Славимир Генчев

Кръщелното свидетелство на майка

Баба със сестра ми Малина, която държи в ръце племенницата ми Мирослава. Права до баба е племенницата ми Десислава, дъщеря на братовчедка ми Милка

…………………………………………………………………….

ПРЕДИ ДА ОТКРИЯТ НЕФТЕНОТО НАХОДИЩЕ

2.
Тъй като в този полски черноземен край гори не растяха, за огън се използваше и последната лозова пръчка, каквито пък имаше в изобилие. Те се трупаха на клада в единия край на горния двор, досами дувара откъм улицата. Представете си четири дебели, къси до коляното диреци, очертаващи голям четириъгълник, съединени с дъски и образуващи рамка; върху рамката бяха препречени накръст и от четирите й страни здрави летви, заковани върху дъските.  Получаваше се някакъв чудноват грамаден креват с рядка пружина, подходящ за великана от приказките. Вместо великана обаче върху кревата се излягаха още суровите лозови пръчки, докарани на няколко курса с каруцата; нареждаха пръчките върху тази проста, лека и здрава конструкция точно като клада; така те не опираха о̀ земята, което ги предпазваше от влагата. Слънцето ги изсушаваше и макар че не ги покриваха, та всеки дъжд ги намокряше, те пак бързо изсъхваха и винаги се разпалваха и разгаряха лесно.
На достатъчно предпазно разстояние от кладата край същия дувар откъм улицата беше издълбано плитко в земята най-обикновено открито огнище с голяма пиростия в средата, върху която винаги бдеше на разположение като страж грамаден, почернял от пламъци и пушеци казан, в който баба вареше сапун, изваряваше захабени дрехи или вареше буркани с компот от кайсии.
Освен лозето, на Милин кладенец имахме зеленчукова градина, която през ден ходехме да поливаме с вода от кладенеца с най-студената и сладка вода на километри околовръст. Съседите до нас също имаха лозе, градина и  кладенец, но неговата вода не беше добра за пиене. Ето защо за да си налеят вода при нас дохождаха хора от целия необятен кър, който баба понякога наричаше и проган. (Аз пък си мислех, че му казват така, защото са прогонвали чак дотук добитъка от селото, за да пасе на воля.)
Понякога баба с гордост обобщаваше:
-       Из целия топрак няма по-убава вода от нашата!
Топрак беше събирателно име, което включва всички местности в околността – Милин кладенец, Божкова могила, Джириза, Върбака и разхвърляните на десетки места акациеви горички, някои от които бяха твърде сенчести и гъсти, за да имам каквото и желание да припарвам до тях.
Най-голяма част от градината се заемаше от пипера, насаден в десетина и повече големи и дълбоки фитарии; освен пипер,  имахме и няколко лехи с домати (те не бяха толкова много, защото и в двата ни двора в село – долния и горния – баба също отглеждаше множество зеленчуци – домати, краставици, зеле, люти чушки, магданоз, копър, както и памук, царевица и слънчоглед, даже метли…).
В непосредствена близост до кладенеца растеше воден лук, както го наричашe тя; всяка кофа вода (40 ги бях преброил веднъж, за да бъде полят  достатъчно добре и последният жаден стрък), която баба вадеше с дългата кобилица (кобилицата се състоеше от два съвършено гладки и излъскани от употреба прътове, свързани един за друг с метални халки) и сетне изливаше в улея, отвеждащ живителната течност към градината, минаваше първо през лехата с водния лук, затова той растеше във вечно удавено положение, но пък ставаше много сладък и се използваше за салата с краставици и домати, а можеше и направо да се яде, защото никак не лютеше.
На срещуположния на кладенеца край растеше стара крива черница, сред чиито клони обичах да се крия, тъй като бяха много гъсти и зашумени, свивах си сред тях и гнездо, където можех да прекарвам с часове, наблюдавайки като индиански съгледвач движението на хора и добитък из околността.
Край черницата се издигаше неголяма могилка от натрупана пръст, камъни и глина, обрасла с треви, бурени и храсти, която също можеше да служи на индианските съгледвачи за тайно наземно скривалище.
Някога на това място се издигала здрава двукатна дървена барака, която наричали простичко колибата. Помещението долу използвали за почивка при по-лошо време и при големи жеги, а горното било на разположение на пъдарите. Качвали се и слизали по проста подвижна стълба и нямали много работа, казваше баба, но ги наемали за всеки случай. Тогава много малко се крадяло. Крадците се появиха по-късно – когато откриха нефта и надойдоха сондьори от цялата страна, „от кол и въже“ по думите на баба, и след като откриха техникума по нефтодобив.

