Тъй като другариатът се е разпощолил напоследък на тема що е студенцията и има ли тя право на политика изобщо и в частност – в университетите, бате Славчо намери в бездънния архив на информационна си агенция ето този поизпатил брой на в. „Студентска трибуна“ от 6 декември 1977 г.
Тамо черно на бяло на цяла страница се заклеймяват прогнилият Запад, хамириканският химпериализъм и хексплоатацията на човека от звяра.
Надълго и нашироко се описва къде и в кои университети студентцията се бори с политически средства и искания за „права и свободи“, като дебело се подчертава, че няма нищо по-естествено от това, щото младите хора да използват Университета като място за политическа изява. (Нали всинца сме гледале „Забриски пойнт“ на Микеланджело Антониони, аре сега…)
Най-антиресна е статията със заглавие „Студентите – вън от политиката“ с надзаглавие „Един остарял лозунг“.
В нея се твърди ногу смело, дека опитите на буржоазното общество да заглуши гласо на младите ора са претърпеле пълен провал и че лозунго „Студентите – вън от политиката“ бил безнадеждно остарял…
„Старият лозунг обаче съвсем отпадна от идеологичския арсенал: шансовете му за успех са твърде малки…“, четем ние днес в „Студентска трибуна“… Такова е положението през 1977 г.
А през 2014 г. – съвсем никакви са шансовете, да ви каа.
Приберете, прочее, шанцовио инструмент, и запомнете, че сме вече в 21. век.
29 януари 2014
4 Коментара
Браво, Слави! Точно в десятката. С техните лозУнги по техните бетонни чутори. Щанцовио инструмент ли замени сърпа и чука?
Край на пролетариата, да живей другариата, тоест шаячно-щанцовата ентелегенция.
Бате Славчо има агенция, та еша си нема…. че ги скинем.
Помня, помня! Тогава, през 77-ма бях подрастващ осмокласник. Тате четеше „Труд“, но си режеше шивашките теркове от „Работническо дело“, щото беше по-голям и по-чаршафест. Та си спомням как той възкликна, режейки със солингена поредната кройка за клош панталон, 36 сантима широк долу, а в коляното тесен. Възкликна той и напсува някого, когото навярно е съзрял във вестника. Аз изприпках до шивачницата на горния етаж и погледнах във вестника-кройка – не видях никого. Само едно заглавие „Студенската държава“. „Тате, тате! – викнах. – Ама село Студена че става държава!