Начало » В. Публицистика » ИСТОРИЯТА НА ЕДНО „МИЛИОНЕРСКО“ ДЕТСТВО – 4

Сватбената снимка на дядо и баба, 1927 г.

Рисунки от детския ми дневник, воден през 1965 .

ПРЕДИ ДА ОТКРИЯТ НЕФТЕНОТО НАХОДИЩЕ

4.

Събка много обичаше царевичните стъбла, пък и сигурно бяха много хранителни, след като баба винаги гледаше да й дава от тях. Събка ги изяждаше по много смешен начин: налапваше царевичното стъбло точно в средата и бавно започваше да го дъвче. С всяка нейна хапка стъблото се скъсяваше равномерно от двете страни на муцуната й, сякаш се прибираше, докато съвсем не изчезнеше в ненаситната й паст. И тогава Събка навеждаше глава над яслата и подхващаше ново стебло. Затова трябваше да я снабдяваме редовно с това кравешко лакомство.

Царевица гледахме и в горния двор, а в разораната ивица покрай лозето също отглеждахме няколко дълги реда. Есенно време обирахме мамулите, а царевичака събирахме за нуждите на Събка. Освен това баба ме пращаше на и Божкова могила. Пресичах храбро линията и влизах в блока, където нивата е била наша, а сега е на кооператива, грабвах едно след друго безразборно изпонападалите по земята стъбла, които щяха да изгният зимъска, понеже, както казваше баба, „от текезето сички избегаа, немат ора“, събирах колкото можех да нося и хуквах обратно с цял наръч. Баба през цялото време ме е следяла с разтревожен поглед, предполагам, и току ми махваше с ръка да побързам. Но по това време из проганя нямаше жив човек, така че ни най-малко не се притеснявах, че могат да ме видят; бях неизказано горд, че допринасям и аз за изхранването на Събка. В знак на благодарност тя, освен че теглеше безропотно, макар и много бавно, каруцата заедно с нас отгоре й, ни възнаграждаваше с прекрасно дъхаво мляко; едва изчаквах да го издоят и редовно пиех по едно голямо канче) и че изобщо помагам; това беше спрямо мен най-голямата хвалба, която си позволяваха баба и дядо.

Когато изпълнех някоя дребна заръка, дядо казваше:

-       Брава, брава!

Именно така – „брава“, а не „браво!“ А на мен ми ставаше и смешно, и приятно.

Друга странна дума, която възрастните употребяваха, беше скопие. Една от сестрите на дядо – баба Върба, била омъжена в Македония и живеела там, където също съм имал братовчеди – Николай и Славомир, но които и до днес не съм виждал. Всяка година някой от роднините ходеше на гости да види тази баба Върба. Слушах как си говорят, че еди-кой заминал за скопие или се върнал от там. Недоумявах как може в днешно време, когато нямаше рицари, който да носи със себе си копие! Очевидно този спомен ми е от времето, когато съм бил толкова малък, че ме къпеха в големия калайдисан леген в бабината стая. Сапунисваха ме и ме обливаха с вода, като й мереха с лакът температурата. Задължително ми изплакваха главата с оцетена вода, за да ми омекнела косата. Не се дърпах, но се мръщех и силно стисках очи, а из стаята после дълго време се носеше мирис на оцет. Като ме вдигнеха на ръце от легена, напевно казваха, смеейки се:

-       Нагоре момченце, надолу водичка!

А нищо смешно нямаше, съвсем сериозно ви казвам….

Понякога баба ме вземаше в скута си и като тактуваше с коляно, за да ме люлее, припяваше:

-       Ох, на баба то, сърма и злато! Ох, на баба то, сърма и злато!

Когато поотраснах, тя често ми припомняше, че като съм си играел в стаята, час по час съм надничал през прозореца да видя къде е и съм питал: „Бабо, тука си ли?!, вместо: „Тука ли си?!“

Понеже се изявих като прилежен работник, една година засяха специално за мен голяма леха с арпаджик  край лозето, който продали есенеска, а с парите ми купиха първия ръчен часовник за 45 лева тогавашни пари, което сигурно е било доста.

Грижех се старателно за тясната ивица, която за мен си беше цяла нивица, плевях я, прекопавах я и я поливах, защото много исках да си имам свой часовник, каквито някои мои съученици от 127. училище „Иван Николаевич Денкоглу“ вече притежаваха; отидехме ли на лозето, първо изтичвах да нагледам арпаджика, подскачах и се перчех с моя арпаджик. Явно и мен ме беше прихванала, без да знам, някаква форма на частнособственическата стихия. Дядо ме порица веднъж насаме, като ми рече:

-       Не казвай пред ората: „Арпаджика е мой! Не е убаво така! Ние нека си знаем, че е за тебе…

Гласът на баба рядко беше ласкав, а по-често сърдит или може би сериозен, защото вероятно поводите за недоволство са били повече. А и аз не съм ги разбирал съвсем. Откъде да съм знаел цялата истина за земята, за колективизацията, за жалката земеделска пенсия и купоните за хляб, които са й давали от стопанството като някаква компенсация за взетите земи, инвентар и добитък? Възрастните просто са се пазели да говорят пред мен и само по изпуснати фрази и думи, които са се врязали в паметта ми, в по-късно време можех да осъзная истината за онези години.

