредника. Бюро, библиотечен шкаф, печка, гардероб, покрай прозорците – миндерлък. Към къщата води алея, край която е разположен скулптурата на чакащата майка от проф. Иван Лазаров. В дъното – портата и отворената врата за посетителите. Асен и Ангел.

АСЕН: Бре, какъв духовен кипеж! Същинско възраждане от местно значение! Вечер – литературна среща! Сутрин – възпроизвеждане! Не знам вече кой съм – начинаещ поет, уредник на музей, Найден Попстоянов?…

АНГЕЛ: А бе да знаят, че ни има. Петровски е име. Току-виж до министър стигне някой ден! Поет, ама с късмет! Бил важна клечка в министерството…

АСЕН: Име, казваш. Може, ама в измислената литературна история, от която и помен няма да остане. В голямата поезия твоят Петровски и запетая не е. Да не говорим бадева в музея на Дебелянов, който една книжка приживе не е издал! И на топла службица нивга не е бил. Веднъж не се е промъкнал зад гърба на живота и на всичко отгоре загива на война. А такива като Петровски цяла система ги хрантутеше, за да я възпяват. Издадоха по 15-20 книги със стихоплетства, от които и ред няма да се запомни. Ех, що сълзи проляха по зелените поля на своя роден дом, а ни един не рачи да се върне при козичките от босоногото детство! Кълнат, завалиите, кълнат и проклинат каменния град, ама не мърдат от там.

АНГЕЛ: Е, то времената бяха такива. Нали му викаха обективна действителност!

АСЕН: Обективна, викаш. Не е вярно, бай Ангеле, беше обективирана измишльотина! Я чуй тая историйка, която лично съм преживял. На едно събрание – от тия, откритите партийни, на които канеха и простосмъртните – някакъв си лектор – от дружество за разпространение на научни знания, моля ти се! – шикалкавеше на тема „отрицателни явления“. То всичко отиваше към провала, а ония дуднеха за отрицателни явления! Като свърши лекцията, попитах умника: „Защо, викам му, твърдите, че положителните явления са плод на обективни процеси, а отрицателните се дължели на субективни фактори? Не може ли да се предположи, че и за тях съществуват обективни причини?“ Умникът се вкамени, искаше му се да се пъхне под катедрата. Помълча, помълча, па смотолеви: „Ако разсъждаваме по този начин, ще стигнем до отрицание на октомврийската революция!“ Всички изпопадаха от смях.

АНГЕЛ: Не те ли погнаха?

АСЕН: А, беше дошла перестройката! Е, партийците гледаха на кръв, а останалите ме бъзикаха: „А бе, ти що задаваш провокационни въпроси на горкия човечец, нали и той деца храни!“

АНГЕЛ: (махва с ръка) Бе тая действителност може и да е измислена, ама да ти кажа, си е и бая истинска. Кучето лае, керванът си върви. Нали го знаеш секретаря на съвета, Кръстан? Навремето дядо му е основал тукашната партийна организация, баща му с пистолет в ръка е вкарвал хората в текезесето, а днес той отговаря за връщането на… земята и имотите на бившите собственици! Ирония на съдбата.

АСЕН: Направо пародия на съдбата. Фарс някакъв…

АНГЕЛ: Мнозина ги боли, ама не знаят кой ги бие, туй ще ти кажа аз. То комай всеки иска да подмени действителността. И щом хората го правят, какво остава за партиите?

АСЕН: Духовният учител на Карлос Кастанеда – шаманът дон Хуан Матос, го извел веднъж на излет край родното си село, за да му предаде един от първите си уроци. Преходът бил дълъг и като се уморили, дон Хуан спрял на една живописна полянка. Преди да постеле обаче на земята шареното си индианско наметало, той поразчистил мястото от камъчета и съчки. Кастанеда, ще не ще, сторил същото. Почивали, що почивали, по едно време дон Хуан рекъл, че е време да се връщат. Кастанеда станал, грабнал си наметалото от земята и понечил да тръгне, ала дон Хуан го спрял. Бил много разгневен. „Човече, викнал той, Силата е наредила всичко така, Силата! Кой се ти, че да разместваш както ти скимне?!“ И дон Хуан се навел и внимателно върнал по местата им камъчетата и съчките…

АНГЕЛ: (след кратко мълчание) Да-а-а-а! Аз бях въдворен тука след Девети септември – онези ме бяха изкарали… нали знаеш, че съм от Врачанско, казвал съм ти… та ме бяха изкарали вредител – враг на народа! Също като камъче, като съчка някаква ме изритаха. С всички и всичко така постъпваха. Ала човекът не е просто камъче! Ето, и тук пуснах корен, намерих място под слънцето. Вярно, останах само гимназиален учител, който гледа в свободното си време пчели – да се залисвам и да давам повод да ме одумват зевзеците! (смее се) Или според тебе и аз не съм истински?

АСЕН: Прав си – тази вторична реалност се оказа съвсем, съвсем истинска! И комай – вечна. Както става с лъжата – повтори я хиляди пъти и ще стане бетер истината. Въпросът е дали сам себе си може да излъжеш!

Докато разговарят, в двора влиза Емилия. Отправя се към паметника и поставя цвете.

АНГЕЛ: Както и да е! Ще го изтърпим и Петровски. Пък може и да му понатрием носа – ама елегантно, не с юмруци! Бива ли за щяло и нещяло въстания да се вдигат? Айде със здраве.

Става. Асен тръгва да го изпрати. Стигат до паметника и се изравняват с Емилия.

АНГЕЛ: Виж ти кой бил тук! Приятно ми е да се срещнем отново, госпожо Петровска!

ЕМИ: Е, все още не съм госпожа Петровска, господин…

АНГЕЛ: …Неделкин.

ЕМИ: …но това е без значение. Може да стана, може да не стана.

АНГЕЛ: Да ви представя уредника на Дебеляновия музей, Асен.

АСЕН: Приятно ми е, госпожице!

ЕМИ: Емилия, приятно ми е. Придружавам господин Петровски…

АСЕН: Аха!

