Славимир Генчев

Отомври 1989 година…

АМФОРА

В горчивата и сляпа кал –
забравено от Бога място –
безпаметният съд лежал
сред дрипавите
водорасли.
Грънчарят е превивал гръб
над колелото седем дена,
за да извае тази плът
от глината
на своя гений.
Днес в мрежата на ориста
кънтящата й раковина
раззина своята уста,
ухаеща
на мед и вино.
Науката ще се поти,
за да узнае от къде е,
открила в нейните черти
Елада, Рим или Никея.
А всички някой ден така
в смъртта дълбоко ще потънем.
С копнеж по нечия ръка,
която да прелисти дъното.

І

ДРАМА

Отидох край реката, за да видя

как кошничарите
извиват пръчките.
Щом не работят
тайно като мидите,
си казах аз,
и мен ще ме научат.
Водата стъпваше неумолимо
по камъните, пясъка, боклука,
изхвърлен от стопаните през зимата.
И пръчките видях
да киснат тука.
Върбите доброволно се навеждаха
над ромона,
над тях,
над мойта слабост,
а слънцето изгряваше небрежно,
замислено
за лятната си работа.
За кошничарите не беше пролет,
а някакъв сезон на бързината;
надвесени над простата си роля,
плетяха те
в безлюдния театър.
Най-старият на сцената ме викна
и аз пристъпих, газейки тревите;
една девойка, без да пита никого,
ми подари
рогозка от ракита.
Картината в живота си поставих:
върбите, сенките,
брега, реката
и тъмните ръце, които плавно
извайват
кошницата на съдбата.
Наивно ги помолих да опитам –
подведен бях от сръчността навярно.
Но бързо се изправиха върбите.
И само се усмихна
кошничарят.
Запомних го и досега си казвам:
„Нима да ме научи беше мъчно?“
Реката все тече,
а аз  напразно
стоя на този бряг и чупя пръчки.

БИТИЕ

Повехна въздухът и рухна мостът,
по който бавно си замина лятото.
Небето погрозня и се износи,
ръждяса
руното на планината.
Събраха мравките
зрънцата на живота,
щурецът пак със пръст в уста остана
и тръгна бос по вратните да хлопа
с изтърканите песнички на рамо.
Цигулката скрибуца ли, скрибуца…
Връз покрива на толкова копнежи
брои пилчарят своите сполуки,
затънал в керемидите до глезен.
А жеравите впиха острието
на стародавния си плуг в простора;
настрои си цигулката щурецът –
ще го одумат,
пък ще му отворят.
И аз ожънах и наточих плуга,
подпалих сам бодливото стърнище,
обърнах сам брадясалата угар.
А на пазара не отнесох нищо.

ИЗЛОЖБА НА ВОЕННИ ОТЛИЧИЯ

Парче метал.
Медал.
Незнайна участ
и епилог на лъскав ритуал.
Навярно висш
сановник го е връчил.
На някого,
по чудо оцелял.
Но можем ли
да променим съдбата?
Безропотно лежат в гнезда от плюш
сребро, желязо,
мед и бронз – с позлата,
бездънна чаша,
незаяждащ ключ.
Мундирите – навеки разкопчани,
съблечени,
скатани до един.
В пробитите с игла отляво рани
искрят кристалчета
от нафталин.
Войните са различни – като хората.
Заспиват мъртвите един до друг.
А после има
думата историята,
за да постави надписи и тук.
За нивите е все едно навеки
безславен ли е гробът или не.
Последен избори
имаш ти, човеко,
къде да постоиш на колене.

ЛЕВСКИ

Щом има души, които носят раса,
ще се намери кой
да си захвърли расото.
Не ония, дето пускат дълга коса:
разстриганите са опасни.
Който е бил послушник,
той става бунтар.
Който е дъвкал молитви,
изрича клетви.
Той ще надскочи всички,
но не за да стане цар.
Той ще прегази Дунава,
но не за едната жертва.
Българско ще измери
не със аршин, а с гръб.
И ще направи хора
от калното робско племе.
Времето ще обърне
в истинския му път.
И ще върви по пътя,
който му сочи времето.
Пътят го извежда далеко – близо до някой град.
И го изкачва високо – за да го видят  другите.
И да отекне висенето му
като таен печат
в кръвта
на апостолите от Гюргево.

КРЕПОСТНИ ДУШИ

Не е случаен пътникът,
нарамил всичко,
което можем да сберем в торба:
мечта и хляб, самотност и огнище
и побеляла от праха съдба.
Виелици стоусти са го хапали,
до кости го е мокрил бавен дъжд,
изтичали са дните му на капки.
И все пак пътникът ни беше чужд.
Не стигат думите – ушите много.
Коя събира
людете в тълпа?
Опипваха го подковани погледи,
кобура си
там някой разкопча.
Мълчаха всички – като пред обесен.
Миришеше на позволена смърт.
Да бе дошъл след век,
година,
месец,
да бе предупредил,
че е на път!
Страхливи,
неподготвени
и смъртни
изпращахме горчивия му гръб.
Отиваше си пътникът, размътил
душите ни с библейската си скръб.
А беше ден обикновен,
безличен:
ни за веселие,
ни за сълзи.
Вървеше пътникът,
нарамил всичко,
което можеше да ни спаси.

РАЗВРЪЗКА

Конфликтът още ферментираше,
интригата се очерта.
Налапа режисьорът свирката,
приготвена от вечерта.
Но сви през пътя като котка
случайността с познат апломб
и музиката на живота
засвири туш без камертон.
Разбърка се калейдоскопът
и всяко скромно стъкълце
разкри
богатия си опит
и истинското
си лице.
Амбициите бяха стари,
а средствата – подбрани с вкус.
Тирадата си всеки с вяра
издекламира наизуст.
И чергата на правотата
придърпваха един след друг
чиновниците от ръката
на слисания
драматург.
Конците някой скъса леко
с такъв авторитетен жест,
че театралният
директор
отдаде по войнишки чест.
И рухна старият театър
под немия неонов свод
върху платилите
цената
на истинския си живот.

РАВНОВЕСИЕ

Няма за кога да си разплиташ пуловера:
изборът е направен,
мостът е построен.
Кой е невинен и кой – виновен?
Вината
се плаща с лихвите някой ден.
Тогава
реката излиза от бреговете си,
тихите пристани срива,
нивите дави в кал.
Можеш осем вълни да избегнеш,
но деветата
ще те смачка
без капка жал.
„Спукано гърне!“ – ще извика съдбата
в миг, който
сама избере, без тон.
И щом си нарушил правилата,
ще те освирка
целият стадион.
Нищо не е шега,
нищо не е случайно,
не е наужким и без следа.
Ето, удря
часът на везните безкрайни:
почва играта на двете блюда.
Сляпата сила гледа с очите си остри,
нищо не казва –
не оправдава и не вини.
Тя е само колоната, подпираща моста,
до който имаш
броени дни.

СЛЕПОТА

На П. К. Яворов

Разбити бяха всички чети
на жаждата
за свобода.
Войводите измряха с клетви
по македонските бърда.
Затвори любовта безшумно
обречените си очи
и трябваха съдбовни думи,
с които
да я премълчи.
Кой знае, може би отдавна
при него бе дошла нощта:
от времето
на ярка слава
и ненаситна самота.
Да счупим траурната котва
на този кратък епизод
между куршума на живота
и края на един живот!
Поетът може да е сляп,
низвергнат,
неразбран,
невинен.
Но никога – дотолкоз слаб,
че да не може
да загине.

ДО ПОИСКВАНЕ

Някой трябва да каже
лошата новина.
Не може да го направи всеки.
Казват, само който няма вина,
той стигал далече.
Кого да питаме?
Везна след везна
ни предлага на ъгъла вехтошарят.
В дъното на очите му – новина.
Но той никога не я изговаря.
Колко песни изпяхме на тема стена!
Вече всеки в стена се превърна.
Кой ще чуе
лошата новина,
ако пратеникът адреса сбърка?
Някой пее
след лошата новина.
Друг на лошата
новина не вярва.
„Просто нямам в торбата такава везна!“,
се усмихва край ъгъла вехтошарят.
Очилата предпазват от ярката светлина,
с тъмнината свикват очите накрая.
И какво ще стане
с лошата новина,
ако никой не я узнае?
Да помним щрауса,
в суетната си шетня
тъй уютно, по атински, потопени.
Вестоносецът иде –
и има, и няма вина.
А ние имаме два часа време.

КОРАБОКРУШЕНИЕ

Дъждовна улица в Бургас
и кафене
с протрита шапка.
Бездомен старогръцки глас
от козирката бавно капе.
Знам: улицата свърша с бряг,
край който не минават кораби,
но „Старата гемия“ пак
е пълна
с пътници догоре.
Избръснатият капитан
над цифрите се е надвесил,
а котвата тежи до грам
в нозете
на позната песен.
Подгизналият хоризонт
платната на страха надува:
сега ни трябва бъчва ром,
за да посмеем да отплуваме.
Но никой тук не е смелчак –
клечим под козирката,
пушим,
че улицата свършва с бряг,
след който пак
започва суша.
Отсреща извисява кей
олющена стена с афиши
и некролог, на който пише:
„Почина барба Одисей.“

С ДРУГИ ДУМИ

Животът винаги е по-дълбок
от плиткото
пристанище на хляба.
Там няма шансове
за евтин скок
и изгледи
за постоянна работа.
Злопаметно се плезят плитчини,
сторъки дупки зеленеят стръмно…
Но ние имаме
броени дни,
за да проучваме в детайли дъното.
На кораба каютите са кът –
осиновяват само за заслуги.
Душа, дали
удавникът бе луд,
или заряза пристана за друго?
Недей завижда на онези там –
повръщат по дъските,
губят мярка,
че навигаторът им е пиян
от четене на остарели карти.
И ние кораб ще си построим.
Малцина ли отплаваха нататък?
Ако на кея все така клечим,
ще се превърнем в стойки за въжата.

НАЗДРАВИЦА

Всяко кацане, тате, е тежък грях:
не хвърляй шлема,
височината не откопчавай.
Никога не си се учил на страх,
няма смърт,
щом полетът продължава.
Пришпори проклетия самолет,
обърни го по гръб,
удари го в тавана:
истинският пилот е роден с късмет,
да не говорим за капитана.
Трудно се диша, но знаеш сам –
въздухът горе е рядък, тате.
Кой те нарече
въздушен хулиган?
Щеше да бъдеш герой във войната.
Нека ругаят от всеки пулт,
нека предричат мъгли и бури.
Ти – гениалният темерут,
плюй надолу и следвай курса.
Всички земни часовници съм сверил
и не да кацнеш те чакам, тате.
Казват – още не си се приземил.
Значи истински
са били крилата.

БЕРМУДИЯ

Единственият път към тебе
е необятното море.
Трагичният ще хвърли жребий
и вкъщи
ще се прибере.
Опитомените ще драскат
край неизбежния прибой;
заплетен в китка водорасли
подлецът
ще удави свой.
Захапал лакомо филия
ще псува нищият човек
и ще разправя, че се криеш
на дъното на този век.
Страхливците ще се надлъгват:
акули,
бури,
плитчини.
А от бермудските
триъгълници
ще идват лоши новини.
Но някой котвата е счупил
и корабът му е на път.
Защото никой не е купен,
преди това да му втълпят.

ІІ

НИВА

Лалугерът се повъртя без цел,
подуши тук и там,
надникна в селото,
а сетне хвана
с четири ръце
да рие дом
за свидната си челяд.
В хранилища с измазани стени
три месеца без сън ще тъпче зърно:
да има до дълбоки старини,
че ако утре
зимата се върне?
А оня, който сам ора и ся,
тори, плеви, копа и напоява,
дои добитък и въртя коса,
живееше във същата държава.
Голямо е полето – седем дни.
Голям е и денят – година храни.
Като мнозина, зяпнал отстрани,
не мога аз
лалугера да хвана.
А селянинът дебне – слух  е цял;
с тояга млати той, с вода го дави,
преструва се на куц и на умрял,
затиква дупки, псува Бог и дявол.
Но жътвата дойде, дойде харман,
затрака мелницата,
лъсна плугът,
че хлябът е от всичко по-голям –
последна грижа е сега лалугера!
А ние се прибрахме у дома
успокоени,
с къшей хляб в душата –
да се наслушаме на тишина.
До другата
камбана на житата.

ИНЦИДЕНТ

Стоеше мелницата на баира,
завързана от майсторите яко.
Крилете й
се кръстеха неспирно.
Дали се молеха?
Или кълняха?
А котви дърпаха темелите
и отговорно покривът тежеше:
пари е вложил в нея
някой селянин
и жито са й поверили вече.
Годините превъртаха земята,
а вятърът не седна за минута.
„Отде се взема толкоз много вятър?!“,
гадаеха крилете всяка сутрин.
Човеците,
живеещи край хълма,
поглеждаха нагоре и подслушваха:
дали чувалите
с брашно са пълни,
дали стопанинът
на прага пуши.
Успокоени тръгваха към нивите –
брашнени облаци се вият горе…
Тъй аз научих:
за да са щастливи,
от повече не се нуждаят хората.
Парче от вяра, късче от надежда,
прашинка от любов,
от знаме – кръпка,
да имат нива, за да се навеждат,
или чували, за да ги натъпчат.
Ала веднъж животът се обърка
и не дойде
със мливото каруцата.
И камъните тракаха без зърно,
крилете
като инвалиди куцаха.
Уплаши се тогава мелничарят,
чувалите започна да изтупва.
И хората на облака повярваха.
А облакът
селцето им затрупа.

КОШМАР

Сънувах, че вървя по коридор.
Ехтяха химни
от дълбочината.
Добре школуван и двуполов хор
крещеше имена,
добре познати.
Царуваше стерилна чистота.
Сковани от дизайнери табели
ме спираха
пред всякоя врата.
Миришеше на правда и веселие.
Сънувах като бог.
Но изведнъж
самотен вик разгърди коридора.
А коридорът отговори: “Дръж!”
Изригна лай
на кучета и хора.
И въпреки че после стана тих,
любезен, работлив и добродушен,
аз чувах само оня светъл вик,
и в него вярвах аз,
и него слушах.
И блъсках по вратите като луд,
разпитвах погледи недоумяващи;
отдадени на тих сизифов труд
чиновниците вътре
шикалкавеха.
Живея много близо до смъртта,
за да изпитвам страх от коридора.
И ако се събудя сутринта,
такива работи ще наговоря.

ЧАСЪТ НА АКТЬОРА

На Венелин Венев

Дори и да ти е дошло до гуша -
не можеш вече да напуснеш сцената.
Завесата се вдига и се спуска
и третият звънец
звъни навреме.
Животът бил комедия от грешки,
написана от анонимен старец;
развива се кълбото й лудешки,
но все по логиката
на характерите.
На себе си сама се киска залата,
когато главният
герой се спъне,
и себе си презира,
и се жали,
изкачва върхове,
пълзи по дъното.
Един от ножовете не е дървен,
един от пистолетите е пълен.
Но зрителят нехае кой е сбъркал:
той вижда куката,
и пак я гълта.
И щом напред с краката някой кротко
напусне парфюмираната зала,
това не е прищявка на перото;
това е също част от ритуала.
Не, аз не проповядвам фатализъм:
бори се за невидимия смисъл,
смъкни си кожата – все пак е риза,
търси стоманения нож на риска.
Какво че след трагичните етюди
тълпата ще мълчи
в посредствен шок?
Тя и до днеска, бедната,
се чуди
на незаконния ти монолог.

АРИЯ НА ДУЛЦИНЕЯ

Дон Кихот, не извръщай глава.
Знам, че знаеш, че няма полза.
Всички знаят.
Но от това
да не става по-слаба болката?
Имаш меч,
имаш кон бързоног,
имаш щит
и ръждива пика,
изковани от някой бог,
в който вече
не вярва никой.
Зарежи миризливия хан
и разпасаните търговци.
Кой подръпва конците
знам
даже аз – Дулцинея Тобоска.
Нека дрънкат, че нямаш ум
и че името ми е друго:
ти за тях си в петата трън,
който трябва да се изтръгне.
Всички мелници и овце
са такива, каквито мислиш:
великани с безброй ръце
и прашасало стадо рицари.
Не воюваш ли, влизаш сам
в усмирителната им притча.
Яхай стария Росинант.
Чувам викове.
Някой вика.

ЕЛЕГИЯ

Обичам те, мой предан автобус,
попил потта на вечните си пътници;
душите им научи наизуст,
безцветните им сънища преглътна.
Като червен хобот ни друсаш в тръс,
сърцата ни обръщаш на завоите;
един връз друг са хората,
на кръст;
във вътрешния джоб ръмжи достойнството.
Към спирката! – единствената цел
на здравия мъжага,
на чиновника,
на продавача с потните ръце,
на сервитьора с профила бунтовен.
Обичам те, унгарски ветеран,
животът ми на рамото ти хленчи.
Пътувам гратис,
ако съм пиян,
дори седя но твоите колени.
Минавай все по същия маршрут,
привикнахме –
това ни е заслугата.
На нас ни стига, брат,
че има път,
а към какво върви,
да мислят други.

БЕРМУДИЯ

Единственият път към тебе
е необятното море.
Трагичният
ще хвърли жребий
и вкъщи ще се прибере.
Опитомените ще драскат
край неизбежният прибой;
заплетен в китка водорасли
подлецът
ще удави свой.
Захапал лакомо филия,
ще псува нищият човек
и ще разправя,
че се криеш
на дъното на тоя век.
Страхливците ще се надлъгват:

акули,
бури,
плитчини.
А от бермудските триъгълници
ще идват лоши новини.
Но някой
котвата е счупил
и корабът му е на път.
Защото никой не е купен,
преди това да му втълпят.

АРИЯ НА ПРОВИДЕНИЕТО

Прелистих всички
подвизи, които
стояха между мен и свободата.
Но вие другаде ме запокитвахте –
дано да се затрия по-нататък.
Аз разсъблякох жалката ви тайна.
Защо ликувахте:
„Дотука беше!“?
Препъваше се моят поглед в края,
победата в ушите ми бучеше.
Мъглите кретаха надолу –
гривести табуни,
за да пасат в зеленото ви бъдеще;
там хвърлих всички знамена и думи.
Но ми остана тази шепа мъдрост.
Дори да ме изгубите от поглед,
не почвайте с прибързаните сметки.
Че аз ще донеса перо от огъня –
и ще се молите за тъмнина,
когато светна.