Не помня пред коя година е станало, но дошла баба един следобед да нагледа градината и установила нещо невиждано до тоя момент и от незапомнени времена из целия тоя богат край: във фитариите с пипера личали дълбоки човешки стъпки, много стъбла били изпочупени или изтръгнати и захвърлени, а най-едрите чушки били обрани до шушка. Оттогава баба стана още по-сурова и мълчалива. Кълнеше крадците и не ми даваше да ходя никъде без нея, камо ли да се отдалечавам из полето и да правя експедиции, каквито дотогава често предприемах. Защото наоколо вече са навъртали лошите хора.
- Нямат от хората срам и от Бога страх! – гневеше се тя, докато вършеше нещо. Защото ръцете й – напукани, изгорели и загрубели от слънце, вятър и вода – не спираха да работят.
След време вуйчо ми – брат на майка – с едно кратко изречение изрази онова непоправимо, което беше сполетяло народа ни през онези години:
-       Абе само развалиа ората!
В подножието на възвишението Божкова могила, където сме имали наши ниви, минаваше железопътната линия от София за Варна, до която също ми беше забранено да припарвам. Спазвах без колебания забраната, защото под линията течеше някаква плитка, но широка баричка, която се разливаше във всички посоки и заблатяваше местността, а аз нямах никакво желание да затъвам в някакво си тресавище. Тук растяха жилави блатни треви, папури и тръстики, квакаха жаби, жужаха пчели и мухи и планираха умело с неуморно бръмчене големи синьокрили водни кончета. Само когато си попълвах хербария, се осмелявах да доближа тези мочури, за да издиря някое непознато на науката полско цвете. Питах баба как се казват цветята, но имената, с които тя ги назоваваше, изобщо не съответстваха на онези в учебника, и това ме огорчаваше, но нищо не можеше да се направи. Баба беше строга, дори сурова на вид жена и рядко се усмихваше, но тогава недоволно стиснатите й устни се разтваряха в широка усмивка и тя ме просвещаваше:
-       На село за всичко имаме наши имена, селски. Във вашите учебници имената са купешки!
Аз пък си мислех, че тя просто не знае истинските имената на всички тия полски цветя и треви, които неистово цъфтяха и изпълваха проганя с упойващ, нагрят от слънцето аромат, който се сливаше с дълбоката и тежка тишина, в която се долавяше едва-едва, ако не се заслушаш нарочно, непрестанното жужене на насекомите – сякаш стоях край някой от онези стълбове с високо напрежение, които стърчаха в далечината; в маранята изглеждаше, че те крачат неспирно в северна посока, където, казваше баба, е река Вит.

Когато се покатерех на черницата и вперех поглед на север, виждах на самия ръб на хоризонта тъмнозелена линия, очертана от върбовите дървета, растящи по бреговете на тази легендарна река, където ме бяха водили няколко пъти и до която не смеех да пристъпя, освен на брода под Франгаджийския вир. Там Вит беше плитък и водите му плавно се носеха по камъните, пясъчните наноси, заклещените между камъните клони и корени…. Във Франгаджийския вир – тъмен, дълбок, със зеленикав цвят, ограден от огромни дънери на върби с грамадни клони и реси, спускащи до самата вода, се въдели най-големите сомове, но това било едно време, казваше баба и не пропускаше да спомене как един лудетина се удавил на това място, а на друг смелчага сом, голям колкото теле, му отхапал ръката до китката….
Не ще и дума, че при такива крайно застрашаващи живота и здравето обстоятелства не беше нужно повече да ми се повтаря да стоя далече от високия бряг над Франгаджийския вир, кръстен така по прякора на някогашния собственик на тукашния върбак – някой си Франгата, на когото пък викали така, тъй като ходил някога чак до Франция. Той донесъл на дядо оттам една тежка медна френска пръскачка, с която дядо или вуйчо пръскаха лозето със син или зелен камик, което беше друга загадка за мен – като знаех какво представляват камъните, не можех да проумея как така се пръска с тях, при все че са цветни. Скришно от баба обаче се промъквах сред върбаците до вира, макар и на почетно разстояние, и от място хвърлях камъни в тихата зелено-кафява вода; те пльосваха в нея с такова застрашително клокване, че и без обяснения ми ставаше ясно колко е голяма дълбочината.
Помня как дядо по риза и с кърпа на главата бавно крачи между редовете, нарамил френската пръскачка. Наблюдавах тази операция отдалече, защото синият камък бил силно отровен. С една ръка дядо държеше накрайника, от който излизаше почти невидима фуниеобразна струя, а с другата държеше ръчката, с която от време навреме, когато струята съвсем отслабнеше, напомпваше пръскачката, за да поддържа вътре нужното налягане.
Впрочем, за дядо никой не ми беше казвал, че е бил фашист и в червата, каквато е била баба. Той имаше четинеста късо подстригана бяла коса, черни вежди и чупеше орехите със зъби. Обаче бил от малцината средняци, които си купили земя след 9 септември 1944 г., понеже цената й била паднала примамливо и по-прозорливите селяни продавали, а наивниците купували. Дядо бил от наивниците и до последно не вярвал, че някой идиот може да вземе на хората земята. Дядо просто искал да си разшири имотите и да уедри нивите чрез комасация – дума, която лесно запомних не само защото помнех добре, а и защото ми наподобяваше думата комат, която баба понякога използваше за парче хляб, макар че станеше ли дума за филия, тя употребяваше порязаница.

Впрочем, речникът ми през летните ваканции се обогатяваше много. Когато й досаждах с въпроси или й се пречках, баба казваше строго:
- Я не ме закъкръцвай, мола ти са!
Когато ме предупреждаваше да не излизам да си играя с някои от селските момчетии, тя ми заявяваше:
- Те са келеметоре! Ще те изколцатят!
Това значеше, че щели ме развалят…
Аз обаче нерядко си играех и с тях, но не им позволих да ме изколцатят, дори и те да са искали да го постигнат по някакъв начин. Вярно, че събирахме по-големите фасове, хвърлени на улицата от възрастните, и като се криехме сред храсталаците в сенчестия пуст парк, където се намираше и лятното кино, пушехме с голяма строго забранена наслада. Нямаше опасност някой да ме надуши, защото нито вуйчо и вуйна се натискаха да ме целуват, нито баба, която, както казах, беше сурова и строга, нито дядо, който работеше в текезето, излизаше много рано, прибираше се по мръкнало, а и почина много рано. На този дядо, впрочем, съм кръстен.
Когато пък искаше някой да се покаже – например майка, за да може да я види  и главно за да й нареди да свърши нещо, баба се провикваше:
- Живке, я пъкнѝ!
А мен и сестра ми често ни предупреждаваше, когато търчахме нагоре-надолу, да си гледаме в краката, за да не се споринем.
Баба готвеше за обяд само когато не отидехме на лозето, което ставаше рядко, особено при хубаво време.  А работата нямаше свършване: трябваше да се наглежда лозето, да се плеви и полива градината, да се скубят млади царевични стъбла за кравата.
По-големи количества царевични стебла събирахме чак наесен, след като комбайните ожънеха кооперативната нива на Божкова могила и приберяха мамулите. Тогава баба ме пращаше до онази нива, която някога е била наша, а сега е собственост на текезето, като ми заръчваше да бързам и да внимавам да не ме види някой, макар че привечер по това време вече нямаше жива душа из полето; аз изприпквах на бегом, заобикалях мочурливите места, прескачах баричката на най-тясното място, изкатервах се на един дъх по железопътния насип; на линията се оглеждах наляво и надясно да не изскочи някой внезапен товарен влак. На пътническите и на бързите влакове баба знаеше разписанието наизуст, защото с тях идвахме ние от София през ваканциите.

(Казвам ние, защото по-рано идвахме често заедно със сестра ми, но като стана тя по-голяма, взе да идва по-нарядко, което по-късно направих и аз, та баба тогава започна да чака от нас писма; дядо беше починал вече, а ние все не намирахме време да пишем писма и да пращаме картички и баба се сърдеше, затова по някой път пристигаше да ни види в София. Но не оставаше задълго, защото й беше чоглаво да стои затворена в панелния апартамент, след като бе свикнала още като пристъпи прага на къщата, и да се намери сред зеленина и цветя.)
Стъпил на горещата релса, аз правех няколко акробатични стъпки по нея, като балансирах умело, и жадно поглъщах силния и възбуждащ, разпалващ моето пътешественическо въображение мирис на железопътна линия, събрал в едно цяло аромата на напечената от слънцето и излъскана от колелетата на влаковете стомана на релсите, и острата миризма на тъмнокафявите, дори черни дървени траверси, които по-късно замениха с циментови… (Но по това време вече бях престанал да идвам на село, особено след като откриха нефта и ни отчуждиха и този имот, а насред лозето издигнаха сонда, с която да се доберат до нефтения хоризонт; а като стигнаха до него, сложиха грамадна нефтена помпа, която по нещо наподобяваше геранилото, с чиято помощ баба вадеше една след друга 40 кофи вода от кладенеца, за да полее хубаво градината, докато аз отварях и затварях с малка мотика фитариите, за да стигне водата и до последния прежаднял стрък. Народната власт построи цял завод край Плевен заради този нефт, а той се оказа малко и с ниско качество и само изпоотрови водата и земята околовръст.)
-       Бабо ма, ние сега едвам това лозе и тая градина гледаме, а вие как сте обработвали и останалите ни ниви? – попитах я веднъж.
Баба ме измери със синьозелените си остри очи, в които имаше голяма почуда как ми е хрумнал подобен въпрос, и частица присмех, и голяма доза частнособственическа горчивина. След кратко мълчание тя изрече фраза, която помня и до днес, и то заедно с резкия й безапелационен глас на човек, който е разбрал достатъчно, за да заключи без никакво колебание:
-       Голема амалогия беше, ама си беше наше!
Ето тази естествена, потомствена, предана и дори фанатична привързаност към земята, към имота, към собствеността, към тежкия селски труд другариатът бе нарекъл частнособственическа стихия и с всички сили и средства се бе нахвърлил да я изтръгне во веки веков от сърцето и душата на българина, който по природа и в далеч по-голямата си част е бил просто трудолюбив и миролюбив селски човек.
(Следва)