Баба държеше гореспоменатите купони в бяла кърпа със сини нишки, която сигурно сама е тъкала на младини. Развързваше бавно и внимателно възела, разтваряше кърпата и измъкваше оттам няколко купона – един за бял, а другите – за черен хляб, и ми заръчваше какво да поискам. Изприпквах начаса, като много внимавах – баба винаги с голяма тревога ме напътстваше – как пресичам главната улица, и на бегом се отправях към фурната, която, впрочем, не беше далеч – по средата на първата пряка вляво от нас, на ъгъла на която живееше семейството на прочутия д-р Велчев.

По главната улица тогава толкова рядко преминаваха автомобили, камиони или автобуси, че не съществуваше какъвто и да е риск. Но баба като всяка баба, която гледа внуче, се притеснявала да не ми се случи нещо. Понякога тя развързваше кърпата, но не изваждаше купони, а ми подаваше с усмивка хартиено левче и ми заръчваше да си купя от отсрещната сладкарница каквото си пожелая – бяла или червена лимоната , фафли, локун, бисквиди, боза, а даже и паста. Лимонадените шишета имаха необикновени порцеланови запушалки, снабдени с гумен уплътнител в долната си заострена страна, а отвън се затваряха със стегнат стоманен тел, подобно на бутилките със шампанско).

А главната улица всъщност беше част от шосето (преди да направят околовръстен път), което водеше до Плевен. Едва десетина години по-късно тя щеше да стане прекалено натоварена, което стана причина полека-лека Движението да секне завинаги, както бяха секнали, секнаха и предстоеше да секнат толкова други неща – цял един свят, цяло едно осветено от традиции, природен кръговрат и Божи промисъл битие, в което достойното си място бяха намерили баба и дядо. Поне до първата половина от живота си, за разлика от нас, потомците, раснали в условията на „народната“ власт, която нямаше нищо общо с този свят и неговия вътрешен мир, а просто го разруши изцяло. И част от този крах, описван лъжливо в учебниците с витиеватата наукообразна формулировка „настъпиха дълбоки, коренни промени в бита на българина“, се разигра пред очите ми.

Малко по малко осъзнавах тези необратими процеси, докато проумея, че всъщност отнемането на собствеността на селяните върху земята е най-голямото и с непоправими последици комунистическо престъпление. Затова и българската демокрация, останала без крепост, както я бе нарекъл Никола Мушанов, рухна може би завинаги. Колективизацията влечеше след себе си всички останали беди и злини, които сполетяха и сполетяват България до ден днешен.

Нашата къща, или по-право – къщи, се намираха на главната улица и на стотина метра от центъра, който тогава всъщност представляваше голямо празно незастроено пространство; там по време на сбора в началото на август се настаняваше дълго и нетърпеливо очакваният от мало и голямо пъстър и шумен  селски панаир. С високо виенско колело, въртележка, стрелбища, криви  огледала, захарен памук, влакче на ужасите и с множество шатри и по-прости палатки с маси, отрупани с лакомства, сувенири, забавления и игри. Тук за пръв път видях робот – миниатюрно подобие на човек, което крачеше с бавни сковани движения по гладка като тепсия повърхност под голям стъклен похлупак, както и корен от жен-шен, който, за голямо учудване на всички, също като робота имаше форма на човешко тяло с разперени ръце и крака, но му липсваше глава.

По главната улица всяка вечер в двете посоки се точеше Движението – цели семейства излизаха на разходка, облечени с новите си дрехи, за да ги видят и те да видят другите. Пред нашата къща – по-точно пред къщата, където живееха вуйчо, вуйна и братовчедките – изкарвахме една дълга и голяма, но лека и излъскана от употреба пейка, слагахме я под прозорците на стаята, които гледаха към улицата, и всички сядаха да зяпат. Там баба и други съседки светуваха и се информираха една друга за всички селски събития.

Ние рядко участвахме в Движението, и то по настояване на баба; тази пъстра селска река течеше току пред нас, като весело шумеше, неуморно люпеше семки, бърбореше неразбираемо и дъвчеше неспирно, като през цялото време хвърляше любопитно погледа насам и натам и най-вече към онези, които пък зяпаха отстрани.

По това време и циганинът Караман си изкарваше количката със семки и фъстъци, която през повечето време той държеше в една ниша на нашия коридор, който водеше от външната входна врата към вътрешния ни долен двор. Коридорът имаше много висок таван и се осветяваше само от една гола крушка, за която имаше ключове и от двете му страни.

Беше дълъг поне петнайсет-двайсет метра и завършваше със седем-осем стъпала, тъй като долният двор беше по-нависоко равнище. Вляво по средата на коридора една остъклена врата през водеше през широко антре до стаите на вуйчо, вуйна и братовчедките ми. От дясната страна на коридора, точно срещу тази врата, имаше неголяма ниша, в която се побираше количката на Караман, сякаш за това я бяха оставили. От нишата започваше циментов парапет, който ограждаше и него, и стълбата, водеща към дълбоките мазета.

Стълбата, с която завършваше коридорът, извеждаше право във вътрешния долен двор. По гладка циментова пътека се стигаше до едноетажната къщица на баба и дядо. Тя се състоеше от две стаи, а между тях имаше антре, което служеше за кухня. Отляво в средата до стената дървена маса и над нея шкафче за съдове и чинии, вдясно до стената готварска печка с лъскава плоча, зад печката – дъсчено миндерче, покрито с домашно тъкани черги, където дядо си почиваше след обяд. Дума да не става, това ми беше и на мен любимото местенце, особено през зимните ваканции, когато печката бумтеше, а във фурната баба печеше захарно цвекло, картофи или някакво вкусно ядене в голямата тава.

Върху вътрешния край на плочата винаги стояха леки гладки червени тухли, които се нагряваха там и които дядо си слагаше в краката. Там стоеше и една желязна ютия, която баба отваряше, изсипваше във вътрешността й жар и после дълго гладеше ризи, чаршафи и дрехи.

На стената зад миндерчето имаше долап с двукрила вратичка, боядисана в бяло, където баба държеше подправки, билки и чайове от всякакъв роди, вид и аромат. Щом го отвориш, от него веднага се разнасяше упойваща миризма.

Досами входната врата пък имаше голяма дървена закачалка, на която висяха всякакви връхни дрехи. От коридорчето две врати водеха към двете стаи – едната на баба и дядо, а в другата по едно време, след като откриха техникума по нефтодобив, пускаха наематели, ученици от техникума, а веднъж и един учител по география.

В този вътрешен двор бяха разположени още лятната кухня, свързана чрез едно малко прозорче с хола в предната къща. В кухнята срещу вратата имаше голямо огнище с верига и кука, както и пиростия, които се използваха в зависимост от това какво се готви. По средата стоеше разтегателна маса, до едната стена – етажерка с лавици за кухненски съдове, чинии и чаши, а до другата – нощви и голямо покрито каче с брашно. Вляво на стената до вратата, която се отваряше навътре, имаше дървена закачалка, на която висяха престилки, кърпи, както и шарената вълнена торба, с която си носехме храна, когато отивахме на лозето – домашна пита или бял хляб, ако баба не беше опекла пита, голяма буца сирене, сланина, похлупци с шарена и бяла сол, нож, вилици…. Всичко останало щяхме да си откъснем от градината: домати, краставици, лук, чесън, чушки…

Отстрани на циментовата пътека бяха оформени с ниски бордюрчета две цветни лехи с широко разпространеното на село цвете пламък, което израстваше много високо и имаше здраво стебло; често се мушвах между стеблата му и скрит под листата, без никой да ме търси, се радвах, че толкова хубаво съм се скрил.

Вляво от стълбата, с която завършваше коридорът, се намираше дворната чешма с голямото циментово корито, където баба переше. Над стълбата пък, издигната върху две двуметрови колони, имаше солидна, която предпазваше стълбата и коридора от дъждовна вода. Освен това като се покатереше върху нея с помощта на подвижната дървена стълба, баба окачваше на стрехата на покрива пръти с десетки низи червени чушки, които съхнеха на това проветриво и сенчесто място до късна есен

Да не забравя да спомена, че до дувара на съседския двор растеше висока асма с бяло грозде, под която тревата бе много гъста, тъмнозелена и мека; в горещите следобеди изнасях едно одеяло и голяма възглавница и под дебелата сянка до насита четях някоя книжка, като например „Медна планина“ от писателя Никола Маринов, днес напълно забравен. В съседския двор също имаше две къщи – в малката, досущ подобна на нашата, живееха дядо Михал – брат на дядо, и жена му, а в другата, която също гледаше към главната улица, техните деца и внуци; децата, естествено, бяха първи братовчеди на майка и вуйчо, а техните внуци – мои втори братовчеди. Слабо си спомням дядо Михал, защото бе починал много преди дядо (а и той бе починал без време, както споменах) от тетанус, след като се убол на ръждив пирон в селската бара при пролетно почистване).

(Следва)

21 април 2014 Коментари

Вашият коментар: