ПОЕТЪТ
„И остави ме да си бутам камъка.
Все някога ще стигна до върха…“
Валери Калонкин, „Изкушение“
Поезия и славолюбие
са толкова несъвместими,
че между тях са се изгубвали,
макар и с пропуски, мнозина.
На практика и на теория
задачата е безусловна;
за всичко – от плода до корена -
поетът сам си е виновен.
Не се натиска за прослава
и не обслужва ничий вкус,
а пише стихове тогава,
когато предусети трус.
Не трябват кой знай колко ум,
прозрения или предчувствия:
това, че не е вдигал шум,
не значи, че не е присъствал.
Каквото и да е направил -
известно или неизвестно -
поезията продължава
живота му със свои средства.
Изкачвал се е и по стръмното,
политал е и в пропастта.
Но само от върха на дъното
се виждат трайните неща.
Той е призван да брани трепета
и все пропуска своя ред,
че няма нищо по-нелепо
от изкушения поет.
