Славимир Генчев

Тончо Бебов
(1946 – 2011)

===================================================================

1.
Когато научих, че Тончо Бебов е бил сътрудник  на Държавна сигурност, първоначално си казах: „И ти ли, Тончо!“; изпитах голямо разочарование, но и – ще си призная –  спорни „съпътстващи“  чувства. Защото със същия този Тончо бяхме близки приятели още от времето, когато работех в Копривщица  като уредник на къща-музей „Димчо Дебелянов“ (1978-1980 г.) . В информацията на прословутата Комисия по досиетата пишеше накратко и буквално:  „…  както и собственикът на радио „Браво FM“ Тончо Бебов…. Това показа проверката, извършена с решение №72 от 3 август 2009 г. на Комисията по досиетата.  Тя обхваща щатните и нещатните сътрудници на бившата Държавна сигурност и Разузнавателното управление на Генералния щаб на БНА в електронните медии за периода 2006 – 2009 г. Тончо Бебов (1946), агент Няголов е вербуван през 1980 г. от ВКР.“
А Тончо за мен и за българските бардове беше човекът, написал сценария за филма „Колкото повече хора с китари“ (1988 г.; заглавието е всъщност стих от Б. Окуджава), в който участваха неколцина от първите български поети с китара; човекът, запален от десетки години по бардовската песен и горещ поклонник на Окуджава и Висоцки; човекът, с когото се бяхме запознали и сприятелили в Копривщица и с когото можехме да си говорим надълго и нашироко за поезия, музика, история, жени и вино (а и не само да говорим)…
Няколко години след като бях напуснал Копривщица при една случайна среща разказах на Тончо за фестивала „Поетични струни“ на българските поети с китара в Харманли. Тончо прояви нескрит интерес (тогава аз, плесвайки се по челото, се сетих за неговата „изконна“ слабост към руската „изпята поезия“; Тончо държеше на това словосъчетание, защото според него то изразявало най-добре и точно същността на това песенно явление; и успя да го наложи в нашите среди), а след като дойде на собствени разноски на поредното издание на „ПоКи“ (поет с китара) през 1987 г., така се запали, че чудо направи, но успя да убеди „началството“ си – и ето така се появи филмът, копродукция на Московската военна киностудия (не можеше в онези години без помощта на Големия брат!) и на Българската военна киностудия, където Тончо работеше по онова време. След време ходих до Военната киностудия (по онова време тя се намираше съвсем близо до Централния софийски затвор, струва ми се), за да ми презапише Тончо филма на видеокасета от „майката“ – да си я имам. И добра работа ми свърши презаписът, защото в по-ново време я дадох на Гриша да я ползва за предаването си „От трета страна“, посвеетно на българските бардове, по телевизия „СКАТ“. (А още в по-ново време Маргарита Друмева прехвърли филма от касетата на диск в студиото си в Силистренския театър, където работеше тогава като щатен композитор).

Та там, във военната киностудия, един колега на Тончо, чието име съм забравил (мисля, че беше режисьор), веднага назова Тончо пред мен с измисления от него самия прякор „Точно Ебов“, срещу който Тончо напразно и комично протестираше с думи, жестове и гримаси, докато аз се заливах от смях, давайки си сметка наистина колко точен прякор е това. Но за Тончо-Бебовата страст по „тънката част“ – като му дойде времето… Вярвам, че с това няма да накърня чувствата на близките, приятелите и познатите на Тончо, ако някога изобщо този мой спомен стигне до тях. (Всъщност Тончо ме е запознавал само със сестра си, когато веднъж бях във Варна по някаква работа; тя беше музикантка и по онова време свиреше във Варненската филхармония.)
- Нямаше нито кой да даде пари, нито щеше и да се захване да снима подобен филм! – обясняваше по-късно Тончо с характерните за него жестове и с елемент на оправдание, което никой не искаше от него…
Защото във филма бяха снимани изпълнители от Съветския съюз, Полша, ГДР, България, и то „на терен“, т.е. – на място, а това, естествено, беше свързано не с пари, а с доста пари. „Лентата“, както се изразяват кинокритиците, започваше с историческа „справка“ за възникването на този тип песенно изкуство, и то в реален разговор на Тончо с Булат Шалвович в московския дом на великия творец. Сред първите подобни изпълнители спадал, според Окуджава, дори гениалният поет М.Ю. Лермонтов, за който съществували сведения, че е съчинявал песни по свои стихове, като ги е изпълнявал в съпровод на лютня. Включени бяха кадри от изпълнения на Александър Галич и Владимир Висоцки, а на живо имаше кратко интервю с Булат Шалвович. Филмът по замисъл и изпълнение минаваше за антивоенен, за да има някакво основание да го заснемат двете военни киностудии, затова и заглавието му е такова. (Беше започнала перестройката, съветските войски скоро щяха да бъдат изтеглени от Афганистан, затова и като фон на една от песните на руските бардове камерата показваше в близък план надгробните паметници на 20-22- годишни руски момчета, загинали в името на фалиралите отдавна-отдавна комунистически „идеи“ –  поредната съветска милитаристична авантюра.)

Режисьор на филма беше Василий Катанян, за когото Тончо не без гордост заявяваше, че бил племенник на Лиля Брик – приятелката на поета Владимир Маяковски. Това едва ли можеше да повлияе на художествените достойнства на филма, но във всички случаи не беше без значение. Явно Катанян имаше позиции, за да му възложат подобен филм с елементи на перестроечност (да се включи песен, посветена и на загиналите в Афганистан руски бойци при пълната яснота, че са жертви на авантюра). Същевременно общото послание на филма изразяваше онази свръхобективна общохуманна позиция, според която „войната е много лошо нещо, айде да не воюваме и да се убиваме, ами да фащаме китарите и да си пеем песнички“. Но „такова беше времето“! Все пак не се отправяха критики и нападки срещу американския империализъм – генерален виновник за всички злини, сполетели човечеството през последните 200 години…. Това си беше направо положително!

Няма да се спирам повече на филма, може да се намери в интернет – http://www.net-film.ru/film-9626/, само ще спомена своето участие в него, защото е показателно за филмовото послание, за което споменах. Изпълних обаче не своя собствена авторска песен, и не поради липса на такива, а защото се оказа, че нямам … антивоенна песен! Тук мимоходом ще спомена, че когато през 1975 г. като студент взех участие в първия фестивал на политическата песен в Благоевград, бях включен главно поради факта, че все още „индивидуалните изпълнители“ – нямаше тогава „поети с китара“, бардове или изпята поезия, тези понятия се появиха по-късно – се брояхме на пръсти.

След предварителните „кръгове“ бяхме допуснати до гала-концерта, излъчен директно по националната телевизия за някогашната социалистическа Интервизия – своеобразен контрапункт на Евровизия – само моя милост и ученичката от Варна Мария Бъчварова, с която се сприятелихме и сме и до днес скъпи приятели, даже и във „Фейсбук“. Та като ме питаха защо нямам песни против войната, аз отговарях, че нямам и против мира – и с тази закачка бдителната невидима цензура ме допусна до сцената.
И така, записах във филма „Сиротна песен“ на Димчо Дебелянов, много хубава песен, чиято музика създаде моят приятел от студентските години Петър Радевски. Пеци учеше класическа китара и хармония в Пловдивския университет. Основал бе в родния си Чирпан група за политически песни, за която създаде и репертоар. Не е тайна, че младите хора от страната, мечтаещи да свирят и пеят в състави и да създават и изпълняват сами младежки тип музика, можеха да постигнат част от мечтите си единствено чрез различните форми на т. нар. художествена самодейност. Това беше необходимият „данък социализъм“, за да получи човек картбланш да се занимава с любимо хоби. Всъщност повечето от тези групи за политически песни се създаваха към читалища и младежки културни центрове и домове и свиреха и пееха рок, а за да могат да оправдаят съществуването си пред „партийните и държавните“ ръководства в „центъра и по места“, включваха в репертоара си и политически песни. Не мога да не отбележа, че цялото движение „Ален мак“ беше партийна поръчка и целта му беше да провокира у младите хора „правилно“ комунистическо отношение към войната и политиката изобщо; съобразяването с тях, обаче, беше абсолютно формално, и това се знаеше от всеки. Младите хора, които се включиха в „движението“, го правеха заради възможността за изява и за реализация на своите – по-малки или по-големи – дарби. И мнозина не бяха лишени от такива. Друг е въпросът, че веднага се появиха – заедно с безспорно талантливите и утвърдени съвременни (за онези години) млади, „средни“ и стари композитори – и много халтураджии, които „бичеха“ песен след песен с маршовиден характер, за да угодят на партийния вкус. Естествено, и талантливите правеха халтури – песните се заплащаха! Групите, за да изпъкнат на ежегодните прегледи на самодейността и за да „пробият“, се надпреварваха да „пазаруват“ песни от по-изтъкнатите композитори и аранжори, нароиха се съответно и текстописци „миротворци“. А, както казах, малцина бяха индивидуалните изпълнители, които сами си създаваха песните и ги изпълняваха със собствен акомпанимент. Е, как да не бъдат малко? Като такъв вече изявен беше само Михаил Белчев, но той бе завършил естрадния отдел в Консерваторията, ако не се лъжа. А ние – поне повечето – бяхме обикновени любители.

Не мога да не добавя, че „масовизирането“ и „групоманията“, както и много художествени и естетически различия бяха сред основните причини да направим опит да се разграничим от „Ален мак“ и да организираме по идея на Владимир Левков (лека му пръст!) от Варна „Поетични струни“ в Харманли, откъдето е Гриша Трифонов. Разбира се, пак с разрешението на Партията и под егидата на комсомола. За сметка на това нямаше никакви ограничения при избора на песните. Само трябваше човек да ги има и да събере кураж да излезе пред публика. Но това е друга тема… Споменавам го, защото и до днес някои недоброжелатели спекулират с тази тема и правят недобросъвестни внушения, които могат да хванат „дикиш“ пред незапознатите и по-младите. Но къде иначе бих могъл да изпея песен с подобен текст?

КОШМАР

Сънувах, че вървя по коридор.
Ехтяха химни
от дълбочината.
Добре школуван и двуполов хор
крещеше имена,
добре познати.

Царуваше стерилна чистота.
Сковани от дизайнери табели
ме спираха
пред всякоя врата.
Миришеше на правда и веселие.

Сънувах като бог.
Но изведнъж
самотен вик разгърди коридора.
А коридорът отговори: “Дръж!”
Изригна лай
на кучета и хора.

И въпреки че после стана тих,
любезен, работлив и добродушен,
аз чувах само оня светъл вик,
и в него вярвах аз,
и него слушах.

И блъсках по вратите като луд,
разпитвах погледи недоумяващи;
отдадени на тих сизифов труд
чиновниците вътре
шикалкавеха.

Живея много близо до смъртта,
за да изпитвам страх от коридора.
И ако се събудя сутринта,
такива работи ще наговоря.

Та за какво разказвам всичко това? Защото и тук „копривщенската връзка“ е много топла: записахме „Сиротна песен“ в двора на Димчо-Дебеляновия музей в Копривщица – всеки ще се съгласи, че дворът с белоцветните вишни  и простата дървена стълба, водеща към втория етаж на музея, бяха най-подходящият декор за лебедовата песен на поета.

Там, впрочем, записаха и изпълнението и на Гриша Трифонов. И още едно впрочем: във филма Тончо фигурира като Бебев, Гришата – като Григорий, а аз – като Славомир… А пък преводът на „Сиротна песен“ бе мой и на Валентина Георгиева – някогашна екскурзоводка. За него специално съм писал, защото и историята на този превод си я бива…  http://slavimirgenchev.info/?p=708

Тук е мястото да спомена, че филмът е бил показван многократно по тогавашната съветска телевизия, а по българската така и не бе излъчен, доколкото ми е известно. Инак със сигурност щеше да се разчуе. Състоя се само едно официално негово представяне в Дома на киното през 1989 г., но без участието на Василий Катанян. Но пък добре умеещият да разказва и контактува с аудитория Тончо разказа много интересни неща за историята на създаването на филма. Тончо притежаваше плътен басов и, както самият той казваше, „изнесен“ глас. Там, където друг трябваше да вика, за да го чуят, той просто леко си говореше, но се чуваше надалеко, както казва Пенчо Славейков в стихотворението си за „млад гидия“…

Филмът бу прожектиран няколко пъти и в разни младежки клубове в страната, например в Перник, а ние с Гришата придружавахме Тончо като живи „герои“ от „лентата“.
И още нещо, важно поне за мен: Пеци ми „подари“ тази песен и така тя стана „моя“, та и досега я изпълнявам по време на ежегодните Димчо-Дебелянови вечери през август в Копривщица…
А сега изведнъж: Тончо бил сътрудник на ДС! Вярно, че във ВКР, но все пак… И то вербуван през 1980 година.

(Следва)