Простият човек много обича чукането.
Обича да чука и това си е! Вари го, печи го – той си чука!
Чука, сякаш никога през живота си не е чукал.
Чука, като че ли му е за последно.
Особено много чука, когато е новодомец.
Но не се отказва от чукането и когато е стародомец.
Винаги намира нещо за чукане, изчукване, начукване, доначукване, дочукване, пречукване, преначукване и пак чукване!
Чука, сякаш това му е работата. Или пък чука, сякаш му е хоби!
На всичко отгоре докато той чука, жена му не спира да го наставлява! На висок глас, за да го чука, пардон – чува, по-добре.
- Ей сега тукинка-на! А сега тамка-на! Сега – така! Не, не така, а онака!
Той спира за малко, явно за да огледа старателно мястото от всички страни, и веднага след това отново се чува:
- Чук-чук!
Или пък:
- Чук-чук-чук!
И дори:
- Чук-чук-чук-чук!
И даже:
-Чук-чук-чук-чук-чук!
А понякога чукат двама, че и трима! Такова чукане пада, че и на най-непредубедения индивид му се приисква да чука.
Чука човекът, сякаш изпраща сигнали в очакване да дойде отговор от открития Космос от други братя по разум и чукане като него.
А ако се укроти за малко и спре, имам чувството, че е отишъл да чука някъде другаде.
Където и да е отишъл, все ми е едно.
Даже в открития Космос!
Само да не е тук!
Чук!
