На днешния ден – 28 февруари – през 1947 г. е роден поетът Янаки Петров, когото днес помнят малцина, но пък мнозина – особено малките палавници – знаят като детския писател Чичо Чичопей, дори и да не го свързват с поета.
Аз пък си го спомням само от студентските времена. По-възрастен от нас с 5-6 години, той сякаш повече странеше, отколкото да общува, може би и заради тази възрастова разлика. Със сигурност е бил член на КМПС „Д. Дебелянов“ към Централния студентски дом на културата, макар че спомени конкретни нямам. Не помня и дали беше редовен студент или следваше българска филология задочно. Много пъти сме бивали в ресторант „Грозд“, участвали сме и в литературни четения в 65. аудитория на Алма матер, в салона на Студентския дом и другаде, крачили сме бавно, разговаряйки за литература и изкуство, по алеята под кестените на „Цар Освободител“ - тогава бул. „Руски“, на път към някоя кръчма, за да си завършим подобаващо – по бохемски – вечерта…
По негово признание някъде там, недалеч от университета, на заснежения тротоар бе видял телцето на мъртво врабче. И бе написал великолепно стихотворение-притча, което показва много точно неговата същност на човек и гражданин и чувствителността му на поет:
* * *
Понеже е безспорно по-достоен,
понеже всички славославят славея,
да пеем за врабеца! -
за невзрачния,
нещастния
врабрец с крилца, поръсени от сняг.
Той, брат на верността, не ще ни изостави,
сега, когато зима е, когато
в една прозрачна и звънтяща сутрин
ще го намерим със сърце, превърнато
на топла бучка лед, стопила
три сантиметра сняг на тротоара.
Както казах, не беше от общителните, шумните, натрапващите се, външно не блестеше с нищо, не парадираше, не беше ни най-малко суетен, ходеше небрежно и семпло облечен, нито правеше, нито се опитваше да прави впечатление със своя под среден ръст и леко приведена почнала да оплешивява глава, особено пък пред жените; но когато започнеше да рецитира, се преобразяваше, а кратките му стихове прозвучаваха като картечни откоси.
Някои помня оттогава до днес:
* * *
* * *
в две стаи, разделени с талашит.
Каквото ти го знаеш, аз го зная,
макар че за това не давам вид…
Най-чистият макар да си
и много мъдър при това -
и върху твоята глава
дамоклевият меч виси. Той с косъм вързан е нарочно.
Палачът твой е съвестта.
Тя чака първата лъжа.
А мечът ще удари точно.
КВАРТИРА
Студенти сме. Живеем тук под наем
в две стаи, преградени с талашит.
Каквото ти се случи, аз го зная,
макар че за това не давам вид.
И ти ме знаеш. Целият ме знаеш.
Във хубав ден. В несподелена нощ.
Когато рецитирам и на глас мечтая.
Когато и на сянката си вадя нож!
Ала не идваш ти при мен. Защо?
Защо и аз не влизам в твойта стая?
Сега ще пия четири по сто.
Достатъчно, за да те наругая!
Ще ти извикам: – Майчин сине, ей,
ако така, ако така живеем още,
един от двамата ще полудее
във някоя от своите си нощи.
За мен не стига само твойто ”здрасти”,
изречено дежурно, без душа.
Вратата ти ще пръсна със главата си
и този талашит ще натроша.
Стани да пием малко скоросмъртница.
Домашна е ракията, добра.
Ако не станеш, ще запаля къщата.
Отивам да живея в пещера!
Студенти сме, живеем с теб под наем
в ддве стаи, разделени с талашит.
каквото ти го знаеш, аз го зная,
макар че за това не давам вид…
мился, че това беше началото на стихотворението…
Да, точно така. Благодаря! Да е светла паметта на Янаки!
Здравейте !
Аз съм съпругата на Янаки Петров. Тази вечер прочетох вашият
спомен за Янаки и съм развълнувана от казаното. Тези дни ще ви изпратя стихотворението. Благодаря !
Много се радвам. Марин Георгиев не го е включил в издадената от него стихосбирка на Янаки, а аз не го помня цялото, въпреки че го знаех – не минаваше рецитал с участието на Янаки, без да го рецитира. А и всички това чакаха. Можете да качите стихотворението и тук като коментар, а аз ще го добавя в основния текст.
КВАРТИРА
Студенти сме. Живеем тук под наем
в две стаи, преградени с талашит.
Каквото ти се случи, аз го зная,
макар че за това не давам вид.
И ти ме знаеш. Целият ме знаеш.
Във хубав ден. В несподелена нощ.
Когато рецитирам и на глас мечтая.
Когато и на сянката си вадя нож!
Ала не идваш ти при мен. Защо?
Защо и аз не влизам в твойта стая?
Сега ще пия четири по сто.
Достатъчно, за да те наругая!
Ще ти извикам: – Майчин сине, ей,
ако така, ако така живеем още,
един от двамата ще полудее
във някоя от своите си нощи.
За мен не стига само твойто ”здрасти”,
изречено дежурно, без душа.
Вратата ти ще пръсна със главата си
и този талашит ще натроша.
Стани да пием малко скоросмъртница.
Домашна е ракията, добра.
Ако не станеш, ще запаля къщата.
Отивам да живея в пещера!
Помня как Янаки го рецитираше. И с колко аподисменти го изпращаше аудиторията.
Здравейте!
В този фейсбук профил: facebook.com/chichochichopey ще публикуваме цялото творчество за деца на Янаки Петров /Чичо Чичопей/. Забавни, живи, ведри, развиващи мисленето и езиковите умения на децата стихчета, поемки, скороговорки и гатанки. Подходящи са за аудитория ~4-10 г. Честота на публикациите: ~5 пъти седмично.
Чудесно! Поздравления!