Начало » А. Дневник: репортажи, интервюта, анализи » МОЯТ ГРЪЦКИ СЪУЧЕНИК АХИЛ И ДРУГИ ГЪРЦИ – 1

Академията на Платон. Мозайка от Помпей

Покрай гръцката трагикомедия се присетих, че като преподавах български език в Института за чуждестранни студенти (тогава се казваше „Гамал Абдел Насър“), най-редовно в групите ми имаше гръцки студенти (а и една година групата ми беше изцяло от гърци), тъй че още по „онова време“ (1980-1984 г.) имах преки впечателния от, да ги наречем, новите елини.

И не само това: като ученик в девети и десети клас в Пета гимназия (в кв. „Бъкстон“) имах и грък съученик, който дори ми беше комшия в „Борово“, блокът му се намираше точно срещу нашия. Казваше се Ахилеас Савас Моратоглу. (И тогава, и сега ми звучи странно такова име на грък с турска фамилия, ама Божа или друга някаква работа.)
Живееха на последния осми етаж в 221. блок, трети или четвърти вход, среден апартамент. С Ахилеас се посприятелихме, често пъти отивахме и се връщахме заедно от училище. Баща му беше политически емигрант; по онова време имаше много такива в България, въпреки че – разбрах го след време – повечето гръцки левичари бяха емигрирали на Запад. (Явно е бил доста виден комунистически функционер, щом бе избягал у нас.)

Казваше се Савас Ахилеас и работеше в Радио София. Превеждаше от гръцки език (една от книгите беше от Костас Варналис – „Диктаторите“, за други не се сещам в момента), може би и поезия от Янис Рицос е превеждал – нали последният беше комунистически поет, лауреат на някогашната международна награда „Никола Вапцаров“.  Бил е приятел, струва ми се, с мнозина от нашите млади тогава поети като Владимир Башев и Любомир Левчев, може би ги е превеждал на гръцки, не зная. Не го помня добре, виждал съм го два-три пъти. Докато майката  на Ахил (така му казвахме на „галено“) си стоеше повечето време вкъщи, беше домакиня, както се казваше в онези години. Като идех да го викам за училище, у тях винаги миришеше на странни гозби, а майка му така и не научи добре български и не можеше да произнася – като повечето гърци впрочев – някои наши съгласни, така че вместо „ш“ от устата й излизаше „с“, а вместо „ж“ – „з“ и т.н. Адски ми беше смешно, но се въздържах да не прихна, смешно му беше и на Ахил, защото той говореше безупречно български и никой не би могъл да каже, че не е българин.
Освен всичко си оправдаваше името – беше висок, едър и як. Но в десети клас неочаквано влезе в болница – имал някакво срастване на пръсти и на двата крака, което можеше да се оправи само чрез оперция и не търпеше отлагане. Операцията била тежка и болезнена; в болните му пръсти промушили железни игли, които да ги държат изправени, докато зараснат нормално. Чудно ми беше, защото до този момент редовно посещаваше часовете по физическо възпитание, но така му било писано.
Ходих му два пъти на свиждане в болницата (вече не помня коя), като втория път се засякохме с негови роднини, дошли от Гърция да го видят. Сред тях имаше и възрастни жени, явно неговите баби, които се рзчувстваха и дори просълзиха, като разбраха, че съм му съученик и съм отишъл да го посетя в болницата. Носеха плодове и сокове и искаха да ми дадат за вкъщи, но отказах категорично – те ги носят чак от Гърция, на мен ще дават! Но не отказах, разбира се, когато ме почерпиха. Още помня гроздето – огромни гроздове с големи продълговати зърна, кехлибарени на цвят и прозрачни, та се виждаха семките вътре в тях. А колко бяха сладки и как ухаеха само! И този лепкав сладостен аромат помня още.
После се наложи сам да напусна Пета гимназия (пред риска да ме изключат за щуротии, извършени по време на една селско-стопанска бригада, което доста би ми навредило; в интерес на истината това бяха подсказали от ръководството на училището на родителите ми, които ми браха срама, докато аз се самооблащавах, че съм едва ли не герой) и с голям зор успях да се запиша в 66-та гимназия (бивша спортна), която от „Борово“ (близо до сегашния бул. „България“) ми беше адски далече, чак отвъд днешния бул. „Борис Трети“, в кв. Бузема“. Сега близо до гимназията се намира украинското посолство. Който поназнайва тоя район, е наясно какво ходене пеша му удрях, щом тръгвах за училище 45 минути по-рано от началото на първия час. Сутрин ми беше истински кошмар.

Така че срещите ни с Ахил се разредиха, а след време и в Гърция дадоха амнистия за политическите затворници и емигранти и разбрах, че и той е заминал с родителите си за родината. Точно по този повод Любомир Левчев бе написал стихотворение, което завършваше така:

„Не е страшно, че варварите идат.
Страшно е, че гърците си отиват от нас.“

Демек, от нас си отиват прометеевският, одисеевският, откривателският, свободолюбивият гръцки дух. Изгубих му дирите на Ахил.
Чак след години животът отново ме срещна с гърци, както споменах по-горе. Имах и студенти от Кипър, също гърци. Бяха весели, безгрижни, самонадеяни и не особено ученолюбиви, особено стипендиантите по някоя партийна или друга „линия“ – било от гръцка, било  от българска страна, което ми създаваше определени главоболия, но общо-взето леко се справях с тях. Помня и до днес някои от гръцките си студенти, имам и снимки от екскурзии с тях в Пловдив, Копривщица, Самоков – и Рила, Витоша, Боянската църква. Надявам се и те да ме помнят с добро. Онези, чиито родители им плащаха таксите, повече „залягаха“ в учението, както беше, разбира се, и с останалите чуждестранни студенти. Които идваха да следват в България по някаква „линия“, бяха по правило по-необразовани и по-мързеливи от онези, които си плащаха. Тогава осъзнах с цялата му острота и яснота, че социализмът, където и каквото докосне, го унищожава, съсипва, разваля, деградира, дискредитира и обезмисля. Впрочем, за ИЧС и за уроците от преподавателската ми „кариера“ цяла книга мога да напиша, пък и някои отделни истории вече съм разказвал и публикувал тук-там.
Сега му времето и мястото да кажа, че безкрайно много обичам Гърция. Като се почне от старогръцките митове и легенди и се стигне до един от любимците ми – Никос Казандзакис, през цялата тая чутовна история на Елада с нейните градове-държави и вражди, борби и войни между тях, гръцката колонизация по крайбрежията на Средиземно и Черно море, пелопонеските войни, Атина и Спарта, гръко-персийските войни, великите пълководци Филип и Александър Македонски, елинизацията на почти целия познат тогава свят, Гърция с толкова гениални поети, писатели, политици и държавници, пълководци, философи и мислители, учени, лекари, скулптори, актьори, архитекти, географи, историци, спортисти, аеди, оракули.
Омир! Есхил, Софокъл, Еврипид, Аристофан… Алкей, Архилох, Сафо, Пиндар… Фидий, Праксител, Пигмалион.. Сократ, Платон, Аристотел… Евклид, Питагор, Архимед… Страбон и Херодот… Перикъл и Солон…
Гръцкият  дух! Гръцките принципи – единство на духовната и физическата красота, олимпийските, истмийските и немейските игри… Не, само изброяването ще отнеме много място и време! Мечтаех и още си мечтая да видя тази Гърция с този гръцки дух, пред който се е прекланял самият Байрон, та чак живота си даде за нея, Елада.

„Сред мечовете млъква хленчът дребен.
Развей, Елада, пряпореца роден!
Спартанецът под щита си погребан
не беше по-свободен!“

Мисолунги, 22 януари 1824 г.

Пък и нали самият европейски Ренесанс е преди всичко преоткриване на великите и непреходни ценности на античността, особено на гръцката античност! И на римската, разбира се, въпреки че тя по мое скромно менине в известен смисъл е превод на латински език (в най-широк смисъл) на гръцката цивилизация, като накрая я поглъща, и то не само политически.

Преподавайки на гръцките студенти, аз никога не забравях това и гледах на тях като на потомци на древните елини. Виждах, естествено, че общото между съвременните гърци и древните им предци е твърде малко, но нали все пак те обитаваха същата онази земя – континентална и островна, – където се е случило всичко това – приличащата на мит и легенда приказна история на гръцката цивилизация, за която толкова много четох и чета до днес с непресъхващ интерес, абстрахирайки се от днешното гръцко фиаско.

(Следва)


30 юни 2015 Коментари

Вашият коментар: