ПРЕДИ ДА ОТКРИЯТ НЕФТЕНОТО НАХОДИЩЕ

Сватбената снимка на баба и дядо, 1927 .
1.
„Баба ти е фашистка и в червата!“, бях чул да подмятат в село някакви полупознати хора от ранното ми „босоного детство“, както се изразяваха писателите социалистически реалисти, чиито произведения изучавахме в училище.
Запомнил съм тази сурова и безкомпромисна фраза, без да я разбирам, схващайки само, че, отнесена към определени хора, тя изразява нещо лошо, обидно и срамно, за което не трябва да се говори с никого и пред никого. Например за един чичо Васил, племенник на баба Тодорка, който бил лежал в Белене, защото бил николапетковист и не искал да си даде земята. За баче Васко – така го наричаше майка – също бях чул да подмятат, че бил фашист и народен враг, а аз и това не разбирах, тъй като познавах много малко хора и още не знаех какво е народ.
Така мълчеше и баба, когато я питах защо Божкова могила срещу Милин кладенец е била наша едно време, а днес не е…В интерес на истината, тя, макар и рядко – явно не я сдържаше и нещо все я ядеше отвътре – изпускаше стиснато някоя и друга дума, от която, за да изцедиш повече смисъл, трябваше да си силен като оня приказен великан, в чиито длани дори камъкът вода пускал.
- Ей ония нивя насреща – посочваше ми баба хълмистата местност, която виждахме откъм лозето, и очертаваше с ръка голяма дъга – беа всичките наши. Целото беше наше… – После замълчеше и добавеше като на себе си. – Ние най-късно влезохме в текезето…
И повече дума не обелваше. Така го наричаше тя, съкратено – текезето, вместо текезесето, както непрекъснато повтаряха по радиото; и вечно ставаше дума за все по-големи и по-големи добиви от декар, а дядо Савко се подсмиваше някак тънко и иронично…
От дядо малко спомени имам, понеже почина млад. Кашляше много, с такава една раздираща гърдите кашлица, защото беше астматик; и особено кашляше, когато получеше криза. Кризите настъпваха редовно в определени часове от денонощието и тогава обикновено ме извеждаха навън, за да не се плаша, но дядо кашляше толкова силно, че аз все пак го чувах. Преди да се разболее, работеше в текезето, основно с каруцата, която обаче сигурно си беше наша, защото винаги я докарваше вкъщи. Често пъти докарваше в нея големи сребърни празни гюмове за мляко, които много рано на следващата сутрин откарваше обратно. Понякога всички спяхме в голямата стая на баба и дядо. В нея имаше два дървени кревата, единият с пружина, а другият с дъски, като нар. На него спяха баба и дядо и някое от внучетата, а на мекото легло – останалите. Като казвам „всички“, имам предвид мен, сестра ми и двете ни каки – братовчедките ми Дора и Милка, които много обичаха да ми рошат косата и гальовно ме наричаха „сладур в кочина“ и „галфон“. Дядо трябваше да отиде до Горния двор, където бяха стопанските сгради. Той си светеше по пътя с газен фенер. Когато минаваше покрай прозореца на стаята, спираше за малко и заплашително размахваше фенера, а ние, свити под топлите завивки, пищяхме от ужас и радост, защото това ни беше едно от големите забавления – като приказките за караконджули, самовили и лоши великани.
И така, по онова време притежавахме само два или три декара земя за лично ползване, както се казваше тогава, защото думата „частен“ и „частно“ е била строго забранена, мръсна, може би дори фашистка дума. Този имот беше жалък остатък от някогашните имоти, без дори да смятаме Върбака край река Вит, където също от прадедите сме наследили ливади, гори и овчарник. Въпреки името си, Дунавската равнина не е равна като тепсия – тя прилича повече на развълнувано море, чиито вълни се разливат докъдето поглед стига; гребените им – това са билата на отделните хълмове, сред които се виеха многобройни прашни пътища във всички посоки.
Та преди да влезем в текезето и да ни вземат Върбака, тук сечели дърва за огрев през зимата, която в този край винаги е люта. (Аз съм идвал тук и през зимните ваканции, но те не могат да се сравнят с летните.)
На Върбака са идвали не само за дърва, а и за да гръстят коноп. Докарвали цяла каруца конопени снопи, накисвали ги в плитките води на Вит точно под Франгаджийския вир и ги оставяли така няколко денонощия, без някой да ги пази. После дядо ги хващал наръч по наръч, изправял се и се извивал в кръста, за да може да замахне силно, държейки наръча с две ръце, след го стоварвал във водата. Цялата операция продължавала дотогава, докато хубаво се обелят конопените стебла. За съжаление не съм виждал с очите си как се прави, знам го от разказите на майка, която много обичала да ходи на Вита. Е, и аз обичах, но ме водиха само няколко пъти и не ми даваха дори да припаря до Франгаджийския вир, в чиито страшни дълбоки подмоли се криели най-големите мустакати сомове в цял Вит. Вирът носеше името на човека, чиято земя стигала до самата река. Той бил ходил някога си до Франция по не знам си каква работа и като се върнал, веднага почнали да му викат Франгата, а после и на вира взели да казват така. Само един човек от селото имал смелостта да влиза в този вир, да се завира из подмолите и да измъква от тях мустакатите сомове. Веднъж един грамаден сом му откъснал пръст на дясната ръка, но селянинът не се отказал и продължавал да влиза във вира чак докато не остарял съвсем и вече не можел да го прави. Но и на това не съм бил свидетел – всичко по-приключенско сякаш бе ставало преди да влезем в текезето…
Като стана дума за дърва и дървета, трябва да кажа, че в равнината същински гори нямаше. От време навреме се срещаха акациеви горички, отделни дъбове, черници. Нерядко те растат на групи от по няколко дървета, сякаш за да си правят компания в еднообразието на хълмистия релеф.
Естествено, без въглища лютата зима на голата Дунавска равнина не можеше да се изкара, затова и мазето ни беше пълно с тях. То беше много дълбоко, за да бъде хладно и през горещото лято. В него държаха тенекиите с мас, с която баба готвеше и ми мажеше филия, поръсвайки я по желание или със захар, или със шарена сол от похлупците за следобедна закуска, но само когато не бяхме на лозето, а това през лятото се случваше рядко. За разлика от планинските села, тук не правеха сланина, а ако правеха, тя биваше съвсем, съвсем тъничка – не повече от сантиметър на дебелина. Тук също така не слагаха кисело зеле и не правеха туршии, освен белене домати във високи буркани. За сметка на това сушаха чушки, кайсии и грозде. Десетки низи с едри червени чушки висяха под стрехите на проветриво, но винаги сенчесто място.
Баба приготвяше и лют пипер – часове наред блъскаше с тежкото желязно чукало дъното на един дълбок и много тесен съд, в който едвам можеше да си пъхнеш ръката. Удряше чушлетата дотогава, докато не станеха на ситен, ситен прашец. Редовно правеше и домашна юфка. Но не сама – винаги идваха да й помагат две-три съседки. Месеха тесто в големи нощви, после откъсваха големи безформени топки, разточваха ги на голямата маса в лятната кухня и след това майсторски, като че бяха жонгльорки, въртяха корите във въздуха над главите си дотогава, докато не изтънееха съвсем и не станеха почти прозрачни; нарязваха ги с нож на тънки ивици и накрая ги полагаха внимателно да съхнат на слънце върху чисти чаршафи, постлани върху тревата в двора, докато изсъхнат.
Ако кажа, че баба печеше във фурната най-хубавите питки на света, може и да не повярвате, но така си беше. Преди да я метне във фурната, тя я намазваше отгоре с оливие, пробождаше я на няколко места с вилица, а точно по средата правеше с палеца си една по-голяма дупка, като леко го завърташе с много бързо, почти недоловимо движение. Защо го правеше, така и не разбрах, но можех спокойно да изям половин пита с буца сирене и грамаден, напукан от зрелост и сок домат, откъснат направо от лехата пред кухнята.
Впрочем, баба готвеше много вкусно, както по принцип готвят бабите. Майка и до днес, колчем стане дума за готварските й умения, смята, че гозбите й ставали хубави, понеже нарязвала много лук. Но също така мас или оливие и червен пипер. Като се добавят и подправките, и ето на – ястията ставали един път! Въпреки че знаеше това, майка нито веднъж не успя да сготви боб, пилешка супа и попска яхния като баба и си го признава най-чистосърдечно. Готвеше толкова вкусно, че винаги оставяше за себе си главата и краката на кокошките, а останалите порции сипваше на останалите.
Трябва да спомена, че аз винаги си отопявах чинията, а баба редовно ме насърчаваше и дори получавах похвала, тъй като така съм бил излъсквал чинията с хляб, че нямало нужда да се мие. Татко пък твърдеше, че трябва да си отопявам чинията, защото така правел някой си Рокфелер и по този начин забогатял и станал милионер. И татко, и аз си отопявахме много добре чиниите, но не станахме милионери, или може би сме станали, но в някакъв друг смисъл. Аз обаче смятам, че не станах милионер, тъй като не си отопявах чинията с такава цел, а просто от удоволствие.
Най-много лук, естествено, баба използваше, когато правеше лученик. Така се казваше един вид баница, за която баба разточваше по-дебели кори; редеше ги в голяма кръгла тава една върху друга, а между тях обилно наръсваше нарязания лук. Каква беше тайната на лученика не знам, никой след баба вече не правеше лученик. И тиквеникът й ставаше много вкусен, но за него баба разточваше тънки-тънки кори.
(Следва)
16 април 2014
Коментари