АНГЕЛ: Е, ще ме извините, но трябва да бягам по задачи. (Поглежда към Асен) До довечера!

Асен и Емилия. Тя пооправя цветята върху паметника.

ЕМИ: Тук вероятно никога не остава без цветя…

АСЕН: Благодарение на посетителите.

ЕМИ: Посетителите?

АСЕН: Почитатели. Или почитателки. За нас, уредниците, са посетители – за статистиката…

ЕМИ: Аха! Честно казано, не бях идвала тук от ученичка. Някога, помня, ни водеха на екскурзии…

АСЕН: Едва ли е било толкова отдавна!

ЕМИ: (засмива се) Е, и това едва ли е комплимент!

АСЕН: Защо господин Петровски не прояви интерес към родната къща на Поета?

ЕМИ: Ами… не си пада по музеите.

АСЕН: А бяха ми казали, че от министерството щяла да дойде делегация. Цяла сутрин чаках ли, чаках!

ЕМИ: Както става в такива случаи, нещата се объркаха. Аз просто… придружавам господин Петровски. Той е ВИП-персоната. Вероятно някоя патка от министерството е пропуснала да ви съобщи, че официалното посещение се отменя. Така че сме тук полуофициално, полуинкогнито…

АСЕН: Изглежда вече никой не си пада по музеите. И по миналото.

ЕМИ: Какви ли въпроси задават… посетителите? (с ирония) Правите ли статистика?

АСЕН: Ами… питат дали боровете са оттогава. Дали вишните… белоцветните вишни – са същите онези, на които Димчо се е възхищавал. Дали кладенецът още работи…

ЕМИ: И какво им отговаряте? Истината – или мамите дооверчивите хорица – посетителите?

АСЕН: Според настроението. Нали съм уредник, много добре знам, че тук няма и един пирон от онова време. Всичко е имитация с късна дата. След фронта от Димчо са останали само куфарче, манерка и лъжичка. И няколко книжки. Плюс една Библия. Ако отвърна, че боровете са засадени след смъртта му, очите им помръкват. Предпочитам да ги излъжа. Народът иска в кладенеца да има вода и от нея да е пил Димчо, това е!

ЕМИ: Е, господин уредник, пил ли е Димчо Дебелянов вода от този кладенец?

АСЕН: (предвзето) Забранявали са му да вади вода с кофата, понеже е бил малък, а кладенецът е дълбок 24 метра!

ЕМИ: Саркастичен сте!

АСЕН: Професионална деформация! Да знаете само какви беседи изнасям: за дечурлига от 4-ти клас до пенсионери от 4-та възраст! Впрочем разбирам, че хората искат времето да е спряло, за да го пипнат с ръка и да потръпнат от досега с вечността. Е, това не им пречи – след толкова обяснения – да напишат някоя глупост в книгата за впечатления…

ЕМИ: Да не би това да е резултат от вашите благородни лъжи?

АСЕН: Моля, моля, не са благородни, а по задължение. Ако илюзията не е пълна, за какво е илюзия тогава?

ЕМИ: С господин Петровски затова дойдохме – да гледаме възпроизвеждането на Априлското въстание. Каква по-голяма имитация със задна дата от него?

АСЕН: Само че възпроизвеждането прави хората… много по-истински. Пренася ги във времето. Стават други. Даже си мисля понякога, че стават… себе си. Нали и техните предци са се появили на сцената изневиделица – ей тъй, от нищото, от робската тишина, от елементарния бит?

ЕМИ: Не ще и дума – невероятни метаморфози! Впрочем, мнозина стават други и различни всеки Божи ден, като се нафиркват до козирката. И това е начин да бъдеш велик. Я кажете, господин уредник, тия борове оттогава ли са ?

АСЕН: Трябва да ги отсечем и да им преброим кръговете.

ЕМИ: Какъв мит ще развенчаем сега?

АСЕН: Да речем – за красотата. Оскар Уайлд твърди, че красивите неща са безполезни. Не мислите ли, че е прав? Боровете са красиви, не ще и дума. Но истината е, че ги оставят да растат само в дворовете на музеите и на необитаемите къщи. Под тях и трева не никне – корените им изпускат отровна киселина. Освен това растат на плитко – дървото може да рухне при първата по-силна буря, особено ако е старо. Та затова ги отсичат – преди да е станала поразия. Инак всичко изглежда много романтично, нали?

ЕМИ: (след пауза) Може ли сега все пак да разгледам музея. Нищо, че всичко е имитация… със задна дата. И да се надяваме, че междувременно няма да се разрази някоя от онези бури…

АСЕН: Заповядайте, госпожице! Беседа ще желаете ли? Или един музикален запис?

Звучи „Сиротна посен“. Затъмнение.

Трета сцена

Кабинетът на директора на втория етаж в Дирекция на музеите. Две от стените са с джамлъци, които гледат към площада. Там вече е завършена подготовката за утрешното възпроизвеждане на Априлското въстание. Под прозорците са разположени под ъгъл миндери, покрити са с типичната за региона груботъкана материя – макат. Има висока кахлена печка, две бюра, библиотечни шкафове, кантонерки, абажури. В единия ъгъл са подредени дрехите и вещите от предишната сцена, които бе подреждала чистачката Ненка. В кабинета са директорът, Асен, Ангел, Петровски, Еми, леля Ленче, Кремена, Инженерчето.

АНГЕЛ: Не сме много, ама – качествени!

АСЕН: За пръв път виждам всичките си събратя по перо на куп!

АНГЕЛ: (високо) Имахме ли представяне в общинския вестник на цяла страница? Имахме! Имахме ли представяне в рубриката „Гостуват ни“ в централен литературен вестник? Имахме! Е?

ПЕТРОВСКИ: (с менторски тон) Знам, знам! Литературата е самотно занимание, но по-лесно се пробива колективно. Ние някога пробивахме на поколения! Инак все едно те няма!

АНГЕЛ: Щото нали виждаш: ритни плет – изскача поет…

ДИРЕКТОРЪТ: Да дадем думата на госта.

ПЕТРОВСКИ: (суети се, важничи) Благодаря. Но ми позволете да не ставам – не обичам формалностите, все пак сме творци. Нам езикът е даден не да прикриваме, а да разкриваме мислите си. Искам да поздравя своя другар – поета Ангел Неделкин, задето продължи литературните традиции във вашия град. Ангеле, завиждам ти, приятелю, че не се помами като мнозина други – себе си също включвам в това число – да тръгнеш по пътя на поетичната слава! Това често е съпроводено с компромиси, които превръщат успехите в поражения. А ти, ти пое жребия да живееш, здраво свързан с реалността, за да пренасяш върху белия лист неподправените си впечатления.

АНГЕЛ: (изненадан от тая тирада) Е де, е де! Не сме се сбрали да се хвалим. Добре знаеш, че бях въдворен тук от оная власт, тъй че дойдох по неволя. Какво друго можех да сторя?

ПЕТРОВСКИ: Точно затова го казвам, защото никой не знае кой път е правилният! Заслужаваш поздравление и задето не хукна да си търсиш правата като репресиран, ни да правиш политическа кариера!

ДИРЕКТОРЪТ: Ще си позволя да ви прекъсна. Действително, благодарение на Ангел Неделкин духът на поезията в нашия град е жив.

АНГЕЛ: Е, хайде стига за мен! Предлагам най-новият член на литературния ни кръжок да прочете свое стихотворение. Айде, Асене, не се куми!

АСЕН: Щом ще караме отзад напред и първо от домакините – нищо против.

Прочита стихотворението „Катарзис“.

ПЕТРОВСКИ: Възхитително! Великолепно! Невероятно! Е, то донякъде е критика и срещу такива като мен: от обяд съм тук, а изобщо и не помислих да посетя музея на Дебелянов!

ЕМИ: Какво говориш? При тая приятна среща все едно, че си го посетил…

ПЕТРОВСКИ: (усмихва се криво) В София човек често губи представа за истинските неща от живота. Сетивата… как да кажа… някак се притъпяват. Асфалт, павета и бетон! Ей, хора, само това ли ви е пиенето, а?

Директорът прави знак. Леля Ленче чевръсто скача и отива да донесе пиене и мезета.

Та за стихотворението на… Асен. Написано е с много хъс, но имам една забележка – все пак хората са хора, не можем да ги упрекваме, че обичат да си похапват, да речем, печено пиле, не е демократично, хи-хи-хи! А също и поетите – те не бива да се изживяват като… като литературни герои!

АСЕН: Животът и поезията никога не могат напълно да припокрият. Ама бива ли и нищо общо да няма между тях?

ПЕТРОВСКИ: Прекаленият светец и Богу не е драг!

АСЕН: А прекаленият поет кому е драг?

ЕМИ: Е, и аз мога да направя каламбур, ама не толкова надут: виното е в нас и ние сме във виното! Наздраве!

ПЕТРОВСКИ: Наздраве! (пауза) То и на мен ми се е искало да умра млад и зелен, да ида на война, подвиг да извърша! Кой на младини не се е борил с вятърни мелници? Едно време баща ми казваше: „Учи, сине, учи, и ще ходиш по жълти павета!“ Тръгнал съм от бедно селско момче, а стигнах до една национална литература! И докато съм жив, в рубриката „Днес да почерпят“ ще ми пишат името – колко книги съм издал, на колко езика са ме превеждали и прочия! (Асен и Ангел се споглеждат) Това е тя мойта лична еволюцийка…

АСЕН: (на Ангел) Плод на една революцийка (високо) Има два вида еволюция – активна и пасивна. Активна е например, когато по време на ледниковия период животните остават там, дето са си били, но козината им става по-гъста и дълга. Пасивна е, когато просто бягат нанякъде, където е по-топло…

ПЕТРОВСКИ: Забележително! И кой от двата вида е по-прогресивен, тъй да се каже?

АСЕН: За животните не знам – те просто са оцелявали. Но човекът? Дали ако остане на място, му пониква козина? И ако избяга, дали всъщност му поникват криле? Или люспи, за да се плъзга по-лесно?

ПЕТРОВСКИ: (въздъхва) Жан-Пол Сартр казва, че всеки човешки живот в края на краищата е поражение. Може би няма разлика? Когато печелиш – губиш, когато губиш – печелиш. Вероятно затова у всеки човек живее някаква неудовлетвореност…

АСЕН: (прекъсва го) Едно е да си неудовлетворен от досада, а друго – от жажда.

ЕМИ: Сутрин поне половин народ умира от жажда! (всички се засмиват)

АСЕН: Казват, че човек трябва да е такъв, какъвто е. Не е ли по-вярно да се каже: трябва да бъде такъв, какъвто може да бъде.

ПЕТРОВСКИ: (с насмешка) Ех, ако знаеше, сигурно щеше и да стане! Това са ония вечни екзистенциални въпроси, чиито отговори цял живот търсим. Събитията правят хората, събитията! Като Априлското въстание, за да стъпим на местна почва, тъй да се каже!

АСЕН: (също с насмешка) Събития, господин Петровски, стават рядко. Нима, ако липсват големи събития, няма никога да можем да бъдем себе си?

ПЕТРОВСКИ: (поглежда към Емилия, която не сваля очи от Асен) Е, много взехме да философстваме. Не може ли да чуем още стихотворения? (поглежда към Кремена)

КРЕМЕНА: С удоволствие ще ви прочета няколко миниатюри.

Чете, но публиката не чува. През това време звучи приглушена музика.

ПЕТРОВСКИ: За Бога, чудесни стихове, честен кръст! Признавам откровено, че съм объркан и възхитен. Във вашия кръжок има много, много хляб!

АНГЕЛ: Ето, не пасем трева! Не сме кръжок, а клуб!

АСЕН: Направо сме… хлебарница!

ПЕТРОВСКИ: (към Инженерчето) А вие какво ще ни прочетете?

ИНЖЕНЕРЧЕТО: Аз ли? О, аз… Ами по причина, че пиша разкази, макар и къси, предпочитам да не…

ПЕТРОВСКИ: Какво искате да кажете с това „да не“?

ИНЖЕНЕРЧЕТО: Искам да кажа – да не чета.

ПЕТРОВСКИ: А! Разбирам! Ами ти, Ангеле, дърто магаре, какво си писал напоследък?

АНГЕЛ: Сакън! В мойте паласки (потупва се по корема) отдавна не нося стихове! Изгърмял съм ги на младини, а за такива работи възпроизвеждания няма, това не ви е Априлското въстание!

ДИРЕКТОРЪТ: Е, тогава да благодарим на нашия гост… на нашите гости, че ни почетоха със своето присъствие и провокираха тази чудесна вечер. Подобни срещи имат значение и за литературния живот, и за самочувствието на провинциалните творци, които са някак откъснати от големите културни центрове.

ПЕТРОВСКИ: Напротив, приятели! Аз трябва да ви благодаря за срещата! Тя наистина ме обогати с нови впечатления и идеи. Непременно се обадете, когато дойдете в София. Ще ви оставя телефоните си – звънете, не ме щадете!

АНГЕЛ: Постъпило е предложение от синдиката на свободно еволюиралите на място творци: да идем да си допием в Стариградското кафене!

ПЕТРОВСКИ: Е, това ми прозвуча благовестно – като пукота на първата пушка! Приемам!

ДИРЕКТОРЪТ: Ами! Просто трябва да напуснем сградата, понеже след 8 часа полицията ще включи алармената инсталация.

ПЕТРОВСКИ: И могат да дойдат да ни приберат, а?

АСЕН: (на Еми) А от това каква поема може да стане само!

Четвърта сцена

Стариградското кафене. Горните плюс Карадимов, Неджиб ага, Сашо, топчията, барман и т.н. Всички са пийнали.

АНГЕЛ: Ехей, то тука пълно с въстаници и агаряни, бе!

САШО: На Шипка всичко е спокойно!

АНГЕЛ: Добре сте се подредили вече…

КАРАДИМОВ: От толкова Европа не хлопа!

САШО: Като ме гледаш, да не мислиш, че имам само костен мозък! Кой ще озвучава утре въстанието?

КАРАДИМОВ: (на Асен) Ето я и твоята делегация! Всички накрая в кръчмата идват – да се зъбят на тирана! Да беше дошъл с мене още от обяд, знаеш ли какъв Найден Попстоянов щеше да ми бъдеш – не един, а двама!

АСЕН: (към Еми) Във възпроизвеждането играя Найден Попстоянов.

КАРАДИМОВ: Тука никой не участва във възпроизвеждане, а във въстание! Не се казва – играя, казва се – аз съм Найден…!

ПЕТРОВСКИ: Какъв е бил Найден …

АСЕН: …Попстоянов.

САШО: Заместник на Тодор Каблешков, хилядник на въстаниците.

КАРАДИМОВ: Когато обявяват въстанието, той е извън града по комитетски дела.

АСЕН: Но все пак пристига навреме за часа на риска… Всички тъй са се вживяли в ролите си, че цяла година само това чакат. Виждам тука много от тия чутовни херои – Неджиб ага, Каблешков, топчията.

ЕМИ: Кой ще бъде Каблешков?

АСЕН: Бармана!

САШО: Възпроизвеждането доказва, че едно време са се раждали патриоти, а сега – идиоти, които, впрочем, са се и наквасили. А колко пъти им се повтаря, че трябва да се напиват не преди, а след въстанието!

КАРАДИМОВ: (на Еми) Първото възпроизвеждане било през 1926 г. – по повод 50-годишнината от Априлското въстание. Оттогава си въставаме без прекъсване!

ПЕТРОВСКИ: Уникална традиция! Възхитително!

КАРАДИМОВ: (поглежда го с насмешка) Та по време на първата възстановка една от пушките гръмнала наистина. Насмалко да убие едного от участниците, който пък бил потомък на поборник от въстанието! И ние сега със същите пушки въставаме, ама проверени и заредени с халосни патрони.

ПЕТРОВСКИ: Сюжет за малък разказ!

САШО: Според мен – за цял!

АСЕН: Моя милост ще има барабанлия пищов, нали съм хилядник. Ще нося кожена чанта и бинокъл!

ЕМИ: Не думай! Сигурно няма да мога да те позная?

АСЕН: Че сега познаваш ли ме?

ЕМИ: Сега си още обикновен човечец, който утрешното събитие ще превърне в историческа личност!

АСЕН: (смее се) Бързо навлезе в тематиката: да беше дошла по-рано, щеше да извезеш знамето на въстаниците!

ЕМИ: Никога не е късно да извезеш нещо, стига да има за какво и кого…

САШО: (на себе си) Казвам ти, че едно време са се раждали патриоти, а днеска – само идиоти!

АСЕН: А бе, чичо Сашо! Та нали и тогава хората са тръгнали от простия елементарен бит, за да се издигнат до…

КАРАДИМОВ: …бесилките по пътя за Пловдив.

САШО: Ей, Неджиб ага! Ела да ги озаптиш тия, че надигат глава срещу царщината!

НЕДЖИБ АГА: Дядо ми е бил Неджиб ага! Баща ми беше Неджиб ага! Сега аз съм Неджиб ага. А като падна от коня – Стойчо ще стане Неджиб ага. Аннадъм му?!

АСЕН: Опитай да му отнемеш ролята – ще те насече на парчета с острата си сабля!

НЕДЖИБ АГА: (предвзето) Нема майтап!

ЕМИ: Като ви слушам, косата ми се изправя! Същински съзаклятници.

НЕДЖИБ АГА: (подигравателно) Ами! Това са най-обикновени хаймани, дето готвят буна срещу падишаха! Аз, Неджиб ага из Пловдив, съм дошел тука начело на малък конен отряд, за да ги изловя до един барабар с водачите им и да ги натикам в кауша!

АСЕН: Това му е от ролята. Туй не ти е цеховият майстор Тричко, а настоящ билюкбашия! (пауза) Когато правели през 1976 г. юбилейното възпроизвеждане, за ролята на Каблешков поканили професионален артист от София. Дотогава Каблешков играл… (поглежда към Карадимов) …искам да кажа бил един тукашен учител по история. И нашият човек тъй се засегнал, че оттогава дори не стъпва на възпроизвежданията.

НЕДЖИБ АГА: (с неприязън) Па сега всяка година нов Каблешков дирим! Че оня витизчия да не изигра Каблешков по-добре от Георгиев, а? Аз да ти кажа, един артист може и да го изиграе по-добре, ама… ще го изиграе. А ний …ний не играем, ний…

КАРАДИМОВ: Горим!

НЕДЖИБ АГА: Аслъ! Право да ти кажа, изгори ме тая скоросмъртница. (към бармана) Ей, Каблешков, какво си наумил с тая ракия, бе?! Да се накъркам, та утре да не мога да те озаптя ли?

ЕМИ: Разкажете ми още интересни случки, моля ви се!

КАРАТА: Че те чет нямат! Една година Кольо Вардянчето, дето играе попа, като свърши вpъстанието, и не ще да си съблече расото! А гардеробиерките от Киноцентъра, отдето всяка година вземаме дрехите, бързат да си ходят – както си му е редът. Но Вардянчето обикаля с кръста и вика: „Не ви я ща тая свобода, искам въстание!“ Верно, че беше сръбнал бутилка коняк…

ПЕТРОВСКИ: Много забавно, но смятам да ставаме. Уморих се и комай попрекалих с ракийката.

ЕМИ: Извинявай, но още не ми се ще да се затварям в стаята. Кога друг път ще чуя подобни работи?

ПЕТРОВСКИ: (леко се намръщва) Е хубаво, не настоявам. Щом ти е интересно… Все пак не се бави много. Довиждане, господа, за мен беше чест.

Излиза. Кратко мълчание.

ПЕТРОВСКИ: (от вратата) Но съм с вас и словом, и духом, тъй да се каже!

САШО: Едно време се раждаха патриоти…

ЕМИ: Няма ли друга сценка да ми разкажете?

КАРАДИМОВ: И утре е ден, госпожице. Някои сме въстанали от заранта!

АСЕН: Тръгваш ли, бай Тодоре?

КАРАДИМОВ: Е па!

ДИРЕКТОРЪТ: Хайде да вървим, че сме в една посока. Асене, не забравяй, че си въстаник!

АСЕН: Че как се забравя такова нещо?

ЕМИ: Той май е от хората, дето участват във всякакви въстания?!

АСЕН: Стига да има кой да ги организира…

САШО: И вдигне. Ама то сега – само идиоти…

АСЕН: Искаш ли да видиш къде живея?

ЕМИ: Нали затова съм дошла – да разглеждам музеите и паметниците на културата?

АСЕН: И да съм експонат, съм жив! Все пак благодаря за намека!

Пета сцена

Квартирата на Асен

ЕМИ: В цяла къща си се разположил! И какъв двор само – пълен с борове!

АСЕН: Де да беше моя! Това е просто базата на реставраторите от Института за паметниците на културата. Големи симпатяги са, но в момента ги няма. Къщата е принадлежала на дядо Либен – дядото на Любен Каравелов. Не я бъркай със странноприемницата „Дядо Либен“ – тя е просто кръчма. Тук именно си е пиел ракийката дядо Либен от „Българи от старо време“ със своя любезен и жарък приятел хаджи Генчо – бащата на Найден Геров. Как ти се струва?

ЕМИ: Доста история! Но като изключим професионалната ти деформация на уредник и екскурзовод – не е зле! Хубаво, че не съм Лила, а ти – Павлин.

АСЕН: Искаш ли да пийнеш нещо… впрочем имам само коняк. (Налива две чашки)

ЕМИ: Изглежда си се отдал на тази страст – развенчаването на митове.

АСЕН: Може би. Но не знам дали става дума за митове, или за шаблони. Ако помисли човек, целият ни живот е изтъкан от шаблони. Очевидно с тях и чрез тях светът, животът, хората се възприемат по-лесно. Спестяват ни многото мислене и уж излишното задълбаване. Една такава представа има за Димчо – че бил българският Есенин. Чух го от някаква екскурзоводка, която обясняваше нещо на своята руска група. Някой някога си изрекъл това твърдение, понеже и Есенин – като Димчо – бил писал стихове за майката и за родния край. И ето на – сега за руснаците Димчо вече не е просто българският поет Димчо Дебелянов, а… българският Есенин! Пък нали ги знаеш рускые – по-велики поети от техните не съществуват. Няма никога да кажат за Есенин, че е руският Дебелянов! Какво, мислиш, че направих? Хванах я тая същата екскурзоводка, та заедно преведохме на руски „Сиротна песен“. В продължение на три месеца всеки четвъртък – такъв й беше графикът, тогава тя водеше групи по тоя маршрут – си играхме, като от нея исках само да ми помага при падежите и за някои думи. И преводът стана! Руснаците ме молеха да им го повтарям по няколко пъти, за да си го запишат! Дума по дума.

ЕМИ: А ще го кажеш ли и на мен?

АСЕН: (Рецитира „Сиротна песен“ на руски език)

ЕМИ: Невероятно е! Превел си го само и само да разрушиш една школска представа!

АСЕН: Мисля, че си заслужаваше…

ЕМИ: Но защо говориш в минало време?

АСЕН: Руснаци сега идват все по-рядко. Но така или иначе, Димчовото стихотворение го има в хиляди тефтери. И съм сигурен, че продължава да се преписва от ръка на ръка.

(Пауза)

ЕМИ: Имаш ли кафе? Извинявай, но очите ми се затварят.

АСЕН: Защо не си тръгна с Петровски? Или той нямаше да те остави да спиш?

ЕМИ: (иронично) Ти ще ме оставиш ли?

АСЕН: Може. И то до късно!

Опитва се да я прегърне. Тя не го поощрява, а леко се отдръпва и отива да разгледа книгите по лавиците. Асен прави кафе. Музика.

ЕМИ: Да не мислиш, че съм някаква отегчена снобка, тръгнала да си обогатява емоционалния живот с авантюри. Дойдох само, за да… придружа Петровски. Конфиденциално, естествено, но…

АСЕН: Но?

ЕМИ: Сега се чувствам някак… глуповато. От друга страна, нямаше да знам, че те има… че ви има, че всичко това съществува…

АСЕН: Той… женен ли е?

ЕМИ: По-скоро не живее със съпругата си. И е доста по-възрастен от мен, както забелязваш. А някога се оженил заради жителството…

АСЕН: (кима с разбиране) Тогава мнозина го правеха. Времената били такива, разправят!

ЕМИ: (като на себе си) Помогна ми да започна работа. Работа. Но в министерството кипи безсмислен труд. Щъкат насам– натам някакви хора, разнасят разни папки и книжа, важничат. Всеки може да си свърши целодневната работа за не повече от един час! И аз съм частица от това преливане от пусто в празно! Всички сме на заплата, с осигуровки, карти за градския транспорт, режийни… Пък непрекъснато се чува вопълът: „А бе кога ще се оправи тая държава!“ (пауза) Извинявай, дето днес е трябвало напразно да ни чакаш…

АСЕН: Нищо, нали все пак ви дочаках! Пък и научих нещо любопитно.

ЕМИ: (учудено) От нас ли?

АСЕН: Определено и от вас. Но имам предвид това, което ми разказа бай Тодор.

ЕМИ: Разкажи ми.

АСЕН: И аз не знам много. Тепърва ще науча. От седмица в Дирекцията на музеите заседава оценителната комисия.

ЕМИ: Какво оценяват?

АСЕН: Ами какво… Отвреме навреме, кога както се случи, хората донасят – и то най-често бабите – всякакви парцали, вехтории, джунджурии. Идват и наследници на видни люде – предлагат техни вещи, дрехи, архиви. Като се понатрупа такъв материал, директорът свиква комисията. Описват и оценяват кое колко струва. Миналата година донесоха парадната униформа на Найден Геров като руски вицеконсул в Пловдив.

ЕМИ: Много ли струва?

АСЕН: Всъщност каква стойност може да има? Много ли, малко ли – всичко е условно. Но за счетоводителя Татарлиев всяка сума е висока. „Бюджетът, казва, не е нито условен, нито баснословен!“ Ето тази черга на пода е от музейния фонд. Бракувана е, както и много други годни предмети – главно от бита, понеже вече няма къде да ги държат! Както и да е. Та днес сред вехториите видях един албум, рокля и чифт обувки, които са принадлежали на Евлампия… забравих й фамилията. (махва с ръка) Тя била фаталната жена, за която ми разказа бай Тодор. А той знае всичко за хората, града и целия тоя край…

ЕМИ: И какво толкова е сторила тази Евлампия?

АСЕН: И аз това го попитах, а той отвърна: „Хвърлила камък в блатото, та и до днес я одумват!“

ЕМИ: (става и отива до прозореца) И в твоя двор има много борове. Нали каза, че растяли само в необитаеми къщи?

АСЕН: А нима смяташ, че тук живеят хора? (смее се) Едно е постоянното обитаване, съвсем друго – приходящото. И аз, и реставраторите сме тук на квартира. Всъщност съм от София. Дойдох, защото исках да сменя обстановката. Може би е каприз. Или бягство?

ЕМИ: (слага пръст на устните му) Не се чувствай длъжен да ми обясняваш. Мисля, че и сама бих могла да те разбера.

АСЕН: Че какво пък има за разбиране?

ЕМИ: Никой от моите приятели и познати не би го направил. От страх да не си изгубят връзките и да им се наложи да… пробиват отново. А ти… ти си толкова различен!

АСЕН: (иронично) Просто ми се паднаха повече роли…

ЕМИ: Не е смешно. Да знаеш колко постни хорица ме заобикалят!

АСЕН: Не думай! Не са ли все… творчески личности?!

ЕМИ: Какви ти творци?! Че те от кръчмите не излизат. От клюки и интриги отбират, защото животът им се състои от тях. Но от клюки и интриги изкуство не става! Впрочем, стига за това. Искам да се откъсна малко. (пауза) Защо не ми изпееш нещо? Щом някъде има китара, тя би трябвало по някое време да дрънне, нали?

АСЕН: Поради липса на пушка, може би…

ЕМИ: Е, утре ще имаш възможност да погърмиш на воля. Макар и с халосни патрони!

АСЕН: На миналогодишното възпроизвеждане барабанлията, с който ме бяха въоръжили, нещо беше повреден – щифтът, дето държи барабана, се оказа счупен. А понеже нямах кобур, държах пищова в джоба на сакото. Та барабанът се откачил и патроните изпопадали, а аз нищичко не подозирам. Идва сюблимният момент: излизам на площада от една странична уличка, насреща ми тича Каблешков с отворени обятия и вика: „Брате, Найдене!“, пък аз на свой ред: „Брате, Тодоре!“ Но преди да се прегърнем и целунем по юнашки, вадя патлака. По сценарий трябва да стрелям във въздуха. Натискам спусъка: нищо. Пак натискам: пак нищо. Тогава напипах патроните в джоба и вдянах какво е станало. И най-спокойно си спрях – хиляди очи вперени в мен, може би всички мислят, че това е част от историческата истина – заредих навъзмутимо, ругаейки на ум, и почнах да гърмя! Дори ми останаха няколко патрона. Тук някъде трябва да са.

ЕМИ: (плясва с ръце) И казаха ли ти нещо после?

АСЕН: Бай Тодор заключи: „От толкова Европа не хлопа!“ (смеят се)

ЕМИ: А сега – песента, не се разсейвай!

Асен изпълнява песен.

ЕМИ: Чудесна е! Сам ли си ги пишеш?

АСЕН: по-точно е да се каже: измисляш. Знаеш ли, пак се сетих за боровете. Струва ми се, че не ме разбра докрай; спомена ми нещо за развенчаване на митове. Виж, тук има няколко бора, които растат до оградата на съседа. Клоните им са се надвесили над плевника му. Една вечер го гледам, че ги сече. На другия ден отидох в съвета и го натопих, а ония му друснаха солена глоба. Но още същата вечер го видях, че им налива в корените вряла вода! Отидох да му се карам, а той простичко ми обясни, че игличките се ронели върху покрива на плевника и запълвали улеите между керемидите. При пороен дъжд, понеже водата не можела да се оттича към олуците, преливала. И му похабявала сеното! „Като изсъхнат, ми вика, ще ми разрешат да ги отсека. Иначе не можело!“

ЕМИ: И?

АСЕН: Ами… не го закачам повече. На него боровете му пречат. За мен и теб са красиви, но не и за него.

ЕМИ: Красивите неща са безполезни, а?

АСЕН: Понякога – да.

ЕМИ: Аз красива ли съм? Харесваш ли ме?

АСЕН: по-красива гостенка във всеки случай не съм имал.

ЕМИ: И вероятно съм безполезна?

АСЕН: Зависи за кого.

ЕМИ: Само че няма да оставам до сутринта. Ако остана, ще трябва да е завинаги. Нямам амбицията да бъда фатална жена като…

АСЕН: Евлампия.

ЕМИ: Ами да – аз съм само Емилия.

Шеста сцена

Кабинетът на директора на музеите. Директорът, Петровски, Емилия, служители от музеите, дете. Гледат през прозорците. Отвън се чуват гърмежи, радостни възгласи „Да живей!“, „Свобода или смърт!“, камбанен звън.

ДЕТЕ: Чичо, чичо, а къде са русняците? Кога ще дойдат русняците!

ДИРЕКТОРЪТ: Те не участват сега, чичовото! Те идват чак догодина!

ЕМИ: Оттук всичко се виждаше на длан! Но колко бързо свърши, за съжаление!

ДИРЕКТОРЪТ: Исторически събитията протичат за ден и половина. Ние сме ги събрали в един час.

ПЕТРОВСКИ: (важно) О, това е напълно достатъчно! Доколкото съм запознат с историята, всичко бе предадено много обективно.

ДИРЕКТОРЪТ: Е, все пак сме историци!

ДИКТОРСКИ ГЛАС: Внимание! Моля участниците във възпроизвеждането по най-бързия начин да си сдадат дрехите и униформите на гардеробиерките от Киноцентъра. Повтарям. Хората от Киноцентъра бързат да си ходят и ви приканват по-бързо да си сдадете дрехите.

ЕМИ: То май на никого не му се ще въстанието да е свършило…

ПЕТРОВСКИ: Е, и хубавите работи имат край. Какво остава за въстанията!

ДИРЕКТОРЪТ: Живот и здраве, догодина всичко ще се повтори!

ЕМИ: Защо ли се бави нашият Найден Попстоянов?

ДИРЕКТОРЪТ: (иронично) Сигурно раздава автографи. Или се снима с туристите. Децата умират за снимки с въстаниците, особено с топчиите и черешовото топче.

ПЕТРОВСКИ: Е, господин директоре, много сме ви благодарни за възможността да наблюдаваме възпроизвеждането от вашия кабинет. С удоволствие бих дошъл… бихме дошли тук и догодина. Стига да не мине котка път, хи-хи-хи! Що се отнася до молбата ви (важничи), откровено казано, моментът не е от най-подходящите. При министъра непрекъснато валят молби, петиции, протести – все за пари! Знаете колко е рехав бюджетът – културата е последната му дупка. Обещавам ви… Но нали това честване ще бъде догодина? Предстоят други, по-неотложни разходи, просто ще бъде прибързано отсега да поставям въпроса! Няма да ме изслуша. Довиждане, останете със здраве!

ЕМИ: Довиждане, господин директоре. Не го казвам от куртоазия – за ден и половина научих неща, които в София и за години не бих могла!

ПЕТРОВСКИ: (важно) Това е то концентрираното време! Събитието! Но хайде, Емилия, чака ни път. Трафикът е много натоварен.

ДИРЕКТОРЪТ: Всъщност по това време все още не е много натоварено…

ЕМИ: А защо да бързаме? Още е обед. Музеите затварят ли за обедна почивка?

ДИРЕКТОРЪТ: Че как! В събота и неделя имаме най-много посетители.

ЕМИ: Ах, да посетителите!

ПЕТРОВСКИ: (намръщва се)

ДИРЕКТОРЪТ: (сервилно) От друга страна, сега се пътува най-спокойно. Така че както желаете. За нас е чест да бъдете гости на града. А пък музеите няма къде да избягат – ще ги разгледате следващия път. Дори да сме затворили някои поради безпаричие, специално за вас ще ги отворим. Жалко, че вчера не сте се обадили – Асен щеше да ви разведе да видите всички забележителности.

ПЕТРОВСКИ: Ама разбира се, разбира се! Догодина ще дойдем в по-пълен състав, та като ни предоставяте екскурзовод, да има поне за какво да ни развежда. Еми, щом настояваш да поостанем, да идем първо да обядваме някъде. Впрочем къде бихте ни препоръчали да идем?

ДИРЕКТОРЪТ: То сега е пълно със заведения, господин Петровски. Като че ли обаче странноприемница „Дядо Либен“ си остава най-доброто място. Не че й правя реклама, но открай време е така.

Шумно, със смехове, влизат Асен, Карадимов, Ангел.

ПЕТРОВСКИ: Е, все пак дочакахме един от главните поборници…

ЕМИ: Как ли се чувства човек, който цял час е бил в чужда кожа?

АСЕН: Друго си е да речеш лично на Тодор Каблешков: „Брате Тодоре!“ Пък и тоя път си изгърмях всичките патрони!

АНГЕЛ: (дърпа Петровски настрана) Панчо, я ми кажи в тоя ваш център за подкрепа на книгата що тъй бавно пипат?

ПЕТРОВСКИ: Ама ти книга ли си дал там бе, човеко? Защо не ми каза веднага?!

АНГЕЛ: Бе някак е неудобно – на стари години стихосбирка да издавам.

ПЕТРОВСКИ: Че защо не? Марий Ягодов, мир на праха му, го признаха тъкмо на стари години. Ама и той, хи-хи-хи, завалията, чак тогава взе да пише като хората! Слушай, върна ли се в София, веднага ще проверя как стоят нещата, разчитай на мен. Че ти заслужаваш луксозно томче, наборе! Нали кандидатстваш чрез издателство?

АНГЕЛ: Да, едно местно тука…

КАРАДИМОВ: (на Асен) Я виж Ненка как е подредила вчерашните парцали! На Евлампия роклята турила най-отгоре – да не се мачка!

АСЕН: Не съм обърнал внимание. Реакция по Фройд – ненавижда жени като Евлампия, затова внимава как се отнася с вещите й!

ЕМИ: Значи подсъзнателно се бои да не си помислят другите, че й завижда, ако затрупа роклята най-отдолу!

КАРАДИМОВ: Не ми е ясен тоя Фройд. Ама вие знаете за Евлампия?

ЕМИ: Колкото ми каза Асен вчера (поглажда роклята) Дали няма да прихвана малко от нейната фаталност?

КАРАДИМОВ: Че защо ще се сравнявате с нея? Това са само едни бивши вещи… При днешната еманципация всяка жена може да е фатална!

АСЕН: Не ми се мисли на какво ще заприличат музеите, ако след време наследниците им хукнат да предлагат по музеите дрехите и вещите им! Ще ги задръстят!

КАРАДИМОВ: То и сега складовете пращят, та чак вратите не могат да се затварят. Май трябва оценителната комисия да бракува наред! Пък и отде пари за откупуване?

ЕМИ: Е, ако се стигне дотам, надявам се да бракувате първо роклята и обувките на Евлампия. А Асен да благоволи да ги прибере на сигурно място в квартирата си!

АСЕН: Можеш да разчиташ на мен. Ако ти станат, значи си Пепеляшка!

ПЕТРОВСКИ: (към Емилия) Е, скъпа, да отиваме в… как се казваше?

ДИРЕКТОРЪТ: Странноприемница „Дядо Либен“…

ПЕТРОВСКИ: …щото може места да няма.

ДИРЕКТОРЪТ: Ще се обадя да запазят маса!

АСЕН: (на Еми) Сега вече можем да играем отново себе си… Макар че и това понякога е непосилно. Е, потеглям за музея. Сигурно не всички са хукнали по кръчмите.

КАРАДИМОВ: Шът, да не те чуят кръчмарите, че ден година храни! И те на въстанието разчитат…

АСЕН: (на Еми) Пък някоя събота можеш да прескочиш дотук. Не е Бог зае колко далече.

ЕМИ: (само кимва).

АСЕН: (към Петровски) Със здраве, господин Петровски! Успех в попрището ви!

ПЕТРОВСКИ: (разсеяно; стои до директора, който говори по телефона) Обади ми се непременно в София, на твое разположение съм!

Асен излиза. Емилия неохотно става и отива към прозореца. Гледа навън.

ЕМИ: Всички са се разотишли….

Дочуват се удари от чук.

КАРАДИМОВ: Разглобяват декорите. За догодина. (въздъхва) Бе всяко чудо – за три дни. Пък при нас – за един час!

ЕМИ: (вдига рамене) Кога ли е часът на риска?

КАРАДИМОВ: (само я позаглежда учудено)

Телефонът иззвънява. Директорът вдига слушалката.

ДИРЕКТОРЪТ: Дирекция на музеите. А, ти ли си? Добре, добре, да дойде да ги вземе, тук са. Чакате ли ме? Татарлиев пристигнал вече? Е, тоз човек търпение няма! Слизам след малко…

КАРАДИМОВ: Ленче ли дава зор?

ДИРЕКТОРЪТ: Счетоводителят се разбързал, нали иска в отпуска да излиза.

На вратата се чука.

ДИРЕКТОРЪТ: Влез!

Надниква Ненка.

ДИРЕКТОРЪТ: Влез, влез, Ненке. Отнеси вещите, аз ще дойда след минутка.

НЕНКА: Ми те комисията са се сбрали долу!

ДИРЕКТОРЪТ: Знам, обадиха ми се, мерси.

КАРАДИМОВ: Нене, ми ти много хубаво си сгънала роклята на Евлампия бе, душко!

НЕНКА: Ама и ти си един! Няма да я туря на гърба си и пари да ми дават!

КАРАДИМОВ: Знам и без да би ми го кажеш.

ДИРЕКТОРЪТ: Да я свършим и тая работа, че бая се проточи! (поглежда си часовника) Ще караме без обедна почивка, то се е видяло.

КАРАДИМОВ: От толкова Европа не хлопа!

НЕНКА: (грабнала е купчината с дрехи и излиза през широко отворената врата) Ама и ти си един!

Останалите – директорът, Карадимов, Ангел застиват в позите си. Чуват се само стъпките на Ненка, докато слиза по скърцащото стълбище. Зазвучава песента „Часът на актьора“.

Седма сцена

Стаята на уредника в музея на Дебелянов. Асен разлиства книга. От музейната уредба звучат стихове на Димчо с музикален съпровод. През външната врата на музея влиза жена. Тя бавно приближава и спира до кладенеца. После хваща с едната си ръка веригата, опасана през барабана, а с другата бавно започва да върти дръжката на барабана. Чува се остро изскърцване. Асен вдига стреснато глава, скача и изтичва към вратата. Спира на прага, защото познава Еми. Тя се обръща към него с щастливо усмихнато лице и извиква.

ЕМИ: Петровски има много спешна работа и се налага веднага да тръгне за София. Аз обаче няма закъде да бързам толкова. Освен това предпочитам времето да е спряло. И в кладенеца да има вода. Знам още, че боровете са оттогава. Белоцветните вишни също!

Тръгва бавно към Асен, който също върви към нея.

Щом има кладенец, в него не може да няма вода, нали? Независимо на каква дълбочина се намира!

АСЕН: Дори и да няма, какво от това? Красивите неща са безполезни само за оня, който на всяка цена търси полза от тях. Животът не ги предлага всеки ден.

Двамата застават близо един срещу друг.

АСЕН: Добре дошла. Имаш ли билет?

ЕМИ: Да. Обаче еднопосочен. А за беседите… ще си платя отделно. Става ли?

КРАЙ

14 март 2012 Коментари

Вашият коментар: