В мразовития 1 февруари на 2014 г. стотици демократи от цяла България дойдоха пред Мемориалния комплекс в градинката пред Националния дворец на културата, за да почетат както паметта на жертвите на „народнио“ съд, така и на всички избивани без съд и присъда, изселвани, въдворявани, унижавани и съсипвани хиляди български мъченици, нарочени от комунистическите убийци за врагове на народо. И както подчертаха някои от многобройните този път оратори, вече 70 години! (Ако не смятаме жертвите от техните атентати и метежи отпреди 9.9. 1944 г.)
Сутринта преди да отида на поклонението, написах в профила си във „Фейсбук“ следния текст: „Защо целокупният червениат – от лявата антилигенция до простио левичариат – си прави така оглушително оглушки на 1 февруари и не дава никакъв признак за съпричастие към жертвите на чудовищното престъпление, наречено евфемистично „народен съд“, за да се прикрие то зад широкия гръб на народа? Отговорът е много прост: защото по този начин ще трябва да признаят публично, щото целият им животец, преминал под знака на някакви – по-малки или по-големи – привилегии и благинки, цялата им деятелност, всичките им постъпки, постижения и успехи, звания, медали, ордени, отличия и „титли, титли, титли – да напълниш кола с ритли“ – по думите на Чудомир – са в кавички и за сметка на една погинала навеки държавност и на една бавно, но сигурно топяща се нация.„
Че разделителната линия в българското общество е все още е дълбока пропаст, деляща ни на хора, от една страна, и на комунисти, от друга, демонстрираха и днес неколцина млади червени провокатори, изпратени от „Позитано“ 20 – днешното легално леговище на окървавения звяр, които изневидалица, покачили върху стената с хилядите имена на жертви на червения терор, размахаха портрети на Ал. Стамболийски, Гео Милев, Никола Вапцаров и … Вела Пеева. Провокацията бе явна, нагла и безочлива – типично по комунистимчески, а безмълвният намек – проЗ: ето пък туй са жертвите на фашизЪмо и капитализЪмо…
Пълното несъотвествие между поклонението пред паметта на хилядите жертви на червения терор, много от които са били измежду тъй обичаните инак на думи от комунистите „обикновени“ хора, и портретите на Ал. Стамболийски, Г. Милев, Н. Вапцаров и В. Пеева, показва само едно: червените нищо старо не са забравили и нищо ново не са научили. Ето защо ще се спра малко повече на тази провокация, отколкото на самото събитие, защото то очевидно ще бъде дастатъчно широко отразено.
Сред присъстващите граждани имаше преди всичко такива, чиито семейства са дали своите свидни жертви на комунизма; присъстваха повече или по-малко известни политически фигури, не всички от които успях да видя или разпозная в зимните им облекла: Дянко Марков, Лъчезар Тошев и Андрей Ковачев – двамата български евродепутати с най-големи заслуги и принос за разкриването на истината за комунизма и неговите престъпления в еворпейските институции, Драго Михалев, Жаклин Толева, Петър Бояджиев, Фреди Фосколо, Евгени Михайлов и много други.
Произнесоха се емоционални и смислени слова от десетки оратори. Преди всичко на видеостена бе излъчено специално обръщение към участниците в поклонението на президента Росен Плевнелиев, от чието име гвардейски взвод поднесе и венец на Мемориалната стена.
Но да се върна на гнусната червена провокация. Очевидно, четирите портрета визираха различни етапи от българското комунистическо терористично движение и неговата борба срещу държавата и обществото, маскирана като антифашистка съпротива – като се започне със Стамболийски, който настройва срещу себе си цялото българско общество и чийто режим е предвестник на тоталитарния комунизъм, и се стигне до партизанката Вела Пеева – представител, с други думи, на антидържавната въоръжена борба на комунистите, започнала след период на близко сътрудничество между болшевики и националсоциалисти до „вероломното“ нападение на Хитлер над съветска Русия, който впрочем изпреварва Сталин…
Ще припомня на другариата, че при управлението на Стамболийски до преврата срещу него комунистите съвсем неутрално са гледали „сеира“ на противостоенето между земеделците – или селската буржоазия, като те са ги квалифицирали, и градската буржоазия в лицето на „старите буржоазни“ партии. За тях това е било борба между градската и селската буржоазия! И те сменят курса според новите ленинови опорни точки – след деветоюнския преврат набързо спретват един метеж, наречен от тях въстание, в опит да предизвикат „революционна ситуация“ – и по примера на болшевиките да заграбят властта. Но те няма как да скрият факта, че самият Димитър Благоев – Дядото, е бил противник на този метеж, издълбал първата дълбока разделителна бразда в българското общество между демократи и комунисти. Стамболийски настройва срещу себе си дори ВМРО, чиито представители в крайна сметка го ликвидират физически.
С поетите Гео Милев и Никола Вапцаров нещата изглеждат по-сложни заради техния безспорен талант и определен идеализъм, поне що се отнася до Вапцаров. Гео Милев е отвлечен от дома му и убит едва след кървавия комунистически атентат в храма „Св. Неделя“ през април 1925 г. И не само заради поемата „Септември“, като броят на сп. „Пламък“ е бил инкриминиран още навремето, а защото е взел участие в една анкета на английски журналисти, литератори и политици (ако не бъркам точно състава на делегацията им), разследващи последиците от септемврийския метеж и червения и белия терор у нас. Ще обърна внимание обаче на един малкоизвестен факт: родният баща на поета – Мильо Касабов, е присъствал на откриването в Казанлък или Стара Загора (нека историците ми припомнят по-точно) на паметник на един от генералите (може би Русев, не си спомням, а нямам сега възможност да проверявам), сочени от комунистите като техни палачи! Явно разминаванията между Гео Милев и баща му не са били само поколенчески…
Когато вижда луксозно издадената стихосбирка на Гео Милев, Димчо Дебелянов възкликва пред „виновника“ за това издание: „Ах, г-н Касабов! Как бих искал и аз да имам баща като вас, който да ми направи такъв блестящ подарък, какъвто вие сте направили на своя син!“ А по това време Димчо е вече сирак – баща му е починал, когато той е бил едва деветгодишен. Не само това е направил за своенравния си син Мильо Касабов: той го изпраща да се изучи в Германия, за да се върне в България да европеизира българската литература, а по-късно – да я оварварява… А на Димчо никой никога не е правил подобен подарък – това правят неговите приятели Д. Подвързачов, Николай Лилиев и Константин Константинов чак през 1920 година – четири години след гибелта на Дебелянов.
За Вапцаров е писано твърде много, за да навлизам в детайли, но в общи линии той е осъден в качеството си на комунистически функционер, занимаващ се с военно-подривна дейност. Нито е бил досатътчно известен като поет, нито пък комунистите са го признавали за такъв (в това отношение просто са му завиждали на големия талант, както Димитър Полянов е завиждал на Христо Смирненски, например).
Що се отнася до Вела Пеева, тя е просто участник във въоръжената терористична борба на комунистите против държавата, и то във военно време! И нека не забравяме, че преди 22 юни 1941 г. Хитлер и Сталин, а това важи и за българските комунисти, са първи дружки…
Дошлите на поклонението роднини и близки на избитите от комунистите хиляди българи (след тях видях известната литераторка Надежда Александрова, чийто баща е убит на 29-годишна възраст в Новоселци, днес Елин Пелин, и когото тя не помни, а и гробът му е неизвестен; Радостина Георгиева – внучка на осъдения на смърт горянски командир от Сливенския край Георги Търпанов; Русин Катански, внук на осъден и убит от „народния“ съд „народен враг“, на когото е кръстен той, близки на убития в ново време – 1977 г. – поет Георги Заркин, и много други),
та тези хора бяха изключително разгневени от тази безсрамна позитанска провокация. И със сигурност на провокатоите нямаше да им се размине само с дъжд от снежни топки, ако не беше дошла полиция да ги отстрани от мястото, което си позволиха да осквернят по този неадекватен начин.
Евгени Михайлов от Движение „22 септември Независимост“ съобщи, че чрез ГЕРБ, които като параламентарна политическа сила имат право на законодателна инициатива, са внесли законопроект, според който няма да има давност за комунистическите престъпления.
Сега става ли ясно за пореден път на демократично мислещите хора в България, че докато тя се управлява от същите пребоядисани комунисти, няма да има покаяние, няма да има извинение, няма да има мост над бездната, която те копаят от 1919 г. – началото на тяхната болшевизация с всички произтичащи от това последици – до днес!
Няма друга европейска държава от бившия социалистиески лагер, която формално да е член на НАТО (вече десет години) и ЕС и която да се управлява от бивша комунистическа партия! Това е феномен, който няма равен на себе си в цялата човешка история.
Първи февруари ще остане най-черната дата в българската история и като символ на непримиримото противостоене между демократите и комунистите, останали и до ден днешен гробокопачи на България. Но пламъчетата на смещите, които бяха запалени и които са били запалени в цялата страна днес по мемориали и църкви, са най-сигурното доказателство, че демократите в България няма да се примирят с комунистическата наглост, нито пък ще забравят своите жертви и техните палачи.
Разбира се, честите скандирания: „Оставка! Оставка! Оставка!“ бяха достатъчно красноречиви с оглед на мнимия разкол в БКП/БСП.
Стамболийски и Райко Даскалов са били сръбски мекерета и са ги очистили от ВМРО. За Гео Милев сега се появиха доказателства, че е бил партиен член (на БКП, естествено), Вела Пеева си е била парексаланс терористка, а Вапцаров е бил шеф на „военното крило“ на БКП (представяте ли си: политическа партия, която има военно крило!)
Ясна е работата отвсякъде. Вапцаров обаче не е бил шеф – шеф е бил Цвятко Радойнов, доколкото помня.
Слави, много е точно това, което пишеш за Гео Милев и баща му. Наскоро работих по темата Гео Милев и Николай Лилиев за един сборник. На сайта на неговия музей в Стара Загора е качена голяма част от архива му. Писмата на баща му до царя са покъртителни. Много е страшно това, което се случва с него. Зловещо е, но поведението на този поет и безпорно талантлив в много области човек е предизвикателно-наивно и в голяма степен грандоманско. Жалко.
Гледах и последния документален филм за Вапцаров, препоръчвам ти го, ако вече не си го гледал. Още го прожектират в кино Одеон. Наивен, комплексиран и тъжен човек. Напълно невинна жертва на мошенници и спекуланти.
Ето моя текст, за който ти казах:
“ПОЧИНАЛ ОТ НАРОДЕН СЪД”
На 14 февруари т.г., ако беше жив, баща ми можеше да бъде на 88 години, ако само месец след тази дата – на 13 март 1945, едва навършил 29, той не беше станал жертва на масовото убийство в с. Новоселци, наречено “народен съд”. Името му – Веселин Георгиев Челебиев , подпоручик – е изписано на мемориалната стена до параклиса пред НДК. И за мен, както вероятно за мнозина, загубили най-близки хора по този начин, този мемориал се превърна в символ на гроб, но и в символ на свободата. При нашата оскъдна духовна потребност да почитаме мъртвите, той все още не е припознат достатъчно като място за поклонение. Но важното е, че го има. Важното е за душите на нашите близки, погребани в незнайни гробове с не аргументирана омраза, без знак и без следа.
Години наред името на моя баща се произнасяше с обич и мъка само в къщи. Нямах спомени от него, нито от събитията, чиято жертва беше станал. Слушах от възрастните около мен, че е невинна и безсмислена “жертва на времето”, т.е. на съдбата. Никой в къщи не искаше да порасна с чувство на омраза и желание за отмъщение. Трябваше не да забравя чия дъщеря съм, а да осъзная необходимостта от забравата. За да тече животът ми като на всички останали – да стана пионерка, после комсомолка, да получа бележка за следване… Затова, когато стана време за гимназия, бях осиновена от втория ми баща, който съдбата ми отреди, когато бях на седем. Разбира се, нищо не успях да забравя, никой в семейството ми не можеше забрави. Всичките ми близки: баби, чичовци и лели, майка ми, останала вдовица на 23 – отнесоха в гробовете си мъката по трагично секналия млад живот на родния ми баща.
Дълги години живеех с чувството, че на челото ми е изписано “дете на осъден от народния съд”, а трябваше да пиша в разни административни документи, че нямам такива близки. Освен да страдам тихо и безмълвно, бях принудена и да лъжа, да живея в осъзнатия страх на близките ми, който стана и мой постоянен спътник, защото все пак всичко в живота на човека зависи от инстанции и институции, които в онова време отказваха предварително достъп на такива като мен.
Всичко, което се отнасяше до учене и професионална реализация ставаше мъчително трудно и със закъснение от десетилетие.
Убедена съм, че промяната на 10 ноември 1989 г. донесе свободата, която беше нужна на нашето общество. Тази промяна не донесе нито равенство, нито справедливост. Тя просто отмени контрола на една партия, която се пишеше с главно “П”, над живота на всекиго от нас. Който не е живял дълги години, усещайки този контрол, може и да съжалява с основание за “хубавото време на социалните лъжи и илюзии”. Нямах свръхочаквания от настъпилото “наше време”. Семейството ми не успя да си възстанови нищо от дребните /от гледна точка на новите богаташи/ присвоени от държавата имоти. Децата ми заминаха за чужбина, където започвайки от нулата, почтено си печелят хляба. Майка ми не можеше да повярва, че комунизмът си е отишъл. Не можеше да ходи и на митинги. Възкресяваха й спомена от следдеветосептемврийските озверели тълпи и техните крясъци: “Смърт, смърт!”. Тя започна да ходи по митинги, когато аз загубих интерес към тях. Дълбоко в себе си не споделях външното в демонстрациите. Искаше ми се да се работи за това “наше време”, а не да се лежи или крещи по улиците. Сигурно не съм била права. Толкова много хора точно така се приобщаваха към демократичните промени, тъкмо там бяха забелязани и откроени.
Майка не успя нито да се очарова, нито да се разочарова от промените. Преживя началото на инфлацията, когато започна да не може да си купува лекарствата, а през февруари 1993 я уби кола на улицата и, разбира се оказа, че тя е била виновната. Умря от неестествена смърт и майка ми, пресичайки на спирка при спрял автобус,.
Когато отвориха архивите на МВР, през 1998 г. поисках да видя досиетата на моето семейство. Исках да видя преди всичко досието на баща ми. Толкова малко знаех за него. Подадох молбите и зачаках.
Но преди това трябваше да си дам сметка, че ще срещна трудности, тъй като поради тайната на осиновяването, аз нямах право да притежавам автентично кръщелно свидетелство и имах такова само с името на осиновителя ми – моя втори баща – Александър Тодоров Стоянов /с фамилия Парталски и с анархистично минало, прекарал няколко години в т.нар.трудови лагери в Богдаданов дол и Белене.
За да мога да подам молби за достъп до досиетата и на двамата ми бащи беше необходимо да представя удостоверение за наследници, което за осиновителя ми не беше проблем да получа, но за родния ми баща беше необходимо да го докажа в общината с документ.
Помогна ми една непредвидена случайност. След смъртта на майка ми, измежду малко използваните ръкоделия от моминския й чеиз, веднъж за голяма моя изненада изпаднаха два документа, които тя сякаш беше скрила и от самата себе си – смъртният акт на баща ми и актът за моето осиновяване. Трудно ми е да кажа какво точно изпитах в този момент. Начинът, по който се появиха тези два документа, приех почти като знак от Отвъдното. Тези два документа се оказаха необходими, за да получа удостоверението за наследници и достъп до разкритите архиви на МВР. Разбира се, бях предупредена, че ще срещна много трудности, ако реша да търся материално наследство, защото не съм и не бих могла да бъда наследница на моя роден баща, това беше дебело подчертано от чиновничката, която все пак прояви разбиране в случая, след като споделих, че искам само достъп до неговото служебно досие. И доколкото си спомням добавих, че баща ми си е отишъл от този свят твърде млад, за да ми остави някакво материално наследство.
Всъщност, в случайно открития от мен смъртен акт, силно ме изненада и впечатли формулировката, че лицето е “починал” от “народен съд”. Не осъден, не убит, не разстрелян, а просто така “починал” – като от болест. Не можех да си обясня защо “починал”, защо е употребена тази най-неутрална и кротка форма сред думите и понятията, свързани с преминаването на човека от живота в смъртта по насилствен начин и то след “съд”. Не можех да се отърва от усещането за гузност на палачите. Мислех си за цинизма и наглостта им. Но и за страха им. Основателният страх на убийците. Мислех си и за човешкото безсилие пред Злото, когато то реши да се отприщи и да тържествува над Доброто и Разумното. За омразата и страха като страшна болест, като епидемия заляла българското общество в онези години. Състояние, в което се влиза бързо, но се излиза мъчително бавно. Установихме го и ние със собствения си опит от последното десетилетие. Слава Богу мирно и без братоубийствени кланета.
Минаха много месеци, може би година, докато получа достъп до семейните досиета. Най-напред можах да прочета моето собствено досие. След т.нар. прочистване на архивите от него беше останала само годината 1989. От досието на втория ми баща, датиращо от първите години след 9.9.1944, успях документално да се убедя, че цялото ни семейство, заради “ликвидирания” от “народния съд” мой баща е било поставено в графата “врагове на народната власт”. Думите в кавичките са точни цитати от рапортите на агентите с шифровани имена и на наша съседка, доброволна сътрудничка, подписана със собственото си име. “Починалият” – в тези текстове е означен като “ликвидиран”, точните понятия са заели точните си места в полицейските доноси.
Всъщност кой е той Веселин Георгиев Челебиев? За мен дълги години не беше реален човек. Беше красив мит, беше просто фотография, от която гледаше усмихнат един, млад човек в офицерска униформа, който ме е очаквал с любов и нетърпение да се поява на този свят. На него принадлежеше тази сладка дума “татко”, която никога не произнесох през живота си. /Вторият ми баща остана за мен до края си “чичко”, така свикнах да се обръщам към него./ Запомнила съм възрастните родители на родния ми баща – дядо ми Георги и баба Мария. По време на моето ранно детство, те доживяваха годините си в дома на леля, сестрата на баща ми, артистката от Народния театър Сия Челебиева. Гостувах им много често за по няколко дни с преспиване. Баба Мария ме очакваше седнала на стол пред кооперацията, на ъгъла на улиците “Герлово” и “Асен Златаров”. Често ми говореше за баща ми с пресъхнали очи и винаги ми казваше, как очаква с нетърпение “да отиде при него”. Трудно схващах, какво точно означава това “да отиде при него”. Но твърде рано разбрах. Толкова много близки хора измряха в моето детство през 50-те години на миналия век, толкова често двора и къщата на другите ми баба и дядо в “Красна поляна”, където живеехме с майка, се огласяше от писък на умряло, че трябваше да разбера какво е Смъртта. На никого не му минаваше през ум да ме щади, всичко ставаше пред очите ми. Трябваше да расна силна, имах нужда от духовно закаляване. Баба ми Арсена, майката на майка ми, казваше: “Трудното винаги предстои. Пази си нервите за него”.
Детството ми протече между тези две къщи. Когато починаха родителите на баща ми, продължих да ходя при леля ми Сия, която активно участваше в решенията за моя живот. Майка и пастрокът ми не предприемаха нищо, свързано с мен без нейното мнение и участие. От нея обикнах театъра и литературата. Обичах да й подражавам, да рецитирам и да играя в пиеси. Не станах артистка, макар да имах желание. Тя каза, че нямам характер за тази професия. И не много късно разбрах, че беше права.
Всъщност, защо се отклонявам непрекъснато от темата за баща ми? Истината е, че толкова срамно малко знам за него, че се оставям да ме води емоционалната ми памет, в която всичко сякаш е свързано с неговото невидимо присъствие/отсъствие в моя живот.
И в двете къщи единственото, което беше останало от него бяха снимките… И едно алуминиево войнишко канче, което пазя досега… Любими ми бяха сватбените им снимки с майка. Тя нежна и ефирна в бялата си рокля, той до нея строен и красив в парадната си офицерска униформа. Ритуалът бил в църквата “Света Неделя”. През септември 1942 година. Бързал да ме има. Родила съм се само след 10 месеца, през юни на следващата година. А дни след девети септември на 1944 го извикали за прословутата справка в “Славянска беседа”. Заедно с още много други и той отишъл като агнец на заколение. Нямал от какво да се страхува, не бил извършил нищо незаконно – един офицер-подпоручик – повече изпълняващ, отколкото даващ заповеди. Така отговарял, когато дядо ми /руснак, пленен от германците по време на Първата световна война/ го съветвал да се скрие или да избяга през граница. После бил откаран в с.Новоселци, за да чака присъдата на т.нар. “народен съд”. Леля ми Сия Челебиева, актриса в зенита на своята популярност тогава, с демонстрирани леви убеждения, участвала в многобройни утра и вечеринки, организирани от левите интелигенти, се опитала да направи нещо за своя брат. Ходила при Тодор Павлов, при Дамян Велчев /опитал се да предложи постаноновление № 5 за спасение на офицерството, с което си заслужил, разбира се, гнева на комунистите/. Трябвало да се изпълни бройката на убитите, заповядана от Сталин. Никой в България не можел вече да не изпълни тази заповед. Това бил приблизително и отговорът на “откривателят” на “теорията на отражението”. Нищо не може да се направи – с тези думи била изпратена леля от философа и съпругата му Гана, която я почерпила с кафе.
В служебното досие на баща ми, което ми дадоха да прочета в МВР, когато това беше възможно, липсва информация за съдбата му след 9-ти септември 1944. Няма нито ред. То фактически не е приключило. Отбелязано е на папката, че е четено. Продължението му /ако може така да се каже за два независими един от друг документа/, е в скалъпеното набързо обвинение на т.нар. “народен съд”, в което той е квалифициран като “кариерист”, защото е изпълнил заповедта на своя командир. Към него, както може би и към много други, няма аргументирано персонално обвинение. Съвсем незаслужено той е причислен към обобщения от соцлитературата образ на полицая-злодей, страшилище за пионерчетата през 50-те години.
Повечето спомени на хората за първите дни в училище са вълнуващо прекрасни. За първата учителка сърцата са изпълнени с благодарност и най-мили чувства. В далечната вече 1951 г., когато тръгнах на училище аз бях посрещната от моята първа учителка с въпрос: “Ти знаеш ли кой е твоят баща?”. Тя, известна комунистическа активистка в квартала, беше добре осведомена за политическия статус на поверените й ученици. Не помня какво съм отговорила на садистичния й въпрос, по-скоро сигурно съм останала без глас. И днес усещам сърдечната болка, която ми причини срещата с моята първа учителка.След това дълго време не исках да ходя на училище. Молех се нещо да ми се случи, за да не ходя. И то се случи – разболях се от най-тежката форма на дифтерит. Едва оживях и до края на годината не ходих на училище. На следващата година дойде нова учителка.
А ето и писмата на баща ми:
След 1989 г. сестрата на баща ми, артистката Сия Челебиева ми даде две негови писма и една бележка писана по време на ареста му в Новоселци. Писмата са със семеен характер, но са писани непосредствено след бомбардировките над София през януари 1944 г., което ги прави интересни като информация за обстановката в града по това време и за дейността на полицията в този момент.
Второто писмо е писано вероятно дни преди да бъде арестуван, а бележката – свидетелство за безнадеждност.
1.
София,23.I.1944 г.
Драга Сия и всички в къщи,
Днес получих писмото ти, а преди да го получа веднага след ужаса, потърсих ви ,но не можах да ви намеря. Писах една картичка, после едно затворено писмо, но адресирано до Джоджо в Ст.Загора. От твоето писмо разбирам, че тези две мои писма не са стигнали до тебе, разбирам още от писмото ти, че сте се много изплашили и още не сте се успокоили, макар да сте вече толкова далеч от страшното. Не разбирам кога точно сте потеглили от София, дали веднага след първата бомбардировка през деня, или след втората през нощта, но както и да е всички сте имали голям късмет, че Бог е запазил всички ви. Изпитанието е голямо за всички ни, но ще намерим сили да се покажем търпеливи, към онова, което отреди съдбата. Имали са сили нашите деди и прадеди сили и търпение да преживеят толкова много превратности на живота, така и ние сегашното поколение на българския народ, ще намерим сили в себе си, за да преодолеем тези временни изпитания, наложени от нашите вечни неприятели. Много се радвам, че сте успели навреме да напуснете София, тази хубава София, как не им домиля за тези хубави постройки и за живота на толкова невинни деца, жени и старци, на тези диваци. От писмото ти разбирам, че не знаеш за пораженията от бомбардировката през нощта. Сия няма какво да те заблуждавам и крия от тебе, ще ти казвам самата истина, но ти вече знаеш и мисля, че ще имаш смелост да ме изслушаш. То не е много страшно, както може би да си помислите на пръв поглед. Важното е, че най-после научих, че мама, тате, ти и Снежето сте останали живи и че Бог ви е запазил, защото до получаването на писмото ти, не знаех где сте и за где сте заминали. Официална справка не можеше да се направи. Веднага след втората бомбардировка отидох във вас, но никого не намерих, нямаше и от съседите никой, никой нищо не можеше да ми каже. Помислих си най-лошото. Картината беше много печална, но Бог е бил добър, че всички ви е запазил. През дневната бомбардировка сте преживели ужаса, но през нощта е било по-страшно. Има две бомби паднали на вашата кооперация и една на отсрещната кооперация срещу спалнята. Едната бомба е паднала върху крилото на г-н Коев, другата между вашето крило и средата на кооперацията над Деновия апартамент. Всеки случай поражението на първата бомба е само на тавана и до най-горния етаж, втората – от тавана до Деновия апартамент. Вашият апартамент не е в буквалния смисъл на думата запазен, но не е и срутен. Само спалнята и стаята на хазаина, Бог да го прости, са по чувствително пострадали. Всичко във вестибюла, кухнята и банята е запазено, даже и радиото е напълно здраво. При второто ми отиване, за да събирам сведения за вас, взех радиото със себе си и го отнесох в участъка си, където го инсталирах в кабинета си. Входната врата е изкъртена и паднала върху масата във вестибюла. Всички стъкларии в бюфета и самият той са запазени. Гарнитурата и всички други работи във вестибюла са напълно запазени само са изпрашени.Само стаята на хазяина и спалнята в която толкова време ние живяхме е разрушена, в смисъл, че от трясъка на бомбата, която е паднала върху срещната кооперация, гардеробът е повален върху леглото и задната му страна е малко разбита..
Сия пиша ти тези подробности, защото мисля, че така е по-добре. Наистина не са малки пораженията, но като сте можали да се спасите, това не е нищо. И от двете крила на кооперацията няма дадени жертви, благодарение, че не е имало хора в апартаментите, а всички са били по мазетата и другите скривалища, но ужаса, който са преживели е много голям, повтарям имали сте голям късмет. Не мога да си обясня защо бягат и старозагорци по селата, та направил това и Джоджо. Хайде ние тука изпитахме ужаса, имаме това право, но там от какво се плашат? Днес всяка българска къща, всеки дом е отворен за софиянци, особено за тия що са пострадали, та били те роднини или не. Сега е моментът да се покаже нашето българско състрадание и търпение, което е най-голямата гаранция за щастливото бъдеще. Сия, аз нищо не съм пипнал от апартамента, за да бъде прибрано всичко, само взех радиоапарата и го прибрах, както казах по-горе в ротата си. Всеки ден минавам и ходя във вас, за да проверявам дали всичко си стои на мястото. Можех да прибера всичко в моя апартамент, но оставам ти да решиш това, пък може да се почака малко, може да минават комисии, за да се опишат щетите. Колкото до вещите в апартамента, ти бъди напълно спокойна, полицията полага особени грижи за запазване на имуществата на всички граждани. Мерките, които вземаме са много строги и се прилагат безмилостно спрямо когото и да било. Ние тука сме денонощно на крак и бдим за живота и имота на гражданите, а над нас Бог бди и ни пази от всяко зло. Ние за сега сме добре, Танчето много се изплаши, малката нищо не разбира, само се усмихва на този и на онзи, много е тиха и мирна и всичко разбира. На 13. т.м. ги заведох в с. Панчарево в дома на един мой полицай, гдето ми отделиха една стая. Там за сега са по-добре, в смисъл че са спокойни. Ти можеш да дойдеш, но гледай да пристигнеш през деня или както казваш сутринта в 7 часа, понеже има полицейски час от 18 до 6 часа сутринта и е много строго. Уведоми ме с телеграма за деня и часа на пристигането, за да дойда да те посрещна. С мене ще можеш да си влезеш в апартамента и събереш едно друго. Ако искаш да го пренасяш и вагон ще ти се отпусне.
Защо си оставила мама и тате в Ст.Загора, защо и ти не си при тях, пиши на Джоджо да се прибере в Ст.Загора. Това е което беше, от това по-страшно няма да има. Сега те ще изпитат нашите убийци ужаса на въздушния терор.
Кака Кина, бати Таньо какво правят, вярвам, че са добре, много поздрави на всички ви. Веселин
Точният ми адрес е така: Веселин Челебиев, полицейски подначалник, колоездачна полицейска рота – Х-и полицейски участък.
2.
18.IХ.1944
София
Надя, благодаря.
Това, което пишеш, и писмата на баща ти са много човешка и трагична картина на времето. Те са вече не само личен, а и исторически документ за епохата. Точно чрез такива като тях истината може да се проумее в цялата им дълбочина.