Начало » Б. Поезия » На 60 стихотворения – I

1.

Амплоа


В тази драма по правило

всеки има стена.
Всяка роля
е главна,
ако струва сама.
Кой излиза на сцената,
за да бъде отпред?
Есенното броене
не е мой мироглед.
Нека друг компенсира
идеал с урожай;
все едно да избираш
между Авел и Каин…
Който не се скатава,
сам си е драматург:
същият не остава,
но и не става друг.
Стига му амплоато
да играе почтено
думата на стената,
дето гръмва навреме.


Антидот


Това, че в историята няма „ако“,
не значи, че няма значение,
дали вместо зъб си извадил око
поради липса на мнение.
Знам, фанатици от всички страни
за дни разоряват живота
и причиняват безчет злини,
докато гонят злото.
Мразя оправдания със среда
и „да се греши е човешко“.
Не си зарязвам колата в калта
като дръвника Андрешко.
Пътят към ада все е покрит
със залъгалки за лумпени.
Но туй, че убитият е убит,
не значи, че няма думата.
За идеали не надигайте глас,
че няма кой да ви слуша:
когато цървули дойдат на власт,
те се превръщат в ботуши.


Антропология


Народите са точно като децата,
разправят учените глави;
те могат да си строшат главата,
но и вашата да строшат, уви.
Десетки примери има в историята
как трагедиите стават фарс.
Сякаш седмиците
се състоят от вторници,
а годините –
само от март.
Колкото пъти се появява Цезар,
толкова пъти пристига Брут.
Ще речеш, че биха
били безполезни
двамата един без друг.
Всяко време си има мартенски иди
и свой 18-и брюмер.
После на сцената тълпите идат
и правят идеите за кашмер.
Ето го моя отговор на въпроса
що е национална беда:
народ, който
обича робството,
за да мечтае за свобода.


Ария на Сократ


Знам, че и другите
правят така;
че срещу ръжен се не рита;
че и палавата река
добре си знае коритото.
че здравият разум
не губи власт
като не вярва в пориви…
Чуват ли вътрешния си глас
превъзнасяните актьори?
Не, не става дума за театър,
а за врата в поле.
За да хванеш
големия вятър,
трябват големи криле.
Нека пак разиграват сценки
галениците
на деня:
невъзможно е да засенчат
вътрешната ти светлина.
Съществува изпитан лек,
по-горчив
от отровен корен:
ако искаш да си човек,
не прави, както правят хората.


Ария на тъкача


Ничия е вината,
че не слушках живота.
Изтъках патилата си,
без да ритам кросното.
Глупаво e живота
да обвиниш за всичко,
щом е у теб кълбото
и ти размотаваш нишката.
Като изгубех смисъл,
тъпкано ми се връщаше,
ала откривах бисери
в мидената му същност.
Който ще, от нещата
да си извлича полза;
аз не съм жънал гратис,
без да посея болка.
Няма любов без минало,
вяра – без изпитания,
истина – без причина,
и висина – без ангели.
Щом съм разсичал възли,
мога да вържа друг.
Нужна е малко дързост –
като у демиург.


Без антракт


За да видиш скачените чувства,
трябва
да гониш дивото.
Всичко, дето се случва
наужким,
някой ден става на живо.
Смешно е сам
да стигнеш върха
и да викаш от там за помощ;
най-много да доловиш смеха
от последния ред
в салона.
Ако въпросът ти не е цял,
отговорът също
ще е непълен.
И най-заслуженият медал
страда от двойно дъно.
Къде лъжата е по-голяма –
в живота или в поезията?
Има отговор
без измама:
където е по-полезна.
Нека се смеят в захлас
последните.
Нима има
последна истина?
Чехов нарекъл „Чайка” комедия.
А там последен
е изстрелът.


Библия


Може човек
да си смени въпроса,
ала нрава си – не.
Доказателства, преки и косвени,
има десет поне.
Как да бъдеш и жив и свободен,
без да сториш
ни грях, ни злина,
щом числителят
е природа,
а знаменателят -
човещина?
Днес е вече въпрос на съвест
да си беден
или богат.
Няма място за недомлъвки,
щом човекът не ни е брат.
Всички гледат.
Но вижда Златото
оня, който
има очи.
Той въстава срещу вината
и не може
да премълчи.
В този век на компютърна правда
бих написал
и с паче перо:
ако можеш, стори добро.
Пък да става,
каквото трябва.


Близка разлика


От години не правя гимнастика
и живея
несъобразно.
Гледам винаги ясно, надясно,
не предреждам и не се пазя.
Виждах използвачите
как допълзяват –
лъсваха като въшки на връх,
от който навреме бях слязъл,
за да не стана такъв.
Понякога разликата е много близка –
като между дървета и дърва.
И денят, и нощта
имат слънчев произход.
Никога не забравям това.
Когато врявата е самозванска,
а липсва определена вина,
има думата голямата тишина.
И то от последна инстанция.
Отговарям и без да ме питат
защо съм останал без дъх:
който обича височините,
той вечно си носи и връх.


Сonditio sine qua non


Все търсех,
все преобръщах,
за да ми стане ясно:
моята вярна същност
е всъщност
да не мирясвам.
Аз ли
ограбих живота,
или той ме ограби?
Мачта ли бях,
или котва?
Трябвах -
или ми трябваха?
„Нужна е точната мярка,
за да отсъждаш
принципно!“,
горд сподели
кръчмарят,
както разреждаше виното.
Когато не вярваш на нищо,
защо да ти вярват другите?
Освен
да не си излишен,
трябва да бъдеш и нужен.
Аз не отправям закани,
но спазвам едно условие:
вярвам
само на рани
от разтрошени окови.


Елегия за Димчо Дебелянов


Виждам, че никое време
няма
верни очи.
Който се ражда
гений,
до края не му личи.
О, нека страда за трима –
пада му се, и толкова.
Той ще успее в рими
да си излее болката…
Приживе не умеел
първи
да се вреди.
Ако знаеше
да живее,
нямаше да се роди…
Утре в изпитна тема
ще го включим достойно,
та кандидат-студентите
да си изкарат тройките.
Взели сме му невинно
всичко,
що му се пада,
но на негово име
ще учредим награда.
За да схванем отново
пред високия гроб,
че безсмъртни основи
се наливат в окоп.


Елегия за Христо Смирненски


Площад „Журналист”.
На спирката
вечно къкри гъмжило
и барелефът на Смирненски
гледа мрачно-унило.
Кандидати за журналисти
пъшкат на тема „Братя”,
нижат бисер след бисер
още на черновата.
Какво е братството, Христо?
Продължава ли дълго?
Някога ти написа
приказката за стълбата.
И днес който я изкачи,
се променя стократно:
вижда с други очи
своите бивши братя.
Помниш ли тия дрипави
братчета на Гаврош:
сто пъти света съсипаха,
та стана още по-лош.
Тъй е – уж будиш народа,
а пък изскача ламята.
Щом свободата е мода,
ще се намерят и братя.
Но докога ще се лъжем,
че надвиват с добро
братята
по перо
братята
по оръжие?
Площад „Журналист”.
Неспирно
хора без братство крачат
под барелефа на Смирненски.
И нито виждат, че плаче.


Епос


Не е странно за никого,
че кръвта
капе от всяка голгота.
Човек е мярка
за всички неща,
включително и за злото.
Елементарен е всеки абсурд,
непонятни са
простите мъдрости.
Животът
се побеждава със смърт.
Смъртта
се побеждава с безсмъртие.
Все някой трябва
да бъде предан
в този свят на продадена вяра.
Щом надеждата умира последна,
значи друг
я е изпреварил.
Животът е само сълза,
която
внезапно ще се търкулне
по загрубелите скули
на краткото мургаво лято.
Точно както
отлита птицата,
както потегля влакът,
както падат войниците.
И само майките чакат.


Габарити


Броя минути, минават дни.
Дни отброявам, летят години.
Казвам истини –
никнат стени.
Сривам стени, за да мина.
Стигам донякъде, ала не знам
дали е късно, дали е рано.
Всяка посока ми дава рана,
а аз –
смисъл и разстояние.
Всеки вади
аршин и съд.
Но животът вечно не пасва!
Пътят сам си намира път.
Пътникът търси място.
Да, животът е по-просторен
от всякакъв мизансцен.
Дали обикновените хора
го правят обикновен?
Все пак нещичко вече знам
и на всекиго стискам палци.
Който може –
да бъде голям.
Без да прави
другите малки.


В памет на Георги Марков


Един човек срещу цяла машина.
Цялата машина срещу един.
Когато държавата
не е родина,
какво да стори верният син?
Само едно: да мине границите
и назад да погледне с гняв.
В страна,
тъпкана от тирани,
Човекът никога не е Прав.
Той каза всичко и всичко даде
да чуем своите спестени викове.
И прав на своето Ватерло падна.
Един за всички.
За него – никой.
Сега под моста смело минаваме…
Сега по моста сърцато ходим…
По-страшно от мълчанието
на държавата
е мълчанието на народа.
И ненаказана е левицата,
пратила своя кръвник.
О, ние обичаме
мъчениците!
Но друг да е мъченик.


Горчив мед


Виждам, че който
търси късмет,
никога
не чувства вина.
Щом планината
отива при Мохамед,
тя не е никаква планина.
Не всекиму
да е човек му отърва
и не всеки гледа
да не се мине.
Когато последните
станат първи,
последиците
стават причини.
Нима пчелата има заслуга,
че жилото си
зарязва бързо?
Истината, разбира се,
е съвсем друга:
умира, който я търси.
Какво от това, че светът е безкраен
и се крепи на магия?
Не съществуват големи тайни
за оня,
който не крие.
Той знае точно какво е нарамил
и колко свят е поел.
Затова няма нужда
от оправдание
и може да бъде цел.


Гротеска


Смисълът се простира
между Авел и Каин.
Можем всичко да знаем -
и пак
да не го разбираме.
Носим пясък в пустинята
и камъни -
в планината.
Никой не се е минал,
щом е приел нещата.
За да живее,
слънцето
все се самоубива.
Имат корен издънките,
даже и да са криви.
Не е въпрос на избор -
дон Кихот или Санчо.
Изводът
става извод,
щом е понесъл рана.
Пътят
към свободата
е осъзнато робство
между върха на копието
и капката кръв
пролята.
Смисълът -
бисер в мида -
носи до края щит.
Може да стане видим,
ако бъде убит.


Иисус


Той не е господин
за един ден.
Той все си забравя заслугите.
Дори и обикновен,
пак не прилича на другите.
Може
да върви по вода,
но с глава разбива стените.
И не за аплауза
на тълпите,
а за тяхната свобода.
Знам, сред глъчката
на суетата
глъхне Божият зов:
невъзможно е патос
да замести любов.
Няма мярка,
дето решава
кой лош е и кой – добър.
Ако изборът
ти е правилен,
той ще е в твой ущърб.
Който е действал открито,
той ще върви
неразбран.
Но след него
стените
ще се въздигнат в храм.


Жителство


За да живея в този град,
не ми е нужно да съм жител;
навсякъде съм цял и млад,
родина ми е всяка битка.
Понякога с отсъстващ вид
сред суетня и шум блуждая,
но щом със себе си съм квит,
защо ми е да се играя?
Съдбата ми предложи брод
към Острова на вдъхновението,
за да не търся друг живот,
а неговото продължение.
Животът ми е неделим
на битие и на изкуство.
Сега съм по-богат от Рим,
превзет от безпощадни чувства.
И столицата ми е там,
където хълмът на Венера
ме съблазнява като храм
да му разбия всички двери.


Като на игра


Улисани в гонитбата на щастие,
не виждахме,
че има синева,
която посивяваше опасно;
не ни остана време за това.
Горяхме в жажда за завоевания,
поблазнени от хорската мълва.
Нима не виждахме,
че гаснем славно?
Не ни остана време за това.
За да достигнем хоризонта първи,
не пощадихме младата трева.
Но тя следите ни потули бързо.
А ние не видяхме
и това.

Мечтахме и за подвиг,

ала скромно -
без да прежалим и на уж глава.
Кой там ни призоваваше на помощ?
Не ни остана време за това.
Сега, когато вече сме наясно,
страхливо галим стръкчето трева.
Виж, синевата предвещава щастие!

Обаче няма време за това.


Казус


Все търсех,
все преобръщах,
за да ми стане ясно,
че моята вярна същност
е просто да не мирясвам.
Аз ли
ограбих живота,
или той ме ограби?
Мачта ли бях,
или котва?
Трябвах -
или ми трябваха?
„Нужна е точна мярка,
за да отсъждаш
принципно“,
горд ми призна
кръчмарят,
дето разрежда виното.
Когато не вярваш в нищо,
защо да ти вярват другите?
Освен
да не бъдеш излишен,
трябва да бъдеш и нужен.
Аз не отправям закани,
но спазвам това условие:
вярвам
само на рани
от разтрошени окови.






3 февруари 2013 Коментари

Вашият коментар: