Начало » В. Публицистика » ИСТОРИЯТА НА ЕДНО „МИЛИОНЕРСКО“ ДЕТСТВО – 3

ПРЕДИ ДА ОТКРИЯТ НЕФТЕНОТО НАХОДИЩЕ

3.

3.

„Голема амалогия беше, ама си беше наше!“

Трябваше много вода да изтече, докато проумея в същина тази бабина фраза. И да разбера съдбовно дълбокия смисъл в думите на демократа Никола Мушанов, който заявява през 1932 година в Народното събрание в отговора си на Тронното слово, че „собствеността на българския селянин върху земята е крепостта на българската демокрация.“ По това време България се управлява от Народния блок – коалиция между Демократическата партия и БЗНС „Врабча 1“. Именно при неговото управление бил приет специален закон за 50 декара неотчуждаема земя, която при никакви обстоятелства не можела да бъде отнета от земеделския стопанин.

Понеже не разбирах какво значи „амалогия“, баба ми обясняваше, че работата била много и тежка. Не можех да си представя каква е била, но ми беше съвсем ясно, че и сега не беше малко и лека. Въпреки че със сигурност съм възприемал всяка работа като игра и съм я вършел като на игра, баба и дядо ме хвалеха, че много съм помагал.

Добре, че старателно съм си водел дневник през онези години, та като го преглеждам сега, откривам десетки подробности, случки и сцени, които иначе щях да съм забравил безвъзвратно. Записал съм например, че на 24 юни 1965 г. сме ходили с баба да товарим люцерна на каруцата и че съм убил гущерче по погрешка. „Като минавах с драгалеца (явно това е била тукашната дума за гребло – б.м.) да събирам изпадналата от каруцата люцерна, съм закачил гущерчето с някой от зъбците и съм го разпрал.“ Впрочем, на 24 юни е рожденият ден на майка, но аз и думица не съм споменал в дневника – явно не съм се сетил за това…

А на 30 юни сме ходили „…на кукуруза. Копахме го. (Искал съм да кажа вероятно, че сме го прекопавали). Набрахме кукуруз и за кравата. Косихме люцерна за прасето. (Явно люцерната не сме я прибирали наведнъж, а сме оставяли да има и прясна.) Прасето щеше да изяде едно пате. С баба го пребихме от бой.“ Леле-мале! (Сега ми става ясно защо понякога баба им режеше част от зурлите и прокарваше здрав тел през долната и горната им челюст – за да могат само да излочват бърканото в копанята.)

2 юли 1965 г. „Имаме още една квачка с току-що излюпени пиленца. Те са 18 броя. Дълго време се разправяхме с тях, докато ги поставихме най-накрая да спят.“ Помня, че докато са съвсем малки, държахме пиленцата или патетата в някакъв голям кафез, за да не ги изяде пор или котка. Това не траеше май повече от седмица-две, защото те израстваха бързо.

6 юли 1965 г. „Времето през целия ден беше ветровито. Гъсти облаци покриха небето. Разви се (може би съм искал да кажа „развилня“?) страшна буря, която събори от кайсията яйцата на гугутките.“

7 юли 1965 г. „Днес бях на лозето. Взех оттам много нови цветя за хербариума. Времето беше хубаво. Направих навес на черницата. Изправяхме падналото от снощната буря лозе. (Може би е имало съборени и наклонени от вятъра колове и скъсани телове, не  знам.) Направих си и чардак на черницата. Дядо свали кофата от герана.“

8 юли 1965 г. „Днес бях с баба и дядо на лука. После ходихме да видим кукуруза. Събрахме кукуруз за кравата. Сякохме тръстика. Събирах цветя. Като минавах край линията (железопътната линия – б.м.), един човек ме извика да се разходим наоколо, но аз не му обърнах внимание. Беше сондьор, бандит.“

15 юли 1965 г. „Днес станахме в  четири часа и петнайсет минути. Ще ходим да събираме кукуруз. Събирачите сме аз, баба и братовчед ми Мишо. Събрахме 45 снопа и ги натоварихме на каруцата В село ги качихме на сламалъка горе. Беше страхотна жега. Слънцето жареше безмилостно и някъде се появиха пожари.“

И така нататък, и така нататък. „Поливахме цвеклото (баба го наричаше кръмно – от „кърма“, „кърмене“, но преди да схвана това, аз чувах „кръвно“ цвекло и доста се чудех), пипера, лука, тиквите, картофите… събирахме кукуруз за кравата… Направих езерце за патета. Те се къпеха с удоволствие и лапаха вместо жаби… листа от цвекло, които им хвърлях… обрахме боба… по пътя ни застигна буря… получих писма от майка, татко, кака…“

Но не съм се отдавал само на работа и игри. Четенето и писането са ми били страст и тогава. „Намерих книгата, която ми трябва. Тя се казва „Полет към планетите“ от М. Калицин“…. „Чета книгата „Капитан Блъд“ от Рафаел Сабатини“…   „Чета книгата „Сърце“ от италианския писател Едмондо де Амичис. Това е книга за милиони“… „Гледах филма „Кармен Джонс“. Това беше един много хубав американски филм, какъвто гледам почти за пръв път.“… “Купих си книгата „Вселената“ от Кирил Кръстев“… „Прочетох книгата „Малкия принц“ от Антоан дьо Сент-Екзюпери“… „Във в. „Работническо дело“ е отпечатано съобщение за планетата Марс, която има 70 кратера с диаметри от 8 до 175 мили, получени (по-право снимани) от американския спътник „Маринър-4“. … „Майка сигурно ще ми купи книгата „Исак Нютон.“… (Купила ми я е, защото още ни е в домашната библиотека.)

„Аз не съм съгласен със съветските учени, които твърдят, че кометата над Тунгуската тайга се е разбила на шест километра височина. Кометата е падала право надолу и откъснати парчета, падащи надолу, не биха могли да подсекат гората на известно разстояние под ъгъл 40-45 градуса…“  „Прочетох книгата „Робинзон Крузо“…

Обаче не само съм чел. Я да видим. „Днес пиша книгата „Синът на вожда“…. „Пиша книгата „Тайните на планетите“… „Днес продължих да пиша разказа за подлезите, които измервахме.“ …. „Реших да пиша книгата „Съдбата на ловците“… „Прибрах се и преписах на чисто написаните от мен стихотворения…“

На всичко отгоре съм правил опити да нарисувам някои от герои в книгите, които съм прочел, а може би и други лица. Все неща, които вероятно са вършили повечето момчета между 10-13-годишна възраст!

Видно е, че съм бил подкарал работата на доста широк фронт и, естествено, нищо не е и излязло. Само да добавя, че след като се запалих по научната фантастика (от сп. „Космос“, то се знае), подхванах да пиша и научно-фантастични разкази и романи. Но тук все пак постигнах успех: през май месец 1971 г. за разказа „Веер 12“ получих наградата „Златно перо“ на сп. „Космос“ за автори под 18-годишна възраст, която щях да навърша чак през октомври същата година.

Есента обаче влязох в кармата и там за мен фантастика стана зенитната артилерия, както ми бе препоръчал командирът на полка, след като ми съобщи, че не може да че пускат от родната казарма всеки месец за сбирките на Клуба на младия фантаст в София към сп. „Космос“. Бях приет за член заради спечелената награда „Златно перо“ и ми пращаха редовно покани, подпечатани и подписани лично от председателя на клуба Васил Райков.

Но да се върнем на баба….

Така и не успях да разбера кога ставаше сутрин тази удивителна жена – слаба и кокалеста, но жилава и неуморна. Събудех ли се, тя вече шеташе – в лятната кухня, в долния или горния двор, където имаше две отделни градини, заградени с телени огради, в които растяха домати, краставици, фасул, слънчоглед, памук и т.н. И не подвиваше крак до късна вечер, с изключение на обедно време, когато всичко живо пладнуваше и си почиваше, дори и тя.

Помня я пред коритото на чешмата, където переше със студена вода; накисваше чаршафи, ризи, бельо, калъфки, черги – повечето от тях тъкани от нея, изстискваше ги и ги бъхтеше здраво с бухалката час-два наред, докато не изкараше от тях и последния атом нечистотия. А преди да ги простре, отново накисваше чаршафите и бельото, за да разтвори в коритото синка – така те още повече щели да се белеят на простора. Не знам как се получаваше този ефект, очевидно е било някаква зрителна измама, но проснатото пране ослепително искреше от белота под силното слънце благодарение на синкавия оттенък, придобиван от този странен препарат…

В горния двор баба бъркаше ярма за прасето, кокошките и многобройните пилета от различни люпила, които  бяха вечно гладни и квичаха и кудкудякаха невъобразимо, докато не си получеха дажбата, а често и след това. Тогава баба им ръсеше царевични зърна, като ронеше насред двора мамулите, търкайки ги един о друг. Друг път им хвърляше жито, което държахме под покрива на плевнята в големи дървени каци.

Ярмата се приготвяше в мелницата. Там дядо и вуйчо откарваха с каруцата десетки чували със зърно от царевица и жито, за да ги смелят и смесят. Не съм запомнил какви са били съотношенията, но след това, когато отворехме чувалите, в едни от тях ярмата беше светложълта, а в други – кафеникава. Ярмата наподобяваше едро смляно брашно и беше много мека на пипане.

Докарваха чувалите обратно и ги сваляха от каруцата, за да ги пренесат под сламалъка. Помня последния път, когато дядо се опита да пренесе на гръб един чувал. Стигна донякъде с него, пък се отказа, пусна го на земята и седна да си почине на пъна под черницата, която растеше по средата между сламалъка и големия кош, за който ще разкажа по-късно. След това вкъщи за по-тежка работа идваше един чичо Христо – здравеняк и мълчаливец, с добродушна усмивка по цялото лице. Дори само хляб да му дадяха, оставаше доволен. Става дума за цял хляб.

Плевнята  беше на два ката и в този край я наричаха сламалък, може би защото целият горен кат, който представляваше просторно, високо и проветриво помещение, бе предназначен за съхраняване на слама, сено, люцерна и царевичак, а на долния се намираше оборът, отреден за добитъка. Някога нашите са имали и волове, и коне, но сега тук се ширеше само кравата Събка.

До втория кат се качвахме по външна дървена стълба с парапет, която завършваше с издадена напред неголяма неоградена дъсчена площадка, подпряна върху две дървени колони. Площадката беше направена не просто за красота, а се използваше при вършитбата – от нея есенно време баба или дядо мятаха долу с някакъв съд неовършаното жито, а вятърът отвяваше плявата и по-тежките от въздуха зърна падаха върху разпънатото долу голямо зелено и вече поизбеляло платнище. След това зърната се прибираха в каците, за които вече споменах, и се захлупваха с тежки капаци, за да не го изядат плъховете.

Понеже споменах обора, ще уточня, че той заемаше само половината част от долния кат – дясната. Лявата част бе открита откъм двора, т.е. нямаше предна стена. В единия край беше разположена кочината, където вечно грухтяха прасета. За да не рият земята под основите на кочината, както и за да не изяждат по-несъобразителните пилета, имали неблагоразумието да попаднат вътре, баба извършваше варварски обичай, за който днес в Европейския съюз сигурно щяха да я осъдят сурово, но справедливо: още докато бяха съвсем малки, с грамадна ножица тя отрязваше по малко от зурлите на прасенцата, а после промушваше през горната и долната им месеста част здрав тел. По този начин прасетата можеха само да сърбат храната си от копанята, но не и да правят бели.

В останалото празно пространство на долния кат на сламалъка стояха наредени каците със зърното и ярмата, а също и каруцата, за да бъде на сушина, търкаляше се всякакъв селскостопански инвентар – като се почне от пръскачката на дядо и се стигне до окачени нависоко коси, наредени покрай стените или върху первазите покрай стените вили, лопати, търнокопи, стари или резервни ритли, жегли, паламарки, брусове, тесли; на ченгели (куки) от тавана висяха кошници, кофи, въжета, хамути и какво ли още не. В стените на височина човешки бой имаше вдълбани долапи без вратички, където имаше газени лампи, кутии с пирони, пили, сърпове, късове домашен сапун, както и няколко полога, където да снасят яйца кокошките. В тях баба насаждаше някоя квачка да мъти и след известно време се излюпваха малки пухкави пиленца, които радостно пиукаха.

Друг път баба палеше голям и силен огън под черния отвън и блестящ отвътре казан, където вареше домашен сапун от свинска мас; когато тази необикновена светлокафява смес изсъхнеше, баба я нарязваше на различни по големина късове, които наричаше кърпели.

Помня я и как вдигаше тежкото продълговато, дълго около метър желязо, заоблено в горния край и равно в долния, и го отпускаше с цялата му тежест в дървеното чукало, за да смачка и стрие лютите чушки и да ги превърне в дъхав лют пипер, от който винаги се закашлях.

Помня я и как промушваше с голяма губерачка здрав канап през дебелите зелени дръжки на червените чушки, за да направи низи, които после дядо окачваше под стрехата на къщата, където живееха вуйчо и вуйна и двете ми по-големи братовчедки Дора и Милка; те, както казваше баба, се момеели. Двете рядко идваха на лозето, защото тяхната работа била да си учат уроците и да вземат в ръце или занаят, или да учат по-нагоре и да станат нещо повече, но какво, не знаех… Те ме обичаха много. По-голямата все ми рошеше през смях косата и бърбореше неспирно, а по-малката, кой знае защо, ми казваше или: „Галфон“, или: „Сладур в кочина“ и също се смееше звънливо. Майка казваше, че те много обичали и татко и все искали да му решат косата, защото тя била толкова гъста, че зъбите на гребените се чупели в нея и това ги забавлявало много…

(Следва)

18 април 2014 Коментари

Вашият коментар: