Начало » А. Дневник: репортажи, интервюта, анализи » Смутителят на реда, който все още е „на фокус“

Документалната книга „Радой. Смутителят на реда и тоягата на властта“ с автори Таня Стоянова и Стефан Стоянов събра на 25 април 2013 г. в Американския културен център в София множество приятели, читатели и почитатели на тази уникална и нестандартна личност, която бе и остана символ на свободомислието и волния дух през годините на комунистическия мрак. Сред присъстващите бяха бившият вътрешен министър от правителството на СДС Йордан Соколов и съпругата му Ева – съседи на Радой Ралин и негови приятели, литературният историк и критик Йордан Василев – бивш главен редактор на в. „Демокрация“, поетесата Рада Александрова, режисьорът Джеки Стоев, Николай Колев – Босия – кум на семейство Стоянови, и други видни интелектуалци и творци. Прозвуча и адиозапис с автентичния глас на Радой…

Водещ на събитието бе синът на Радой – Стефан, който скромно поясни, че неговата заслуга за изданието е малка и се изчерпва с написването на предговора. Повече за книгата говориха известният литературен изследовател Вихрен Чернокожев и снахата Таня Стоянова.

Бяха прожектирани и няколко филмови сатирични миниатюри по идеи на Радой Ралин  от известната поредица „ФОКУС „, които представи един от близките приятели, съмишленици и съдейци на Радой – Джони Пенков.

Стана ясно, че една от мечтите на Радой е била тези миниатюри да бъдат „реституирани“, но това така и не се е случило досега. А би било добре те да се качат на компакт-диск, защото са не само важно свидетелство за времето, но и са ярко доказателство за творческата инвенция на авторите, за тяхната гражданска позиция и смелост в онези години. (Поредицата затова и бе спряна навремето.)

По-възрастните си спомнят много добре тези миниатюри, в които уж „на майтап“ бяха разголвани множество нелицеприятни – меко казано – истини за тогавашната социалистическа действителност. В една от миниатюрите, например, се демонстрират последна мода месомелачки; зрителят вижда как се реже и пуска месото във  фунията и после как излиза през ситото каймата. Внезапно кадрите се сменят – камерата ни показва спирка на градския транспорт, на която се тълпят и блъскат стотици хора, а после и как слизат от претъпкания автобус. Веднага става ясно за коя и каква месомелачка става дума. (Това филмче, заснето през 1965 г., предхожда с доста години филма „Стената“ на великата група „Пинк Флойд“, където също е показана подобна месомелачка, макар и да става дума за съвсем друг контекст…)

Впрочем, Джони Пенков сподели преди прожекцията, че сам със собствени сили и средства е възстановил тези миниатюри, докато оригиналите са незнайно къде из дебрите на някогашните фимови институции. (Спомням си, че безуспешна битка за „Тримата глупаци“ водеше и Доньо Донев, но те си останаха държавна собственост с мотива, че авторът им е бил на държавна работа, когато ги е създавал, и е получавал заплата. Още едно свидетелство за експлоататорската същност на комунистическата държава…)
Таня Стоянова разказа за тригодишната си работа върху книгата, две от които са преминали за обработване на архивния материал, а една – съвместно с издателство „Изток-Запад“ върху трудното организиране на огромния кадесарски масив, посветен на обекта „Козел“, т.е. Радой Ралин. Г-жа Стоянова подчерта, че книгата е най-категоричното потвърждение, че през целия си живот Радой Ралин е бил следен от Държавна сигурност като важен обществено-политически враг. Пълни лъжи и инсинуации са твърденията на заинтересовани среди и кръгове (ясни впрочем), щото Родой бил „отгледан“ дисидент, било му позволено да бъде такъв, за да служи като отдушник за социалното и политическо недоволство на хората, образът му на противник на режима бил изкуствено създаден.

„Почеркът“ на подобни внушения е твърде прозрачен: пободно на „случая“ Георги Марков подлеците от службите и техните комунистически покровители се опитват да очернят и неутрализират своите противници,  като ги окалват и оклеветяват и приживе, и след смъртта им.
Всъщност комунистическата власт се е страхвала от растящата популярност и вироглавство на автора на „Люти чушки“ и най-вече от това, че около Радой се събират все повече и повече хора, предимно млади, които биха могли в даден момент да го последват при евентуален опит за нейното смъкване, особено през 1968 г. и след чешките събития. Всички тези и други опасения са документално представени и черно на бяло доказани в книгата.
Вихрен Чернокожев обобщи, че „Фокус“-ът на Радой все още е „на фокус“.  И двамата с г-жа Стоянова изразиха надежда, че истината за Радой Ралин трябва да стигне до повече хора, и най-вече до младите, защото те не знаят нищо не само за него, но и за много други творци от различни поколения, забранявани и отричани през годините на комунизма: от Димитър Подвързачов и Змей Горянин до Ивайло Петров, Борис Априлов и десетки други.

Словото на Вихрен Чернокожев, което взех от блога на Таня Стоянова

Документалната книга на Таня Стоянова и Стефан Стоянов „Радой – смутителят на реда и тоягата на властта“ (Издателство „Изток-Запад“, 2013) е важна за мен не само заради публикувания за пръв път огромен документален масив за репресиите на Държавна сигурност през 1950-те – 1980-те години на ХХ век срещу хората на изкуството в Народната република България. И тези репресии до голяма степен успяваха и успяват – хората на изкуството стават все по-малко, все по-самотни, все по-мълчаливи „на свечеряване в литературата“, както писа неотдавна Георги Мишев. Впрочем, изкуството никога не е било, няма и да бъде масово чудо. В лабиринта от тоталитарсоциалистически безизходици, в началото на които неизменно стоеше: „Вход забранен!“ – Радой въпреки всичко намираше изход – да не бъде никога неутрален.
Възстановявайки, чрез многотърпеливо проучване на редица литерни дела унищоженото доживотно Дело за оперативно наблюдение на Радой Ралин –  под кодовото название „Козел“, трудът на Таня Стоянова и Стефан Стоянов отнема аргументите на Ралиновите неуморни хулители, които твърдяха и днес продължават да твърдят, – вижте напр. сайта „Книги news“, че Радой бил „официалният дисидент“, „царски шут“, луд, комуто било „позволявано“ да говори, за да изпуска парата на народното недоволство. Ченгесарският полковник Цвятко Цветков се опияняваше от тайната си власт над хорските съдби, твърдейки цинично, че унищожаването на Ралиновото досие било „нормална технологична процедура”. За да подпъхне и внуши подличко, без да го изрича гласно, че бившият ремсист, участвал в съпротивата, едва ли не е сътрудничил на службите.
Онези, които твърдяха и продължават да твърдят, че Радой Ралин бил едва ли не шутовската част от тоягата на властта, след книгата на Таня и Стефан Стоянови вече нямат аргументи. Преди години ми бяха подхвърлили цяла брошура от някои си Любомир Жарин, пълна с хули срещу Радой. Хвърлих я в коша. А трябваше да я запазя. Защото тя беше най-изразителна илюстрация на ембематичната Ралинова епиграма „О, доносничество, ти велико средство,/ що запазваш сатиричното наследство“. Както, впрочем, и пасквилът на генерала от ДС Богомил Райнов „Писмо от мъртвец“. В тази книга той – синът на Николай Райнов, да Николай Райнов – авторът на класическите „Богомилски легенди“, „Очите на Арабия“, но и  един от главните свидетели заедно с Крум Кюлявков – на позорния „народен съд“ срещу 101 писатели, художници, журналисти, всъщност старателно написа собствения си реквием.
Радой не проявяваше абсолютно никакъв интерес към досието си, нито пък към своите доносители и хулители. За едного от тях казваше: „Аз този писател не го чета. Той така осра ковчега си, че сега как ще легне в него“. Толкова.
Радой знаеше: „популярността на всеки му създават враговете“ – и предано и строго си вървеше по пътя. Дано книгата на Таня и на Стефан достигне до повече млади българи, за които Радой Ралин днес вече не е дори паметник, не е площад. Радой наистина познаваше цяла България, но България дали го познава? Стиховете му са самоучител по свобода, ала за нищите духом свободата е бреме. Най-голямата репресия срещу един народ е съзнателно отглежданото невежеството; насаждането на безпаметство сред гора от паметници.
Не случайно Радой често казваше: простащината е единствената възможна форма на свобода. Да сте чули около 90-годишнината на Радой през миналата 2012 година (същинската му рождена дата е 23 април 1922 г.) да са се появили негови книги, освен томчето с интервюта „Вървя си по пътя“ на Издателство „Балкани“ – отминато впрочем с почти пълно мълчание. Недопустимо е в тези предизборни дни използването на Ралиновото творчество като афиш за националистическа пропаганда от Национал-демократическата партия на Капка Георгиева и внука на Радой – Димитър Стоянов.  Национализмът е патриотарство, което няма нищо общо с патриотизма. Нещо повече – национализмът е антихуманизъм – казваше високо и ясно Радой.
Предложих на Сливен – градът, който той смяташе за свой роден, но категорично не прие през 1983 г. почетното гражданство – да отбележат Ралиновата годишнина. Пълно мълчание, никакъв отзвук. Случайно ли Радой повтаряше през годините: „Аз съм един унищожен писател и един убит сатирик“. Случайно ли написа в емблематичното си стихотворение „Матерните“, което даде заглавието на най-Ралиновата книга, съставена от Борис Христов:
Любезните царски джелати
честитяват ми всяко отроче
и кръщават го с паметно име,
след което му вземат главата…
Защото цар Ирод милее
за застрашената своя държава.
Продължавам да твърдя: осъществяването на филмовия сценарий „Аз съм Левски“ – който така и не стигна до своите зрители, но който Радой смяташе дело на живота си, би било по-изразителен паметник от бронзовата фигура пред „Била“.
ДС следеше Радой Ралин, следи го и сега – в отвъдното. Показвал ми е Александър Бешков прозореца на една сграда срещу дома на Радой, откъдето го следели. Следяха го и когато идваше в Института за литература. През 1984 г. имахме там едни литературни четвъртъци, на които канехме Александър Геров, неизменно придружаван от Тамара Герова, Гочо Гочев, Радой Ралин. След срещата с Радой бях поканен на „профилактична беседа“ в централата на МВР на „Шести септември“. Поискаха да им обясня „защо каним все такива хора“; да предам записите от литературната анкета с Радой, разпитваха за Атанас Натев, Искра Панова, Клементина Иванова, Светлозар Игов, предлагайки да ми „помогнат“ да защитя голям докторат – само ако им предам записите. Записите не предадох. „Голям доктор“ така и не станах. Забравил съм името на онзи майор от МВР, който вежливо заплашително ме подтикваше към доносителство. Единият от информаторите за институтските литературни четвъртъци е покойник, другата си пенсионерства мирно и тихо във Франция. Ако в архивите на Комисията по досиетата съществува Литерно дело на Института за литература, би ми любопитно да го прочета. Защото знам с какви наказателни процедури завърши разговорът за  поезията през 1974 г. в сп. „Литературна мисъл“, на който е поканен и Борис Делчев – един от близките приятели на Радой. Или по-късно как Любомир Левчев дойде в института с целия Управителен съвет на Съюза на писателите, за да разгроми „История на българската литература“ от Светлозар Игов далече преди отпечатването й през 1990 г. като некласова, „формалистична“ и да нарече Института за литература „бомбоубежище“.
Книгата на Таня и Стефан представя в над 700 страници абсурдизмът на тоталитарсоциалистическото безвремие в Народната република България. Една книга,  която наистина не ние четем, а тя ни чете и все по-внимателно ще ни чете. Прави впечатление изключително богатия илюстративен материал. Там в групови снимки са запечатани и ликовете на ДС-агенти – например агент Димитър, които минаваше за особено близък приятел и неделен събеседник на Радой. Илюстрация на несъвместимости.
Преди време вече бившият председател на Фондация „Конрад Аденауер“ в България Андреас фон Белов ме попита: кои са моралните авторитети в днешната българска литература. Споменах Радой Ралин, Блага Димитрова, Ивайло Петров, Борис Христов, Димитър Коруджиев. За мен Радой Ралин е нещо повече от морален авторитет. Той е човекът-институция. Но, ако у нас институциите обикновено са високи, далечни на хората места за необщуване, плуралистичната философия на Радой поддържаше – там, долу, на улицата – катадневно живо и жизнено общественото кръвообръщение. Замряло днес в социална апатия, избиваща в краен, креслив, несмислен атакаджийски радикализъм и лутане от митинг на митинг, от партия в партия…
На добър час на книгата и дано стигнат нейните документални истини до повече млади българи, за да проумеят, че свободата е наистина насъщна като хляба, че днешния им протестен апостроф на Яворов: „Две хубави уши, душата на ченге“ не е от онзи ден и вчера.

————-

http://kulturni-novini.info/news.php?page=news_show&nid=16904&sid=31

26 април 2013 2 Коментара

2 Коментара за “Смутителят на реда, който все още е „на фокус“”

  1. Виолета Воева коментира на 26 април 2013 :

    Книгата е ценна заради това, че могат да се видят автентични документи на ДС, които представят тъмните години, в което Радой, въпреки всичко, е успял да бъде докрай пазител на свободното слово, за да можем и ние да го чуем.

  2. Славимир Генчев коментира на 26 април 2013 :

    :) Вили, благодаря! Много разчитам на теб да добавиш още някои детайли, че не всичко ми изплува сега от акъла…. (дококото го има).

Вашият коментар: