Начало » В. Публицистика » ИСТОРИЯТА НА ЕДНО „МИЛИОНЕРСКО“ ДЕТСТВО – 5

СЛЕД ОТКРИВАНЕТО НА НЕФТЕНОТО НАХОДИЩЕ

Снимка: Дарина Петрова

СЛЕД ОТКРИВАНЕТО НА НЕФТЕНОТО НАХОДИЩЕ

5.

Други удивителни забележителности в Горния двор, освен сламалъкът, кладата за лозовите пръчки, чешмата с коритото, огнището край оградата и двете градини, бяха кайсията с гнездото на гугутките и кошът. За градините само ще припомня, че в едната баба отглеждаше домати, краставици, лук, чесън, магданоз, копър, а в другата – няколко реда царевица, метли, цвекло и памук. Особено ме удивяваше памукът.Той имаше храстовидна форма и кафяви клонки, а плодовете му – също тъмнокафяви на цвят – приличаха на кестени, но не с кръгла, а с конусовидна форма. Те нямаха като кестена и цяла черупка, а бяха образувани от листа, които се събираха на върха, и когато се разкъсаше горният край, можеше да се измъкне оттам суровият памук. Той после трябваше да се носи на дарака, където го развлачваха и изчистваха.

Пространството между двете градини беше свободно и там непрестанно щъкаха кокошки под зоркия поглед на герестия петел, който често демонстрираше спрямо мен враждебни намерения, защото понякога ги замерях с буци пръст, но не за да ги ударя и убия, а защото, падайки от голяма височина, буците се разпиляваха на малки шрапнели, които плашеха пернатите, без да ги нараняват. Рядко осъществявах масирани бомбардировки, и то за кратко, защото знаех, че ако са наплашени, кокошките ще спрат да носят. Три месеца ваканция е безкраен период от време, особено в детските очи, направо цяла ера; струваше ми се, че тези приключения ще продължават вечно и въобще не мислех за край.

Кайсията растеше в градината до чешмата. Беше старо, достолепно дърво с черна грапава кора и широко разклонена корона; обикновено раждаше по много плодове, макар че имаше и по-слаби реколти, особено ако е била попарена от късна пролетна слана, каквито, за радост, бяха рядкост по тези места.

Понякога прекарвах на дървото с часове, като се забавлявах с акробатично катерене във всички посоки, упорита съгледваческа дейност и строго научно наблюдение на гнездото от непосредствено разстояние, към каквото са се стремели всички по-известни природоизпитатели; междувременно си откъсвах по някоя и друга кайсия и си я хапвах, разположен царски върху някой клон, без да си правя труда да слизам да я мия на чешмата. Това би било излишна загуба на време, последвана от нови усилия да подскачам до най-долния клон, от който фактически започвах покатерването върху дървото. Не пръскаха кайсията против гъсеници и листни въшки, а въпреки това нямаше червиви плодове. Баба вареше компоти, аз унищожавах цели килограми, и въпреки това накрая оставаха пак кайсии, които презряваха. Те също ставаха за ядене, но бяха вече много омекнали, стичаха се по ръцете и брадичката и бяха противно сладникави.

Що се отнася до коша, той представляваше цяла постройка, наподобяваща кош. Стените му се състояха от гъсто преплетени плоски прътове, подът – от здрави дъски, а покривът – покрит с керемиди. Стоеше здраво, стъпил върху шест големи бели камъка, за да е високо над земята. В коша държахме зърно, низи с лук и чесън, царевични мамули, от които вземахме, за да разнообразим менюто на кокошките. Ярмата пък се приготвяше в мелницата в края на селото по пътя за Ясен – последното селище преди Плевен, което виждах само когато по изключение пътувахме с бързия влак; бързите влакове подминаваха селата и спираха чак в Плевен. Времето все още принадлежеше на парните локомотиви, които бяха удивителна, разпалваща въображението гледка. Пухтенето, изпускането на парата, пронизителното им изсвирване бяха незабравими мигове. А когато навлизахме в тунелите, трябваше да се затварят прозорците, защото иначе във влака нахлуваше на кълба острият и лютив пушек от локомотива.

Машинистите бяха достолепни като морски капитани и даже като летци, както, впрочем, и всички служители в БДЖ – от началник-гарата, който даваше път на влака, през спирачите, които минаваха бавно и важно покрай вагоните, надничаха навремени под тях и с чукове с дълги дръжки почукваха по колелата с ужасно сериозно изражение на лицата, и се стигне до кондукторите, които вършеха работата си с величествена строгост. С бляскавите си униформи, нахлупили до очи сини или червени фуражки с големи „златни“ кокарди и други отличителни знаци, те силно ме впечатляваха и аз с истинско страхопочитание им подавах билетите за проверка, защото това беше мое неписано задължение като момче.

Когато пътувахме с бърз влак, слизахме в Плевен и вземахме автобус в обратната посока. Минавахме през село Ясен, но споменът ми за това село е много смътен – никога не бяхме ходили там, макар че имахме някакви далечни роднини. Пък и никъде другаде не ходехме с баба – работата и игрите нямаха край. Чувах само възрастните да си говорят за Телиш, Горни Дъбник, Долна Митрополия, Червен бряг, Луковит, Петровене, а понякога и за Скопие, което аз, както вече споменах, чувах „с копие“, но кой и защо е трябвало да ходи с копие така и не разбирах …

С баба ходехме най-вече на лозето (и няколко пъти на Вита), а когато нямаше каква работа да се върши там, аз скиторех и играех из селото. Имах доста връстници – множество втори и трети братовчеди и още дузина други селски момчета, които понякога, неясно защо, ми подмятаха заядливо, че съм бил софиянец и не съм разбирал. Така и казваха за мен: „Софиянчето.“

Беше ми и странно, и смешно, защото бях научил, че всички очакват с огромно нетърпение Долни Дъбник  да бъде обявен за град. Това изглежда имаше голямо значение за цялото село, тъй като от няколко години всеки ден мало и голямо се надяваха да излезе указът на Министерския съвет, както се изразяваха. И не защото са се надявали да получат някакви преимущества, а просто защото не искаха вече да бъдат селяни.

Сега разбирам, че точно по онова време е започнала да взема масови размери градоманията, а думи като село, селянин и селска работа да се изпълват с отрицателно съдържание и да служат за подигравка и присмех.

Тогава още не разсъждавах защо и как става това. Нали целта на народната власт бе да се заличават постепенно различията между град и село, между умствени и физически труд, между мъжа и жената, както гласяха съответните тезиси на Партията, които ни набиваха в главите? И ако при първите две провалът се оказа тотален, то третото намерение бе изпълнено със завиден успех, постигайки само пировия обратен ефект на контрапродуктивно повсеместно феминизиране.

С момчетата от селото имахме прости, но много забавни игри: на ашици, криеница, стрелба с прашки, направа на лъкове и лов на земни паяци. Най-често ловяхме паяци в двора на техникума по нефтодобив, открит след построяването на завода край Плевен поради, както днес е пределно ясно, изкуствено предизвиканата (като всичко при плановата социалистическа некономика, впрочем) нужда от сондьори и други такива от бранша.

Изобщо „народната“ власт бе царица в създаването на изкуствени проблеми, които после трябваше да се разрешават в ускорени темпове; и затъването ставаше все по-голямо и по-голямо, тъй като разрешаването на проблемите водеше до други, още по-дълбоки и неразрешими.

Простият пример от село винаги ми е пред очите; той не се нуждае от усложняване, към каквото винаги прибягва другариатът, за да размъти водата и да размие нещата, та истината да не се види. Може би това е нормална реакция и поведение на гузни хора, участвали или съдействали по някакъв начин и под някаква форма в колективизацията, конфискацията, експроприацията и останалите мероприятия, т.е. престъпления, на народната власт, хора, които са ставали по своя воля и свой избор партийци, за да могат по-успешно да се развиват; хора, които са били агенти и доносници на ДС или просто обикновени калтаци, минавали през трупове и разбивали чужди съдби, за да направят съмнителна кариера, да заемат важен пост, да получат някакво жалко признание и т.н, и т.н.; за всички тях единственото утешение, извинение, оправдание е, че времето е било такова, че така правели всички, че срещу ръжен не се ритало, че светът нямало да се оправи… А повечето откровено обвиняват за всичко…. САЩ, НАТО, Европа, дори Горбачов, международното положение, фашистите – и току споменат нещо за ястребинчета и черни забрадки… (А истината е, че на гърба на шестте ястребинчета комунистите като ястреби разкъсваха и разкъсват тялото и душата на България и я докараха до неминуемата й гибел, която и тях ще повлече, колкото и да се надяват, че ще им се размине….)

След като откриха нефта, лъжейки от самото начало за някакви баснословно богати залежи, на нас ни взеха лозето и изобщо цялата обработваема площ за лично ползване на Милин кладенец. На това място, вече разорано от гъсениците на тежките влекачи, издигнаха сонда. По–късно, когато сондажът стигна до нефта и той бликна от земята, монтираха помпа, която започна с еднообразни движения на гигантска птица, която пие вода, да се кланя ритмично доземи и после бързо да се изправя. Нефтът обаче се оказа малко, изчерпан бе набързо и помпата изсмукваше от земните недра повече вода, кал и камъни, отколкото течно черно злато.

След насилствената колективизация това беше поредната планирана глупост на народната власт, която съсипа златното долнодъбнишко поле и изобщо целия топрак. Защото с годините броят на помпите нарасна, а нефтът скоро се изчерпа и за да работи рафинерията край Плевен, трябваше да докарват суров петрол отнякъде другаде…

И така продължиха нещата – нагоре по стълбата, която води надолу, – докато не падна комунизмът и не стана ясно, че политика трактор не тика и че целият принос на този „последен най-прогресивен строй в развитието на човечеството“ е, че просто безвъзвратно разруши един вековно установен бит и ред, където имаше място и за Бог, и за човек, и за труд, и за съзидание; а на негово място дойде организираният хаос на социалистическата планова некономика и отношения. Точно както на мястото на нашето лозе се появи помпата, която не донесе на никого нищо добро, а само унищожи.

Комунизмът не доведе и до създаването на някакъв нов, социалистически човек, а просто, както казваше вуйчо ми, „развали ората“. Но, погледнато от друг ъгъл, всъщност бе създаден все пак някакъв нов човек, който днес, след като рухнаха комунистическите табута и страхът от народната милиция, разкри, оголи, прояви истинския си (а)морален лик.

Да ме извинява целият другариат, но за да се изколцати за толкова кратко време, този хомо новус от по-преди си е бил изколцатен.  И кога е станало това, ако не по времето на народната власт, която е само евфемизъм за простащина, лицемерие, кариеризъм, връзкарство, ходатайства, на търсене „на работата лекото и на баницата мекото“, на уреждачество, нагаждачество, подмазвачество, пререждачество, маниачество и каквото още се сетите отрицателно човешко качество, порок, слабост?

Понеже злото не идва само, и тук всичко ставаше в комплект: популярният лозунг „Учи, за да не работиш!“ се пръкна именно по онова време. И още: „Ти земи некаква диплома, па после ще те уредим на убава работа – да си клатиш крачката и да прибираш заплата!“ Спекулираше се с изконното желание на българина да си изучи децата – нещо, което той е лелеял още от предвъзрожденски времена, но не за да не работят, а за да бъдат грамотни, горди и да знаят „своя род и език“, а не да се срамуват, че са българи…

Баба, например, беше завършила трето отделение и можеше да пише и чете; и това й беше достатъчно. Като поотраснах, може би вече бях в 7. клас, се осмелих да споря с нея, а поводът беше дали съществуване Бог. Нали атеистичното възпитание в училището и цялата обществена среда бяха ми промили достатъчно добре мозъка, аз често й опонирах в тази връзка. За да я убедя, че Бог няма, прибягнах до помощта на чужд авторитет – занесох й да прочете книгата „Библейски сказания“ от Зенон Косидовски, която наскоро бе пожънала голям успех у нас. Както е известно, в своето съчинение авторът доказваше с потвърдени и от археологията факти, че в основата на много от библейските митове всъщност лежат исторически събития със съответните си научни аргументации. Баба прочете бавно книгата, но това не я разколеба, а напротив – тя дори откри в нея поредните доказателства, че Бог съществува! Ето така тя възприе в своя полза твърденията на Косидовски, че библейските събития са се случили наистина!

Освен да получи някаква минимална грамотност, българският селски човек е бил наясно, че трябва преди всичко да се работи („Голема амалогия беше, ама си беше наше!“), а не под път и над път да се подмятат дипломи с мнимо покритие и без реализация. Та нима не беше и не е пълно с дипломирани хора, които не са работели и ден по „специалността“ си, като някои дори се хвалят с това!

Пълното разминаване и до днес между действителните нужди на живота и раздаваните на калпак дипломи са най-яркото доказателство за безцелното учене и празно образоване, което създава единствено хора с големи претенции. И е важно да се повтаря, че този процес не е от вчера, а води началото си именно от комунистическата ера. Така че американците и пазарната икономика не носят никаква вина.

Ето защо едно време от село един на хиляда е излизал, за да стане човек. Но пък той е ставал Захарий Стоянов, например. А при народната власт да се вземе диплома не беше проблем – само пълните тъпанари не можеха да изкарат поне някой ПУЦ или Рабфак; но пък тях ги пращаха преди казармата да карат шофьорски курсове, за да управляват после надуто и наперено трактори и камиони за нуждите на безсмислената индустриализация, която паралелно със съсипването на селското стопанство унищожаваше и природата и в резултат окончателно отскубна като стрък – с корена – българина от земята.

Докато на село не останаха да бъхтят само баби и дядовци, които пък обикновено бяха … звеноводи. Пуста мъжка гордост! Като на петел на бунище… А на комуниста политиката, впрочем, винаги е била да бяга от мотиката. Особено когато с тарикатския си селски ум е осъзнал възможността да се скатае, да изкръшка, да стане началник, да не работи прав пред струга, а да залепи задник на стол в топла канцелария. И да командва, като свежда надолу, т.е. до знанието на трудовий колектив, партийните повели, задачи и срокове, пращайки съответно лъжливи доклади за преизпълени насрещни планове в съкратени срокове към висшестоящите в йерархията нагоре.

Леле, колко станаха маймуните на клона! Нароиха се безчет институти, учреждения, комитети, развойни бази, комисии, школи… Понеже в науката и изкуството нямало малки и големи народи, България се напъна да става нация техническа, космическа, спортна, антарктическа. Щерката на правешкия табладжия  – Людмила, най-сериозно с тюрбан на глава реши да създаде отпърво хармонично развита личност, после се отказа и започна да я прави многостранно развита, докато тя не стана в крайна сметка много странно развита…

Междувременно надстройката беше в привиден възход. Във всеки окръжен град – театър, в по-големите градове – опери, филхармонии, оркестри. България бе обявена за република на художествената самодейност, провеждаха се безмилостни прегледи и спартакиади, на гърдите на народа блесваха златно-тенекиени плакети, медали, ордени, звания, ленти, звезди, „Знаме на мира“, „Единство, творчество, красота“… Герои, герои, герои…и мании, мании, мании…

Даже в днешно време другариатът почете не къде да е, а в самата светая светих на българското знание – Алма матер (естествено, с благословията на преданите на Партията университетски ченгета) с международна конференция, мола ви са, 70-годишнината на Людмила, по време на която и възрастни, и по-млади люде се надпреварвали да анализират, хвалят, възпяват напредничавите й идеи, което не е нищо друго, освен грубо словоблудство и безсрамно купуване на индулгенции за личното, но щедро заплатено падение на видни блюдолизци от обкръжението и епохата на Тюрбана.

Наблегна се и на спорта – бяха обрани като зрели плодове от села и паланки всички по-яки и здрави момчета, що бяха при капитализма горди, скромни и работливи каруцари, за да се преобразят те в още по-горди джелезни момчета с медали и олимпийски титли, побеждаващи по световните тепихи и терени спортистите от високоразвитите капиталистически страни, като по този начин натриваха носо на класовио враг и дори на империализъмо, демонстрирайки безапелационно превъзходството на социалистическио начин на живот над капиталистическио.

Неслучайно днес ще ги видим в първите редици на мутрите, защитаващи комунизма, Партията, Паметника на съветската армия, правото на Раша да окупира където и каквото си реши… Защо ли? Да не би да е от (зло)употребата на анаболи? Но анаболите на лъжата, преструвката и лицемерието.

Да приемем, че това са били добри намерения. Но нали за осъществяването им  им е била нужна съответната адекватна икономическа, а не идеологическа база. Народната власт забрави какво е писал иначе големият виновник др. Маркс, който поне е разбирал основното: не бива надстройката да надвишава базата. Защото ще я премаже. А точно това стана. Не можеше с баби на село и с ученически и студентски бригади да се развива селско стопанство, което да изхранва надстройката.

Чудовищното престъпление на колективизацията в комплект с безумната индустриализация удари и уби именно селото. Трудът там остана нископлатен и непривлекателен (ало, кво стана с изравняването между града и селото и умствения и физическия труд?); хората намираха начини да се измъкнат и да избягат от село; градовете, въпреки ограниченията за придобиване на жителство, се препълваха с нови и нови жители, за които трябваше да се строят нови и нови панелни гета… Защото е ясно, че естествено възникналите проблеми в хода на човешкото развитие могат да се разрешат по някакъв начин, но изкуствените – никога. Тук даже не искам да споменава друг голям проблем – изпревареното от техническия прогрес на съответния духовен и морален капацитет. Не може да слезеш вчера от каруца и утре да станеш шофьор на автомобил. Нали кръвта вода не става? Това води до страшни деформации и не се е променило и до днес, когато техническите средства са общодостъпни и когато мобилният телефон попада в ръцете на многобройния лумпениат, за да си бъбри той глупости на висок глас из средствата за градски транспорт, а не за да си уговори кратко и ясно и делова среща.

Като си помисля само, че до 70-те години на 20. век в автобусите и трамваите имаше табели с възпитателни предупреждения като: „Културният човек говори тихо“, „Не заговаряйте шофьора по време на движение“, „Не яжте храна в превозното средство“, „Не плюйте по пода“ и други подобни! Беше станало пределно ясно, че народът си е по своему прост, което на село може да е изглеждало екзотично и някак безобидно, но в града се превръща в качествено нов продукт: простотия.

Десетина години след появата на табелите изведнъж се поде нова кампания, в която с партийна гордост се изтъкваше, щото българинът вече бил станал културен, цивилизован нов човек и такива табели просто били, видите ли, обидни за него! И табелите бяха откачени…. Но нито те можеха да цивилизоват някого, нито простият стана културен. Простият стана простак, защото когато управляват простаци, простащината е модерна.

Междувременно неимоверно нарастваше лавината от партийни членове, които в по-голямата си част бяха чисто и просто обикновени кариеристи. Дори да не станеха големи началници, все се надяваха на някакви облаги, привилегии и по-голяма сигурност. Ако някой си мисли, че това не е деморализирало окончателно хората и обществото, просто си криви и без това кривата душица. Макар че не личеше така, както сега (и дори не се и прикрива, а нагло се демонстрира, по парвенюшки, по лумпенски), определящи тогава станаха всички възможни отрицателни черти на човешката природа. Комунизмът ги издигна в абсолют, а вицовете за Шопа се превърнаха в нарицателни и изразиха най-пълно моралното падение на обществото при народната власт.

Така че ако днес се говори за някаква духовна криза, нека е ясно и на другариата, и на народо, че кризата не е паднала от Марс, а от Маркс. Тя е логично, естествено продължение с модерни, чалгарско-силиконови средства на същата духовна криза, зачената и достигнала при комунизма своя апогей, като продължава и днес неуморно своя възход надолу.

А ако все пак нещо хубаво се е случвало в живота, то е ставало не благодарение, а въпреки комунизма.


(Следва)

22 април 2014 Коментари

Вашият коментар: