Тази студена декемврийска вечер (13 декември 2012 г.) в Централния дом на архитектите – София, арх. Белчо Дончев разкри второто си „аз“ – този път на поет, представяйки пред многобройна публика от близки, приятели и почитатели на поетичното слово стихосбирката си „В режим на оцеляване“.

Както самият Белчо бе заявил в поканата си за премиерата, искал да се „изложи“ по подобаващ начин. В публичната „излагация“ много качествено и достойно се включиха Иво Инджев и Любомир Перчемлиев,

който прочете артистично емблематични за поета Белчо стихотворения. Това, че те се харесаха на присъстващите, които ги изпращаха с бурни аплодисменти, не се държеше на актьорския прочит (иначе достатъчно професионален), нито на приятелско куртоазно отношение, а на нещо съвсем простичко: защото са талантливи, художествени, истински и емоционално въздействащи.

Няма да кажа искрени – и не защото Оскар Уайлд е написал, че най-лоши са искрените стихове, а защото в „тази работа“ са важни истинността и талантът, който превръща истинността в поезия, а не просто в изразяване на чувства, мисли и идеи в стихотворна форма, на каквото сме свидетели днес – и то в апокалиптични размери.
„В режим на оцеляване“ съдържа стихотворения, писани от 1982 г. до наши дни. Подредени са хронологично, което означава, че Белчо Дончев не мирясва и че не е прописал едно време само заради бягството от социалистическата реалност, а защото поетичното му „аз“ го е принуждавало да си каже думата.
Явно поради привидната си достъпност,  Словото първо падна в „жертва“ на демократизацията. Мнозина решиха, че „поезията – това е много просто“. Но подир дългото мълчание или пустословното каканижене на соцреалистически език, дойде ред на употребата на думите с техните истинските си значения. Думите, „измъчвани в казармениите плацове“ (Христо Фотев) на социалистическия реализъм, бяха изпразнени от съдържание, деформирани до неузнаваемост, превърнати в  заложници на класово-партийния подход и на марксистко-ленинската „естетика“.

Ето защо не бе и не е случайно, че стремежът след т. нар. демократични промени е именно в това: нещата да се върнат по местата им (в най-широк смисъл), а думите – да възстановят своите същини, своя първичен смисъл и заряд. Няма вече кой да охранява и монополизира Словото и да го пази от „посегателства“ на „непрофесионалисти“. Няма запазени територии, охраняеми позиции, „заплюто“ пространство за когото и да било. Елейните или дори умерено критични (доколкото цензурата дозволяваше това) стихоплетства за социалистическото строителство, живот, бит и душевност умряха скоропостижно заедно със системата, въпреки че авторите им така и не искат да повярват в присъдата на времето.

Толкова по-зле за тях! Въпреки че те упорито продължават да стихоплетстват, не отстъпвайки по нищо на армията от нови словоблудци, които по свой, „демократичен“ начин издевателстват днес над беззащитния език. Но това е дълга тема…

Когато животът е истински и когато думите са употребени честно и със своите истински значения, без шикалкавене и тарикатлъци, се явява Нейно Величество Поезията. И това с пълна сила важи за поезията на Белчо Дончев, което може много лесно да се провери – с нейния прочит.

………………………………………………………

ЧОВЕК ОТ НАРОДА

Аз гледам отгоре как нейде далече

там пуши ли пуши завода -
и сутрин го гледам, и гледам го вечер -
нали съм Човек от народа!

И къща, и вила, и служба си имам,
и куче от чиста порода,
колата – държавна, държавен бензина,
нали съм Човек от народа!

За мене не вáжат всеобщи закони,
за мен се запазва природа.
та аз съм Човек от народа!

Когато потрябва, комуто е нужно,
аз пея хвалебствена ода
и после разказваме с него задружно
как сме дошли от народа.

И мойте дечица, които играят
ей – там, на небето под свода,
те малки са още, но вече си знаят -
и те са Деца от народа!

Човекът към мен тъй сервилен и мек
е Човек на Човек от народа,
а този край него пък, той е Човек,
на Човек на Човек от народа!

Аз давам на тях, те дават на мен,
изгода се среща с изгода.
Ех, как е красиво в свят така подреден
да бъдеш Човек от народа!

Аз крача напред , който може – да гони -

КВАДРАТНО

Със плахи крачки, в строя, подир Другарка млада,
аз влизам, първолаче, в квадратна, жълта сграда.
Във нея всичко светло, уютно и приятно,
прозорци, стаи, маси – всичко е квадратно.

Прекарвам в тази сграда година след година
с уроците квадратни, с квадратна дисциплина.
Отпред, от към дъската, като от пчелна пита,
квадратни правилата, в квадратен ред излитат.

И ако има мисъл на Принципа обратна,
веднага правилата превръщат я в квадратна.
И мозъкът ми влиза в квадратната си форма.
За мен квадратът става стандарт, всеобща норма.

След туй, в квадратна стая, в апартамент квадратен,
живея си в комплекса извън града запратен –
напред, наляво, в дясно, прилежно, акуратно,
живея си стандартно и винаги квадратно.

Докато най – накрая, аз знам, напред с краката,
самият аз ще влезна в устата на квадрата…

А ако някой някога света е с нещо слисал,
това било е само със неквадратна мисъл…

1983 г.

———————

В СТРАНАТА СЪС РАЗМЕР ЧОВЕШКА ДЛАН

В страната със размер  човешка длан,
доскоро свита във червен юмрук,
объркан, ала не разколебан,
захвърлил петолъчка, сърп и чук,
живея днес – внезапно обкръжен
от множество новородени пръсти.

Един от тях отново е червен,
макар че почна в църква да се кръсти.

А тази длан е тежкия ми кръст,
във тази длан човешка съм роден,
със тази длан измервам своя ръст,
за разлика от онзи пръст червен
отново обявяващ – “Пак съм тук!
Пак моят път е верен и победен!”

Навярно бих повярвал, че е друг,
ако не беше откровено среден !

1991 г.

ХЕЙ, ПРИЯТЕЛ !
Хей, приятел, живял ли си сам?
Мимо теб да се трупат снежинки,
да заспиваш на петстотин грам
и при этом – на доста годинки?

Хей, приятел, Великата Русь
като някаква зла орисия
все се пречка по пътя ми. Пусть!
Аз поетому начал да пия!

Хей, приятел, не е за пари.
Просто тука ме сброси съдбата.
И видел я такива игри,
че в два слов – закружилась главата!

Хей, приятел, защо ми е враг?
И защо тук намесилась мафия?
Я хотел жизнь прожит – просто так.
А иначе мне, бляд, эпитафия!

Хей, приятел, не надо нам драм.
Аз в такива игри не играю.
Просто надо по петстотин грам
и пора. Тоест, я засыпаю…

07.02.1998г.  Русия – Екатеринбург

——————

АКВА НУДА


Дишам бавно, дишам трудно,
Сякаш става нещо.
Хладно е. И нищо чудно,
че е тъй горещо.

Някъде запират думи,
като кост на гърло.
Шумолят далечни друми.
Пие ми се върло.

Попоглеждам циферблата -
как вървят стрелките.
Не очаквам непозната.
Време е да спите.

Аз доливам си ракия,
пия, разсъждавам.
Късно ми е да си лягам.
Рано е да ставам.

А животецът се ниже
вечно горе-долу.
Горе – някой да ме стриже.
Долу си е голо.

Дишам бавно, дишам трудно,
дишам по принуда.
Важното е да не лудна.
С поздрав:
Аква Нуда.

1999 г.

КОГАТО БЕХ ДРУГАРЧЕ

Когато бех Другарче,
бех тъп като галош.
Признавам си, макар че
и днес не съм по-лош.
(Признавам си, макар че
аз днес съм не по-лош.)

Та, като бех Другарче,
сънувах сладък сън -
че съм богат, макар че
съм тъп кат некой пън.
(Съм депутат, макар че
по-тъп съм и от пън.)

Щом пукнеше Аврора,
в миг ставах комунист,
и трепех, трепех хора…
но ставах все по-чист.
(Изтрепах сума хора,
а съм кристално чист.)

Живеех в чужди къщи
и плюсках чужд имот,
бех пън един и същи,
ама ми беше гот.
(Бех пън у чужди къщи,
на който му е гот.)

Такова бех Другарче.
Сега съм стар Другар.
От мъничко гаднярче
пораснах до гадняр.
(От тонинко гаднярче,
до те таков гадняр.)

2006 г.


13 декември 2012 Коментари

Вашият коментар: