Славимир Генчев

55 ГОДИНИ ОТ ОТКРИВАНЕТО

НА КЪЩА МУЗЕЙ „ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ“

(5 октомври 1958 година)

КЪЩАТА – БАЩИНА И РОДНА  ЗА ВСЕКИ БЪЛГАРИН

“За българина – това е къщата на ангелите. Тук  всичко е стародавно, изпълнено с приказна красота, със спомена. В нея сякаш е закодирано невероятното вълшебство на детството, по което тъгуваме цял живот.”

Георги Н. Киров

На 5 октомври 1958 година се случва нещо необичайно за България – открива се един музей на поета, който още приживе си е спечелил любовта на ценителите на поезията по света и след кончината му става най-любимия поет на българите. Музеят на Димчо Дебелянов е един от най-необикновените български музеи. Той е може би единственият, който възниква и се създава вследствие на всенародната, нестихваща през годините, всеотдайна и спонтанна любов на всички истински българи към поезията и личността на най-нежния, на най-изповедния и съкровен български лирик.

Около пренасянето на костите на поета в Копривщица, изработването и освещаването на надгробния паметник на Димчо (1931-34 г.), се отваря отново темата за възобновяване на бащината му къща и обръщането й в музей. Софийският вестник „Победа“ в бр. 258 от 8 февруари 1936 г. пише: „Образуван е комитет за възобновяването на родната къща на поета Димчо Дебелянов в гр. Копривщица. Започнало е набиране на дарения“. Но това начинание няма серозно развитие.

Къщата е построена през 1830 година от заможния абаджия и търговец Динчо Дебелян, един от първенците на Копривщица, на когото по-късно ще кръстят бъдещия поет. (Рожденото име на Димчо е именно Динчо. С “Димчо” той започва да се подписва, когато започва да публикува стихове в печата през 1906 г.)

Къщата е от т. н. “втори” строителен период в Копривщица – първият кат се е правел от камък (т. н. “зимни стаи”), които са и били по-ниски и леко вкопани в земята, за да е по-топло в суровите зими. А вторият кат е от дебели дървени талпи – “летните” стаи. В Дебеляновата къща от камък са иззидани и западната и северната стени на втория етаж.

Бащата на Димчо Вельо и чичо му Иван наследяват занаята, търговията и къщата на баща си. Работят и живеят в пословична дори за патриархална Копривщица братска обич и съгласие. И макар и заможни за времето си хора толкова били привързани един към друг и бащината къща, че когато стават семейни никой не иска да я напусне и да си построи нова. Затова, когато семействата стават многолюдни (Димчо (роден на 28 март 1887 г.) е бил шестия, най-малкия в семейството, а чичо му Иван имал 9 деца), братята хвърлят жребий и разделят бащината къща – всеки да си знае сметката. В западната половина живеели Димчови, а в източната – семейството на чичо му Иван. Наложило се към чичовата част да се пристроят външни стълби и малък мутвак (кухня) на първия етаж. Също така била направена още една въшна порта, а през средата на двора се издигнал нисък каменен зид с дъски отгоре и комшулук в средата. Днешната административна сграда е била някога обор и плевня, а покрай западния дувар е имало сайвантчета и стопански постройки на Димчови, в северозападния ъгъл зад къщата е бил пък кокошарника им.

Делбата не променила задружния и сговорен живот на семействата, бащите все така работели и търгували заедно. Те така и по “братски” умират, само за по-малко от две години време.

След смъртта на Вельо Дебелянов през 1896 година семейството напуска Копривщица и се преселва в Пловдив, при най-големия син Иван, който вече е чиновник в пощите и поема издръжката на близките си. Къщата опустява и останала без поддръжка се руши. Докато в половината на чичото Иван братовчедите, които след няколко години се изселват в София, идвали поне през лятото и стопанисвали имота си.

Когато през 1957-58 година започва възстановяването на къщата за музей, Димчовата част е почти изцяло рухнала. Няма запазени снимки от този период и преди, с изключение на една от края на 20-те години на сестрата на поета Мария с децата й и роднини. Но и те са седнали на външните стълби, без да има цялостен изглед от къщата. По тържествени поводи – при пренасяне на костите на Димчо, освещаването на паметника му и други, снимките са правени в двора или пред чичовата му къща.

За щастие с възстановяването на къщата се заема архитект Вельо Дебелянов, първи братовчед на Димчо и кръстен на баща му, също роден или отрасъл в тази къща. Той работи с много любов и старание, с почит към родовата памет и в памет на Димчо и възстановява родния им дом максимално автентично, точно така – както е бил в детството им. Единствената промяна е повдигането на нивото на първия етаж – било е около 50 сантиметра по-ниско с глинен под, строителите за залели с бетон, за да укрепят основите, поставено е дюшеме, затова сега е толкова ниско. При възобновяването на дома е премахната оградата между двата имота. А двете части на къщата са свързани в едно за нуждите на музейната експозиция. Засадени са и нови вишневи дръвчета, които сега всяка година се обновяват.

Заедно със строежа върви и подготовката на музейната експозиция. Неин автор е художникът-реставратор от Самоков Георги Белстойнев. Той я изработва цялостно и завършва заедно с други свои колеги. Рисува и така популярният портрет на Димчо, на майката, прави маслени картини на къщата, на лобното място, тези произведения днес са в експозицията на музея. Активно е и участието на копривщенския художник и журналист, дългогодишния говорител на местното кабелно радио Сашо Божинов.

Официалното откриване на музея става на 5 октомври, неделя, 1958 г. Пред многолюдно множество от града, района и цялата страна тържествата са открити в двора на къщата-музей със слово на директора на музеите в Копривщица Петко Теофилов. Официално слово изнася Павел Матев – секретар на Съюза на българските писатели. Председателят на Околийския народен съвет-Пирдоп (по това време град Копривщица е в състава на Пирдопска околия)  Димитър Самодивкин прерязва трикольорната лента и обявява музея за открит. След разглеждането на експозицията се състояло поклонение на гроба на поета, където слово произнася писателят Веселин Андреев. Както и при освещаването на паметника през 1934 г., са хвърлени венци от самолет. Вечерта в читалището е изнесен рецитал по творби на Димчо.

И един спомен от откриването на музея от Сашо Божинов (Това бе една уникална и колоритна личност, наречен с право „последният копривщенски бохем“) , който съм слушал няколко пъти от него: „След свършването на официалното тържество народът се разотиде, а големците с директора отидоха да се черпят в неговия кабинет. Е, и за нас се бяха погрижили: с Гошо Белстойнев и колегите си имахме дамаджана вино (това ни стигаше), а и добро мезе. Наляхме чашите, чукнахме се за Димчо, после за нас си и т.н., а по едно време гледаме, че в къщата още се разхожда една жена. Направила ми бе впечатление още на откриването, сред множеството -  висока, стройна и с благородна осанка, макар и вече на години – с трайни и впечатляващи следи от някогашна голяма хубост. Тя излезе на двора, а аз като по-млад отидох да нагледам музея преди да затворим. Като минавах покрай първата книга за впечатления от музея, като че нещо ме жегна да погледна, и прочетох последните редове, изписани с красив, бисерен почерк: „След сетнята среща аз жадно те търсих… На истинския човек и поет Димчо Дебелянов!“ – Иванка Дерменджийска-Горинова. Изтръпнах от вълнение – та това бе легендарната любов на Димчо, за която толкова бях чел!…“ Изтичах на двора и целунах ръката й: „Моите почитания госпожо!!! Но вие трябва да бъдете сред най-първите гости!“ И въпреки съпротивата й я заведох в кабинета на директора. П. Теофилов се зачуди като ме видя, но като му казах кого водя, и той светна целия. Оставих гостенката при него, а аз се върнах да си допием винцето с Гошо Белстойнев“.

Музеят през годините и днес

С годините първоначалната експозиция многократно е преустройвана, обновявана и допълвана. Най-значимата промяна е през 1987, за стогодишнината на Димчо. Тогава е осъществена изцяло нова експозиция с автор на идейно-тематичната част Надежда Александрова и изпълнител на пространственото оформление арх. Йордан Иванов. Дело на Й. Иванов е и цялостното обновяване на експозицията за 120-годишнината на Димчо през 2007 г. Той осъществява и обновяването през 2012 г. – за 125-годишнината.

Днес в музея от по-старите експозиции в същия вид са запазени типичната копривщенска кухня („вкъщи“) на първия етаж и родната стая на поета на втория. В предните стаи (собите) на първия етаж сега са експонирани картини от фонда на Дирекцията, вдъхновени от Димчови произведения.   Основна част в експозицията заемат книгите: първата му книга, която излиза през 1920 г. – четири години след гибелта му; Димчови произведения и преводи от него; преведени негови стихове на други езици и многобройните томове със спомени, литературни анализи, документалистика. В залите на музея по един съвременен начин са възпроизведени и експонирани факсимилета от Димчови ръкописи, родословното дърво на рода Дебелянови, много снимки, картини, документи, копия от публикации в пресата, животопис на поета, карти на лобното му място и други експонати. Особен интерес представляват малкото запазени лични вещи на Димчо – джобен бележник с автопортретна скица, личното му евангелие, което той винаги носи със себе си, както и походните войнишки куфарче и манерка, с които си е служил на фронта. Особено емоционално и задушевно се възприемат аудио записите на Димчови стихове, изпълнявани от видни български артисти.Има записи и на чужди езици.

Десетки хиляди са посетителите, които годишно идват на поклонение в „тихия двор“ и „бащината къща“. В музея се организират литературни вечери, премиери на книги, чествания, открити уроци и различни други прояви. От 2004 година се връчва и ежегодната Националната литературна награда „Димчо Дебелянов“.

Магията на Димчовата поезия, нейната чаровност и романтика, драматичният му, бурен и пълен с емоции и повратности живот, отдавна са се слели в една легенда, която намира своето естествено въплъщение и продължение в родния му дом, след като къщата става музей. Една магическа реалност, мястото е опоетизирано и романтизирано от вечните му стихове, придобило сякаш с годините едно вълшебство – единство на поезия, живот и дух, една осезателна енергийност, благодарение на всичко това. И днес – всеки одарен  да може да почувства това вълшебство, вълнуващо да усети и да преживее тук „магията Димчо“, наистина да се почувства в „бащината къща“ – домът бащин, свят и роден за всеки българин. Извечен е стремежът всечовешки все да се завръщаме и да се завръщаме в него, в Бащиния дом. Където и по Майката-Земя да се намираме…

Дойчо Иванов

уредник на музея